Джанин Фрост – Нощен бунтовник – Порочни обещания – Книга 2 – част 47

Глава 45

Следващото нещо, което видях, беше голямата каменна камина и белите прозорци с дървена рамка на вилата на Менчерес в Хамптън. Иън беше на пода пред тази камина, а символите, които съставляваха името ми за ритуала по призоваване, бяха изписани с кръвта ми пред него.
– Иън!
Той скочи с леко движение, което опровергаваше все още плашещо раненото му тяло. После ме дръпна към себе си. Хванах го за гърба толкова силно, колкото се осмелих, като за пореден път се надявах, че почивката, времето и многото кръв ще възстановят ужасяващите поражения, които си беше нанесъл, за да ни освободи от капана на Дагон.
– Мога ли вече да изляза? – Попита познат, нетърпелив глас.
– Не – отвърна Иън, докато аз се отдръпнах изненадано.
– Ашаел е тук?
Иън се усмихна.
– Не можех да рискувам да те доведа при мен, докато не се отдалеча достатъчно, за да не ни открие Съветът. Също така не можех да открадна кола и да измина това разстояние, тъй като някой от тази група може да е свързан с Дагон, а аз не им вярвах за да те оставя на грижите им за дълго. Така че се канех да отида до най-близкия бар и да вдигна тост за Ашаел в него, за да видя дали ще отговори.
Въпреки неприязънта си към Иън, брат ми беше отговорил. Ашаел трябва да е телепортирал Иън тук, което щеше да е рисковано за него с ярката слънчева светлина и близкия океан. На Ашаел сигурно му е болно дори да е в тази вила. Това, че е на закрито, може би го предпазва от слънцето, но във въздуха се усещаше солта от прибоя. Сигурно се чувства като ножове, които стържат по кожата му.
– Благодаря – казах аз, но в гласа ми се долавяше уловка.
Чух Ашаел да изпуска тихо, криво хъркане.
– Всичко за сестричката ми.
Иън ме пусна, за да излее няколко бутилки водороден пероксид върху символите, които беше нарисувал. Течността бълбукаше при допир, като разтваряше кръвта ми по-пълноценно от белина. Доверете се на вампир, който знае как най-добре да се отърве от кръвта. След това, въпреки че от символите не беше останал и намек, Иън прокара дебелия килим върху мястото, за да го покрие.
Бях благодарна. Бях поверила на Иън тайната как да ме призове, а той се беше постарал да запази тази тайна.
Накрая Иън дръпна завесите, за да не позволи на слънчевите лъчи да проникнат в стаята.
– Ако тя разреши, можеш да влезеш сега – каза Иън, като повдигна вежди към мен.
– Да – отвърнах аз.
Това, което трябваше да попитам, надделя над задържащия се гняв към Ашаел, че е изпратил Иън след онзи рог. Ако не беше направил това Ашаел, все още щяхме да сме в капана на кръговете на Дагон. Или мъртви. Двуличният трик на Ашаел беше помогнал да спасим живота си.
Ашаел влезе, облечен в тъмносиня копринена пижама. Дори беше обул подходящи сини чехли. Нямаше съмнение какво е правил, когато тостът на Иън е стигнал до него.
– Съжалявам, че те събудих – казах на Ашаел. На Иън казах: – Имаме повече проблеми, отколкото предполагаш.
Иън се ухили.
– Имам неприятности от деня, в който баща ми ме натопи за убийството на брат ми, за да бъда аз в затвора вместо законния му наследник. Да бъдеш беглец може и да е новост за теб, любима, но не и за мен. Не се притеснявай. – Той ми се усмихна бързо и лукаво. – Знам всички най-добри места за избягване на закона. Ще ти бъде като ваканция. Ще ти хареса.
– Да бъда беглец изведнъж се оказа най-малката ми грижа – казах, удивлявайки се на иронията.
Толкова много се стараех да не бъда разкрита като това, което съм. Сега съветът на вампирите, Принудителите и гневът на Пазителите на закона ми се струваха незначителни неща, за които да се притеснявам.
Веждите на Иън се вдигнаха.
– Имаш предвид потенциалните съюзници на Дагон на най-високите нива на вампирския закон? Ако приемем, че не съм изгубил завинаги способностите си за телепортиране, ще се отбия и ще проверя дали това, което усетих, наистина е белег на силата на Дагон върху някой от тях, или не.
– Не и това – отвърнах аз.
Сега вече имах цялото му внимание.
– Тогава какво?
Обърнах се към брат си.
– Ти си два пъти по-възрастен от мен и знаеш много повече за баща ни от мен, така че… чувал ли си нещо за това, че съм била сгодена преди раждането си за златокрило, вероятно древногръцко божество на име Фанес?
– Какво казваш? – Избухна Иън.
– Точно моите мисли – казах този път без капка ирония. – Е? – Подканих Ашаел, който беше пребледнял.
– Как те намери? – Ашаел попита с прегракнал глас. – Баща ни те е забулил, за да не може никой от другите божества или полубогове да те усети!
– Още една новина, която не съм чувала досега, но не е най-важната в момента – казах през стиснати зъби. – Вярно ли е? Този Фанес, какъвто и да е той, си мисли, че съм обещана за негова булка?
– Само през трупа ми – изпъшка Иън.
– Точно такива условия ще поиска Фанес, щом чуе, че Веритас се е омъжила за теб – мрачно отвърна Ашаел.
О, по дяволите, не.
– Това няма да се случи, защото никой няма право да разпорежда за кого да се омъжа, камо ли да го прави, преди още да съм съществувала!
Ашаел ме погледна със силна тревога.
– Независимостта може и да се цени на този свят, но не и в небесните сфери. Ето защо баща ни се опита да ни защити от тях.
Не мога да претендирам за теб, каза ми баща ми отдавна. Предположих, че е така, защото оплождането на смъртен е забранено за неговия вид, така че той се защитаваше, като стоеше далеч от мен. Или че му липсва емоционална дълбочина, за да се погрижи достатъчно, за да ме поиска. Ако Ашаел беше прав, имаше и по-убедителна причина.
Хванах ръката на Иън. За пореден път всичко, което мислех, че знам, се оказа погрешно или много, много непълно. Все пак бях оцеляла след Дагон, най-накрая получих справедливост за всички, на които той и Ерешки бяха навредили, и сега имах до себе си мъжа, когото обичах. Това беше безкрайно повече, отколкото можех да кажа преди месец.
Всъщност ми беше отнело целия ми живот, за да стигна дотук, така че някак си щях да намеря начин да оцелея в тези нови предизвикателства, независимо дали ставаше дума за член на Съвета на демоните-аколити, за това, че ме преследват и от вампирския, и от демоничния свят, или за някое златотърсаческо по-малко божество, което си мислеше, че съм задължителната му годеница.
Не бях ли аз оптимистът изведнъж? Любовта наистина правеше странни, прекрасни неща с хората.
Затегнах хватката си върху ръката на Иън. Той ми отвърна с мълчаливо обещание, че ще се справим с това заедно. После въздъхнах.
– Трябва да ми кажеш всичко, което не знам за света на баща ни, Ашаел, и трябва да го направиш сега. Не знам колко време имаме, преди Фанес да ме намери отново, но когато и да го направи, трябва да сме сигурни, че сме готови.

Назад към част 46

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!