Джанин Фрост – Нощен бунтовник – Порочни обещания – Книга 2 – част 37

Глава 35

Иън ме изкара нагоре, след като нареди на приятелите и персонала си да се евакуират. Частна, защитена от демони резиденция или не, ние вече не бяхме в безопасност тук. Бяхме видели какво се беше случило с острова на Йона. Сега не можехме да бъдем сигурни дали това е дело на Дагон или на Ерешки. Силата на Дагон бе нараствала в нея в продължение на хиляди години, като в същото време я бе запазила толкова млада, колкото в деня, в който я срещнах.
Би трябвало да ме успокоява фактът, че възкръсналият човек-амесиак на Ерешки не е заблудил само мен, а и един бивш демоничен принц, който е навършил еони. Но не се успокоих. Йона не знаеше на какво е способна Ерешки. Аз го знаех, но бях тази, която отказа да я убие, когато Иън ми беше дал възможност.
Колко хора щяха да умрат заради това?
Мисълта ме натовари дотолкова, че за миг забелязах, че Иън ме вкара в спалнята. Беше огромно пространство с ослепително бяла дървена дограма, покриваща стените, и инкрустации, които показваха картини на Микеланджело и Едвард Мунк, които трябваше да бъдат в музей. Мека мебел от Чипъндейл от осемнайсети век беше разположена около модерна камина с кръстосано стъкло, а покривният прозорец над нея беше украсен с мотив от витражи, който изглеждаше изтръгнат направо от Ватикана.
Но най-впечатляващото в стаята беше леглото. Изглеждаше ръчно издялано от едно огромно дърво, с балдахин, който беше три пъти по-висок от мен. Голи нимфи украсяваха куполовидния връх; после още по-прекрасни резби се извиваха надолу по издигнатите страни, за да завършат с гаргойли, от чиито разперени крила се спускаха дебели тюркоазени копринени драперии. В двата ъгъла на краката на леглото се бяха разположили палави херувимчета, които държаха краищата на драпериите с пискюли над пода. Не че имаше опасност тези кичури да докоснат пода. Основата на леглото беше висока почти метър и беше украсена с толкова много сложни дърворезби, че ми напомняше на украса за сватбена торта.
– Моята спалня – каза Иън, като с небрежен замах посочи великолепното пространство. След това веждите му се извиха. – Не е това, което очакваше?
– Освен ако нямаш секс стая, скрито зад някоя от тези стени, не – отвърнах откровено.
Той изпусна едно забавно мърморене.
– Тази стая е за уединение и спане. За тези дейности имам други стаи.
Обзалагам се, че има. В друго настроение може би дори щях да искам да разгледам и тях. Но яростта и отвратителното чувство за вина ме накараха да искам да съборя тези стени, като едновременно с това повърна. Дори и в най-извратената си форма Иън не мислех, че ще се впусне в това.
Освен това предметите в тази стая бяха прекалено редки и ценни, за да ги унищожавам в безплодна проява на отричано от мен отмъщение.
Силвър влетя в стаята. После се спусна да се свие около краката ми, сякаш беше домашна котка, а не небесно творение. Винаги се опитваше да ме утеши, когато бях разстроена.
Прекарах няколко мига, галейки го за усилията му, преди да попитам:
– Защо сме тук, вместо да си тръгнем?
– Нуждаем се от запаси – отвърна Иън и натисна един бутон под камината от смачкано стъкло. Откри се скрита стена, но тя не съдържаше тайна стая за секс. Вместо това се плъзнаха чекмеджета, разкриващи асортимент от оръжия, две черни чанти, тактическо облекло и няколко ярко оцветени камъка.
Не камъни, осъзнах, когато вълна от сила ме удари като невидим шамар. Скъпоценни камъни, наситени с магия. В правилните ръце щяха да са по-смъртоносни от ножовете, мечовете, брадвите, чуковете и различните оръжия, които Иън имаше в другите чекмеджета.
