Глава 18
Майка ми не беше говорила много за черокийското си наследство. Леля ми Бренда също не го правеше. Знаех, че мама и леля Бренда са прекарали детството си в Черокийския индиански поземлен тръст в Северна Каролина, но това беше всичко. Не че проявявах голям интерес да разбера повече. Като дете единственото, което ме интересуваше, беше гимнастиката. Тренирах обсесивно, печелейки състезание след състезание, докато най-накрая получих шанс да вляза в олимпийския отбор на САЩ.
След аварията с електропровода единственото, върху което можех да се съсредоточа, беше как животът ми се е разпаднал на парчета. Майка беше мъртва, баща ми беше емоционално отдалечен, а освен ужасяващите нови ясновидски видения се бях превърнала и в ходеща жица под напрежение. Шест адски години напред, докато станах циркаджия заедно с моя сегашен най-добър приятел и баща Марти, и не бях прекарала нито минута в размишления върху индианското си наследство.
Сега, да, трябваше да проверя дали съм магически роден потомък на древните ани-кутани, но също така се срамувах, че никога преди не бях изследвала черокийските си корени. Бледосините ми очи и светлата ми кожа караха повечето хора да ме причисляват изцяло към кавказката раса, но аз не бях такава и имах нещо повече от правата си гъста черна коса, за да го покажа. Много повече, ако демонът беше прав и всичките ми невероятни способности бяха пряк резултат от черокийското ми наследство.
Ето защо, макар Влад да мърмореше, защото това ни костваше целия следобед, докато чакахме да долети, аз нямаше да съм единственият Далтън, който отива при Източната банда на чероките в търсене на отговори. Наследството на сестра ми също беше тук, и то не само възможното истинско родено-вещица, потомък на Ани-Кутани.
– Какво става с теб и срещите в казината? – Бяха първите думи на Гретхен, когато влезе в стаята ни. Въпреки дългия полет и много ранния сутрешен час гримът на сестра ми беше безупречен, а косата ѝ все още държеше изкуствени вълни, които я правеха да изглежда още по-гъста.
– Това беше най-безопасният вариант – казах ѝ аз. – Има толкова много хора, които влизат и излизат, че ние сме просто още лица в тълпата.
Гретхен огледа хубавия ни двустаен апартамент с леко пренебрежение.
– В интерес на истината вилите в „Цезар Палас“ във Вегас ми харесват много повече от това място.
Извъртях очи, докато я прегръщах.
– Мразиш да бъдеш в защитната версия на Влад, но явно си свикнала с луксозния му стандарт на живот, а?
– Щом съм затворник, поне затворите трябва да са хубави – отвърна тя троснато. Но се задържа няколко секунди по-дълго, отколкото обикновено, дори и с получаването на удар от електричеството ми. Хапливостта ѝ беше само за показ, както обикновено. Бях ѝ липсвала. Просто не знаеше как да ми го каже.
Така че аз започнах първа.
– Толкова се радвам да те видя – казах, когато най-накрая се отпуснахме. – Липсваше ми.
– Наистина? – Каза тя с такава изненада, че чак я заболя. Наистина ли бях толкова лоша сестра?
Да – изведнъж изрева вътрешният ми глас. Ти си ужасна сестра! Позволи на Гретхен да те намери полумъртва във вана, пълна с кръв от опит за самоубийство, когато беше на шестнайсет, и това е само за начало!
Стиснах челюстта си достатъчно силно, за да чуя как хрущялите се чупят. Откакто се бях събудила от инцидента, имах този глас на зъл вътрешен критик. Напоследък беше много по-тих, но не беше изчезнал напълно. Може би никога нямаше да изчезне.
Не мога да имам повече от един глас в главата си едновременно – отвърнах му аз. Тъй като трябва да чуя Мирча, ако той някога се появи отново, ТИ трябва да го затвориш! След това, леката версия на шизофренията отново под контрол, се върнах при Гретхен.
– Разбира се, че ми липсваш. Ако нещата все още не бяха толкова безумно опасни, щяхме да се виждаме много повече.
Хубавите ѝ черти се набраздиха в гримаса, което я правеше да изглежда по-млада от нейните двадесет и три години.
– Точно така, все още сте във война. Предполагам, че трябваше да знам, че съпругът ти няма да избере това място пред замъка си за празнуване на победата. Не можеш ли да побързаш с нещата? Бих искала отново да живея собствения си живот някога през този век. – След това Гретхен се обърна към Влад с малко по-малко угризения. – Като стана дума за това, здравей, Драко, зетко.
– Не го наричай така! – Казах със задъхване.
– Какво? – Каза тя с раздразнение. – Не е като „Драч“ да е другата дума. Това е просто прякор.
– Такъв, който никога повече няма да използваш – каза Влад с измамно гладък глас.
От съседния апартамент се разнесе хлипане. В този предиобеден час беше тихо, повечето от гостите на хотела бяха заспали окончателно в стаите си. Това улесняваше подслушването, ако някой вампир не беше достатъчно учтив да си гледа работата.
