Глава 11
Едва регистрирах, че Иън току-що беше цитирал стих от най-известния роман на Брам Стокър. Вместо това продължих да се взирам в огромната уста в дъното на сградата.
Продължавай, влез в адската паст – подиграваше се вътрешният ми глас, нарушавайки продължилото седмици мълчание. Какво може да се обърка?
Поне веднъж трябваше да се съглася с омразния си вътрешен глас. Да се изправиш срещу група магьосници е едно, но да го направиш в структура, която е проектирана буквално да ни изяде, е друго. Установих, че съм се вкопчил в петите си, когато Иън се опита да ме запрати към мрачния вход.
Влад или усети съпротивата ми, или видя изражението на лицето ми, защото и той спря.
– От какво е направена тази сграда, Миа? – попита той, като някак успя да звучи безгрижно.
– Зъби – отвърнах бързо. Добре де, не цялата сграда, но входът беше, а тези зъби бяха почти два пъти по-дълги от моя ръст!
– Стъкло – контрира Влад и гладката му интонация се задълбочи. – Какво мога да направя със стъклото, Миа?
Беше толкова странно да го чуя да ме нарича с друго име; отне ми момент, за да проникна в смисъла му. Точно така, Влад можеше да изгори стъклото в разтопена локва. Ако не успееше, можеше да пробие дупка в центъра на сградата. Разбира се, всяко от тези неща щеше да го издаде като Влад Дракула, но той беше прав. Колкото и да беше плашещ този озъбен вход, това не беше нищо, с което не би могъл да се справи.
В този смисъл не беше нищо, с което да не мога да се справя и аз, макар че при вида на тази пещерна магическа уста на повърхността изплува някакъв детски страх от чудовища. Отблъснах този страх и погледнах лъскавата черна външност с по-пресметлив поглед. Какво се случва, когато хиляди волтове електричество се стрелнат в стъкло? Напомних си. То се счупва.
– Да го направим – казах с далеч по-уверен тон.
Иън, Влад и аз влязохме в тази озъбена, зейнала паст. Дори успях да не трепна, когато чух как тя се затваря зад нас. За миг тунелът – или гърлото – се обля в такъв мрак, какъвто не бях виждал отпреди да стана вампир. Емоциите на Влад бяха заключени зад същите непроницаеми щитове, които притискаха аурата му до едва доловими нива, но ръката му се промъкна около гърба на Иън, за да докосне моята. След това дезориентиращият мрак беше нарушен, когато в края на тунела започнаха да се появяват кълба светлина, чието сияние ни подкани да продължим напред.
Преди да стигнем до края на тунела, преминахме през още една невидима бариера. Магията, през която преминахме, беше остър пукот, който се разнесе по нервите ми, преди да се разсее, оставяйки след себе си само слаба тръпка. Напомняше ми за електричество и се преборих с внезапното желание да изхвърля напрежението от най-близкия контакт. Това щеше да увеличи мощността на дясната ми ръка до максималното ѝ ниво; полза, ако трябваше да си проправяме път оттук, но потапянето на цялата структура в мрак не беше начин да се слеем.
В края на тунела завихме надясно, след което влязохме в… е, не знаех как да го нарека. Стая беше твърде слаба дума. Страната на чудесата беше по-близо, но все пак не изглеждаше достатъчно.
От основния периметър на помещението се изстреля вода с такава сила, че покри всички стени и тавана. Влизайки вътре, се чувствах като в подножието на огромна приливна вълна. Благодарение на невероятната сила на потока не се намокряхме. Вместо това от вихрещия се балдахин се спускаше само слаба мъгла. В центъра на тавана подобният на гейзер поток изчезваше в голяма дупка, сякаш беше засмукан от вихър.
Ако невероятните водни стени не бяха достатъчни, много хора се излежаваха в басейните, които бяха осеяли обширното пространство. За тези, които искаха да останат на сухо, имаше и столове и дивани, които изглеждаха направени от цъфнали дървета. Един дълъг, извит бар привлече вниманието ми, когато това, което помислих за украса от пеперуди, внезапно отлетя. Пеперудите обиколиха няколко пъти във въздуха, наподобявайки облак от ярко оцветени листенца, преди да се върнат на бара и отново да го покрият с живия гоблен на телата си.
– Тази част от хотела се нарича Атлантида – каза Иън. – Твърде причудливо за моя вкус, макар че новодошлите изглежда го обичат.
