Глава 15
– Самир? – Повторих, изпълвайки се с ужас. – Не Самир, капитанът на твоята охрана?
– Кой друг? – Отвърна Влад, а гласът му вече бе изпълнен с емоция, която не можех да назова.
Бях шокирана, че заекнах.
– Б-но не можеш. Самир е наш приятел. Той е с теб от повече от петстотин години!
Ашаел изсвири. Звукът вдигна главата ми и аз го погледнах, но демонът не ме гледаше. Беше вперил поглед във Влад.
Изражението на Влад беше изкривено от разочарование и болка, докато гледаше как ме разрязват отново и отново, но сега се втвърди в празнота, която всъщност ме изплаши. Никога досега не беше изглеждал толкова студен, сякаш беше мъртъв отвътре. Ако щитовете му не се бяха пропукали, изпращайки изблици на гейзерни емоции в моите, щях да се закълна, че е мъртъв отвътре.
Но не беше. Поредната предизвикваща масовост ярост избухна във връзката ни, толкова силна, че ми трябваха няколко мига, за да усетя безнадеждността под нея, като шипове, забити в душата на Влад. Последва най-първичната жестокост, после изгарянето на горчивината и накрая агонията на запомнената загуба.
Тази агония се разрастваше, докато не покри всичко останало. Когато всичко приключи, Влад се чувстваше като изгоряла земя в себе си, а когато тази овъглена тъмнина ме докосна, аз се отдръпнах от нея. Тогава връзката между нас се затвори. Рязката загуба беше като внезапно откъсване на половината от мен, а в някои отношения точно това се беше случило току-що.
– Не мърдай – заповяда Влад, а ръката му се прокара по корема ми. Топлината им се разпали и аз се задавих с вик, когато усетих как плътта ми почернява и се появяват мехури. Хватката му се затегна, държейки ме притисната към земята, и след няколко мига болката отшумя. Когато погледнах надолу, вградената в среброто убийствена директива беше изчезнала.
– Не можеш да го направиш – казах аз, гласът ми беше дрезгав. – Да предадеш и убиеш приятеля си ще те унищожи.
– А загубата ти няма да го направи? – Каза той с мрачен малък смях.
– Ще намерим друг начин – настоях аз.
Той ме издърпа на крака, събличайки якето си. То беше напоено със същата кръв, от която ризата ми се беше пропила, и той я свали от мен, хвърляйки я на земята, сякаш беше нечистоплътна. Сутиенът ми се разпадна и ме остави без горнище за няколкото секунди, които бяха необходими на Влад да свали ризата си и да я сложи върху мен. Тя висеше до бедрата ми, а аз свалих напоената си с алени цветове пола, без да ме подканя.
– Благодаря – казах аз, без да се интересувам, че по време на тази размяна съм блеснала на покрив, пълен с непознати.
Ръката му се настани под бившата му риза, за да почине върху корема ми.
– Всичко за теб.
Той започна да ме гали по корема. Наведох се по-близо, но тогава един от пръстите му изведнъж стана горещ, оставяйки след себе си горяща пътека.
– Какво правиш? – Задъхах се.
Той не проговори, но само един поглед в твърдия му, плосък поглед и разбрах. Опитах се да се отскубна и хватката му се затегна, другата му ръка се превърна в клетка, от която не можех да избягам, докато той продължаваше да пали в плътта ми отговора си на похитителите на Мирча.
Не можех да разбера какво каза, но каквото и да беше, беше кратко. Когато свърши, той ме притисна към себе си и не ме пусна, докато отговорът му не изчезна от плътта ми.
– По дяволите, Влад. – Сълзи запушиха гърлото ми, но те не бяха от физическа болка. Тя беше изчезнала заедно с думите в стомаха ми. – Не можеш да го направиш!
С лице, притиснато в шията му, едновременно чух и усетих подигравката му.
– Правил съм много по-лоши неща, и то с по-малка причина. Продължаваш да забравяш това за мен, Лейла.
Отворих уста, за да възразя, но после я затворих. Имахме публика, при това ненадеждна. Всъщност вече бяхме разкрили твърде много пред тази група. Не възнамерявах да им давам повече муниции.
Ще се скараме за това по-късно – обеща погледът ми на Влад. Трябваше да има начин да избегна убийството на Самир, без да подпиша и моята смъртна присъда.
Влад се отдръпна, докато застанахме рамо до рамо, но все пак продължи да държи едната си ръка сгъната около мен. Демонът седеше точно там, където беше, с ръка около чашата си, сякаш се канеше да отпие. Иън се беше изправил по някое време и всъщност изглеждаше малко блед, докато погледът му се рееше между мен и Влад.
– Не си ми казвал, че заклинанието, с което е била свързана, може да и причини това – каза тихо Иън.
– Защо да го правя? – Отвърна Влад, а в очите му проблясваше зелено.
В този момент един важен факт ме застигна със закъснение. Да, бях бавна в избора си, но в моя защита трябва да кажа, че за краткото време, откакто бяхме телепортирани от демона, се бяха случили много неща.
– Отново приличаш на себе си – казах аз, прокарвайки пръсти по тъмната коса на Влад, после докоснах наболата брада, което засенчваше челюстта му. – И аз казвам името ти вместо Енджъл, плюс това сигурно и аз отново приличам на себе си – добавих, усещайки, че косата ми отново е дълга, вместо къса. Как не бях забелязала това преди? Предполагам, че опитите да запазя повече от вътрешностите си, за да не се изпръскат върху краката ми, бяха привлекли вниманието.
Влад се намръщи и погледна Иън.
– Не съм забелязал да правиш нещо, за да развалиш тези заклинания.
– Не го е направил. Аз го направих, когато те доведох тук – каза Ашаел, едва сега станал от стола си. – Исках да знам с кого точно си имам работа, а да развалиш малко блясък, както и онова друго малко заклинание, е дреболия за моя вид.
– Демоните правят магии? – Този ден продължаваше да става все по-лош и по-лош.
Малката усмивка на Ашаел се превърна в пълноценна усмивка. – Разбира се. Кой според теб я е измислил?
Назад към част 14 Напред към част 16