– Обичам я! – Извика Иън. – Сега трябва да се запозная с малкия чифут, който те нарече Драч в лицето ти.
– Недей – казах на висок глас, но не се изненадах, когато миг по-късно Иън се появи в апартамента ни.
– Здравей – каза той мъркайки и оглеждайки Гретхен нагоре-надолу по начин, който повдигна ханша ми. – Как се казваш, сладурче?
– Тя се казва Не – казах веднага.
Гретхен се взираше в Иън, устата ѝ се отваряше и затваряше, а сините ѝ очи се разширяваха до почти комични размери. О, точно така. Погледът на Иън беше ослепителен. Забавно колко лесно ми беше да забравя това с досадния му характер.
– Хиииии – издиша най-накрая Гретхен. – Не слушай сестра ми. За теб името ми е „Адско да“.
– Гретхен! – Изригнах. – Този човек вероятно е петриева паничка за все още неоткрити венерически болести.
– Не съм – отвърна Иън, хвана ръката на Гретхен и я целуна, което я накара да се кикоти неудържимо. – Аз съм вампир, така че болестите не могат да оцелеят в мен.
– Иън. – Влад изпрати аурата си в концентриран изблик, който накара Иън да се отдръпне, сякаш е бил ударен. – Не – завърши Влад.
Гретхен се обърна и погледна Влад. Той отвърна на удара и в погледа му имаше повече от шест века изпитани в битките, не си и помисляй за това. Много бързо тя свали своя.
Иън пусна ръката на Гретхен с разочарована муцуна.
– Точно толкова добре, попе. Ям сладки смъртници като теб за закуска, и то буквално.
Очите на Гретхен отново се разшириха. Иън и се усмихна злобно, после вратата на спалнята се отвори отново и Марти влезе, носейки толкова много куфари, натрупани един върху друг, че почти скриваха еднометровия му ръст.
– Можеше ли да опаковаш повече дрехи, Гретхен? – Измърмори Марти и ме погледна извинително, докато ги пускаше на пода. – Тези чанти са причината тя да ме изпревари в хотелската ти стая.
Веднага се наведох, за да прегърна Марти, и се усмихнах, когато той ме стисна обратно достатъчно силно, за да изтръгне уф от мен.
– Липсваше ми, момиче – промърмори той, когато ме пусна.
Едва довърших да кажа на Марти, че и той ми е липсвал, когато Иън каза:
– А кой е този красив младеж? – Със същия мъркащ тон, който беше използвал с Гретхен.
– Също така някой, с когото не ти върви – отвърнах язвително. – Марти е най-добрият ми приятел и е хетеросексуален.
Иън ме погледна раздразнено.
– Не може да се чукам със сестра ти, не може да се чукам с приятеля ти, не може да се чукам с теб, не може да се чукам с Влад. Ако исках да бъда толкова безполов и нещастен, щях да се оженя.
– Не си тук за собствено забавление – каза Влад с престорен тон.
Устата на Иън се сви надолу.
– И добре го знам. Проклетият Менчерес, принуждава ме да давам обещание, което не мога да наруша.
– Да, наистина е трагично да се налага да спазваш думата си – казах аз, борейки се с поредното завъртане на очите. – Развесели се, Иън – продължих аз. – Единственото, което имаме на дневен ред този следобед, е пътуване до границата на Куала. Там не би трябвало да имаме нужда от магическите ти познания, така че можеш да останеш тук и да намериш някоя бедна душа, с която да се гавриш.
– Ако можеше – каза Иън с чувство. – Но аз трябва да…
– Това е достатъчно.
Предупреждението в гласа на Влад ме стресна.
– Какво става? – Попитах с остър тон.
– Ти ме домъкна тук за екскурзия в миналото на нашите чероки – каза Гретхен, звучейки нетърпеливо. – Знам, че е почти зора и все още се справяш с новата вампирска болест на изгрева, но не можеш да си забравила това.
Пренебрегнах я, защото не говорех с Гретхен. Всички останали тук знаеха това, особено мъжът, за когото се бях омъжила.
– Влад – казах аз, като извадих името му за акцент.
Изведнъж въздухът завибрира с едва сдържана енергия. Тези невидими импулси се удряха в кожата ми като бодлите на пясъка по време на буря на плажа.
– Заминавам за кратко. – Хладният тон на Влад беше в такова противоречие с това, което усещах от аурата му. Къде отиваше той и защо аз не отивах с него?
Тогава отговорът ме удари с удара на огнестрелна рана.
– Не – прошепнах аз. После още по-силно: – Не. Не можеш. Самир е твой приятел. Не можеш да го убиеш, ще намерим друг начин!
– Лейла. – Гласът на Влад беше напълно безпристрастен. – Не си прави труда да спориш. Това е толкова добре, колкото и свършеното.
Назад към част 17 Напред към част 19