– Ако видиш нещо, което ти харесва, вземи го – каза той, като започна да хвърля избраните от него неща в една от черните чанти.
Отидох право при комплекта ножове, които изглеждаха направени от слонова кост, ако не знаехте как изглежда демоничната кост. По бледите гърбове на ножовете проблясваше стомана, а дръжките им бяха направени за хващане, а не за хвърляне. Това беше добре. Когато убивах Ерешки, не исках да го правя от разстояние. Исках да съм отблизо. Иън прибра в ножницата си един от по-големите чифтове ножове от демонични кости, след което хвърли и тях в чантата си.
– Откъде имаш толкова много демонични кости?
Той ме погледна насмешливо.
– Оставила си много за избор в онзи бивш увеселителен парк.
Вярно. Кат ми беше казала, че ще се отърве от костите. Предполагам, че първо е дала част от тях на Иън, което е било умно от нейна страна.
Иън завърши чантата си с шест чифта пистолети, два чифта автоматични оръжия и много патрони. След това сложи във втората чанта два комплекта тактическо облекло и затворено куфарче. Накрая отмъкна една жълто-синя ваза от камината и я разби срещу камината.
Това беше един от начините да решиш, че ти е писнало от една пекинска ваза от осемнайсети век. Тогава видях голям, блестящ скъпоценен камък сред стъклените парчета. Камъкът беше най-тъмносиньото в центъра си, но яркостта му проблясваше от всички фино шлифовани фасети.
Иън изтръска стъклото от скъпоценния камък. След това, с изкривена от емоция уста, която не можех да назова, ми го подаде.
– Не изглежда така, сякаш си заслужава да бъде преследван от демон в продължение на десетилетия, нали?
Сега вече знаех какъв е този камък. Това беше катализаторът, който беше започнал омразата на Дагон към Иън, след като Иън беше подмамил демона, за да може да се доближи достатъчно до скъпоценния камък и да го открадне. Като се има предвид размерът на диаманта, познавах повече хора от Иън, които биха рискували гнева на демона, за да го притежават.
– Изглежда, че звездната светлина се е образувала около любимата му част от океана, за да я запази завинаги – промърморих аз, като взех диаманта.
Щом го докоснах до ръката си, изтръпнах. Ръката ми изтръпна от мигновения прилив на сила, който продължи да се изкачва през мен, докато самите ми зъби не ме заболяха от силата му.
– Ето защо си го откраднал от Дагон, когато той се опитваше да те съблазни!
Това не беше просто алчност, защото диамантът щеше да донесе милиони на човешкия пазар. Истинската стойност на скъпоценния камък надхвърляше огромния му брой карата. Беше толкова пропит с магия, че едва издържах да го държа в ръцете си, а най-впечатляващото беше, че изобщо не бях усетила нищо, докато не го докоснах. Можех да размахам този скъпоценен камък под носа на Съвета на вампирите и никой от тях нямаше да разбере, че това е магически предмет, ако не го държеше в ръка.
– Да. – Гласът на Иън беше смъртоносна ласка. – Подходящо е да го използвам, за да помогна за убийството на Дагон сега, не мислиш ли?
Не знаех как възнамеряваше да го направи, но като се има предвид броят на заклинанията, които нещо с такъв вид магическа енергия можеше да засили, имаше много възможности за избор. А и щяхме да имаме нужда от всякаква помощ, след като бях прецакала нещата, оставяйки Ерешки жива.
– Да – беше всичко, което казах, като му върнах диаманта.
Веждите му се повдигнаха от рязкото ми изказване, но той не каза нищо и хвърли синия диамант във втората чанта, след което я закопча с ципа.
На вратата се почука, въпреки че беше отворена. Обърнах се. На вратата стоеше Менчерес с напрегнато изражение.
– Позволи ми да дойда с теб на това пътешествие, Иън. Искам да ти помогна да унищожиш съществото, което ти е отнело толкова много.
Иън се обърна с въздишка.