Загледах се в хората, които се пързаляха в един от басейните, които се извисяваха поне на трийсет метра над нас. Дъното му беше от прозрачно стъкло, което разкриваше необичайно изглеждащите плувци вътре.
– Това истински русалки ли са? – Попитах, като се опитах да звуча непринудено.
Иън се ухили.
– Не. – Това е просто блясък, но сега знаеш как са тръгнали слуховете за тези същества.
– Да се заемем с това, за което сме дошли – каза Влад, а строгият му тон напомни на Иън, че не е почитател на разглеждането на забележителности.
Иън въздъхна.
– Винаги направо към работата. Как го издържаш, попче, никога няма да разбера, но подозирам, че огненият ти език има нещо общо с това. А, той отново ме гледа с онзи поглед, с който казва ще те убия. Колко пъти трябва да ти казвам да не убиваш никого тази вечер? При теб това е като болест, нали? Случвало ли ти се е да изкараш цял ден, без да извършиш убийство?
– А някой, който е прекарал целия си ден с теб? – Измърморих.
Иън цъкаше с език.
– Ще ме обикнеш, преди това да е свършило, обещавам. А сега да си вземем питиетата и да започнем търсенето, преди обожаващият ти съпруг да се е запалил на място.
Отидохме до бара с пеперудите и аз се опитах да не забелязвам как десетки крила гъделичкат краката ми, докато сядаме. Иън поръча рунд напитки на барманката, която не носеше нищо друго освен блясък и собствената си стратегически разположена руса коса до кръста. Тя постави празни чаши пред нас и аз не се изненадах, когато те се напълниха сами.
Иън взе чашите ни и ги отнесе до един от шезлонгите в дървесен стил. С удоволствие го последвах. Една от тези пеперуди щеше да влети в роклята ми, просто го знаех.
– Наздраве – каза Иън, като ни подаде чашите.
Влад го погледна предпазливо. Аз също изчаках, преди да взема своята. Иън махна с ръка, като разля част от питието си с този жест.
– Те са безобидни, макар че си прав да си предпазлив. На място като това никога не си поръчвай Оргазъм, Изтриване на съзнанието или Секс на плажа, освен ако не искаш да се случат точно тези неща.
– Добре е да се знае – казах под носа си. След това отпих предпазлива глътка, изненадана от ароматите, които се разнесоха по езика ми. Златистата течност имаше вкус на покрито с мед слънце, смесено с пролетен дъжд.
– Какво е това? – Попитах, допивайки остатъка с една глътка.
Иън ме погледна развеселено.
– Нарича се Faery’s Brew. Много силна въпреки вкуса си, така че ако изпиеш още няколко толкова бързо, вампир или не, скоро ще си толкова пияна, че ще повярваш, че наистина можеш да виждаш феи“. След това Иън вдигна собствената си чаша. – Ашаел, това е Иън и трябва да те видя – каза той, преди да погълне съдържанието с една глътка.
Влад постави чашата си, без да я докосва.
– Това е или много странен тост, или се случва нещо друго.
– Нещо друго – потвърди Иън, като взе чашата на Влад от него. – Ашаел, ела колкото можеш по-бързо – каза той, преди да вдигне чашата на Влад и да изцеди и нейното съдържание.
– Кой е Ашаел? – Попита Влад с измамно мек тон.
Иън даде знак на бармана.
– Още един рунд! – Извика той. Чашите ни се напълниха сами през следващите няколко мига. Иън вдигна една, каза – Ашаел! – И я изпи.
– Опитваш се да го призовеш – казах аз, като разбрах това. – Не знаех, че търсим конкретен човек.
– Защо не знаехме преди? – Каза Влад, като ръбът в гласа му ясно показваше, че не му харесва да го държат в неведение.
Иън примигна.
– Аз не ви ли казах? – Когато и двамата го погледнахме, той се отказа от преструвката. – Добре, ама щеше да е много скучно да обяснявам, че познавам един пич, който познава много мистични пичове, но никой, който търси Ашаел, не може да го намери. Да кажеш, че се е заклел да бъде неуловим, е меко казано.
– Ние търсим някой, който е закълнат така, че да не може да бъде намерен? – Повторих недоверчиво.
– Да и не – отвърна Иън. – Никой не може да намери Ашаел, като го търси, но ако отидеш на едно от малкото магически запечатани места, които той посещава, след което изречеш името му в тост няколко пъти, той може да те чуе и така те намира.
Назад към част 10 Напред към част 12