– Благодаря ти, но Дагон знае какво означаваш за мен. Заради това той ще се нахвърли върху теб с всичко, което има. Може да си способен да надвиеш всеки жив вампир, но не можеш да спечелиш срещу замръзяващ времето демон.
– Мога, ако той е без глава – мрачно каза Менчерес.
Иън измърмори.
– Мислиш ли, че вече не съм опитвал това? Дагон или е имунизиран срещу телекинетични заклинания, или има нещо, което ги отклонява. Не. Ако дойдеш, само ще ме застрашиш, защото Дагон ще те убие, а после ще използва реакцията ми в своя полза.
– Ами аз? – Боунс се появи зад Менчерес, като полуусмивката му прикриваше смъртоносния поглед на лицето му. – И преди съм се изправял срещу демон и съм излизал начело. Позволи ми да дойда.
Иън изпусна едно забавно подсмърчане.
– Нуждаеше се от моята помощ, за да победиш онзи демон, или си забравил тази част?
– Забрави ли, че десетилетия наред бях немъртъв наемен убиец? – Отвърна Боунс. – Убийството на гнили мъже е това, в което съм отличен.
Иън затвори ципа на чантите.
– Не искам да те обиждам, Криспин, но Веритас е неубиваем полубог, а аз съм подсигурен както с магия, така и с демонична сила. Ако не можем да се справим без твоята помощ, то няма да можем да се справим и с теб.
Иън все още си мислеше, че мога да възкръсна, след като съм умряла? Отворих уста, за да поправя това, но после я затворих. Защо да го обременявам с информация, която само ще го накара да загуби концентрация? Притеснението за новата ми смъртност щеше да го разсее, така че за него беше по-добре да остане в неведение за това.
– Освен това – продължи Иън. – Ако умреш, Кат ще тръгне на отмъщение, предизвикано от скръбта, ще бъде убита по време на процеса, а след това дъщеря ти ще се окаже отгледана от Джъстина и Тейт. – Иън потръпна сякаш от ужас. – Не можеш да направиш това на едно невинно момиче. Това е нехуманно.
– Ако не искаш да приемеш помощта ми заради любовта ми към теб, тогава я приеми, защото съм ти длъжен. – Тонът на Боунс стана равен. – За много повече от последното ти предупреждение за дъщеря ми. Без теб, който ме превърна във вампир преди повече от два века, сега нямаше да съм тук, а освен това ти дължа най-големия дълг за това, че те предадох.
– Е, това. – Иън махна с ръка. – Вече съм го преодолял, тъй като кармата, както обича да казва жена ми, е отмъстителна кучка.
Боунс вдигна вежди.
– Пак ли?
Иън вдигна двете чанти с една ръка.
– Искам да кажа, че разбирам защо си го направил. Ти се побърка, когато Кат те напусна, така че когато най-накрая я намери и повярва, че съм опасен за нея, направи всичко, което беше необходимо, за да я защитиш. По онова време ми беше ужасно неприятно, но сега – Иън го поздрави с куфарите – казвам, браво! Не можем да рискуваме с тези, които обичаме, нали?
Боунс се вгледа в Иън, после много бавно ме погледна.
– Топките на Луцифер – въздъхна той. – Направила си невъзможното с Иън. Ако не го бях видял сам, никога нямаше да повярвам.
Нима приятелите му никога нямаше да отдадат дължимото на Иън за това, което беше?
– Нищо не съм направила. Иън е толкова почтен сам по себе си.
– Не това имах предвид – започна Боунс, но острото изсвирване на Иън към Силвър го прекъсна.
Силвър прелетя и се приземи върху ръката на Иън. След това Иън ме придърпа към себе си и каза:
– Оценявам предложенията ви за помощ, приятели. Наистина. Но не мога да приема, а и нямаме време да продължаваме да спорим. Всички ние трябва да си тръгнем, преди демоните да са разбили това парти, така че до нови срещи, приятели!
С това всичко се превърна в бял шум и размазано петно, докато Иън ни телепортираше.

Назад към част 36                                                     Напред към част 38

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!