Глава 22
Вътре беше много по-хубаво, отколкото отвън, сякаш имах нужда от още едно потвърждение, че нещата с Леоти Шейн не са такива, каквито изглеждат. Интериорът може и да беше малък, но беше много чист, а мебелите имаха избледнелия вид на възрастта, но в същото време бяха уютни и приветливи.
– Чай? – Попита Леоти, сякаш това беше социален разговор.
Спомних си предупреждението на Иън за страничните ефекти на магическите напитки.
– Не, благодаря.
– Може малко – каза Гретхен, а погледът ѝ ме предизвика да споря.
Устните ми се свиха, спирайки думите, които се опитваха да излетят. Защо поне веднъж не можеше да последва примера ми? Сега, ако не ѝ позволя да пие, ще предизвикам сцена, която ще ескалира и без това задушаващото напрежение. Още по-лошо, Леоти се усмихна, сякаш се забавляваше от тази битка на сестрински воли.
– Кое си била първо – вещица или вампир? – Продължи Гретхен, като ме изненада с откровения си въпрос.
– Вещица – отвърна Леоти, за щастие невъзмутимо. – Всъщност от дълъг род.
– От кой род? – Попитах, за да звучи въпросът непринудено.
Тя ме погледна, докато поставяше чайник върху старомодната печка.
– Не бъди срамежлив. Знаеш кой, иначе нямаше да си тук.
Не смятах да ѝ давам информация, ако тя просто ловеше риба.
– Искам да те чуя да го кажеш – отвърнах, а погледът ми казваше на Гретхен: Не смей да го попълваш вместо нея!
Леоти запали газта под чайника и увеличи пламъка. После направи жест към избледнял син диван, украсен с ярко оцветени плетени възглавници.
– Няма ли да седнеш?
Гретхен седна. Аз продължих да стоя. Така щях да имам по-добър обхват на движение, ако се наложи да проявя камшика си, а ако това се случи, не исках Гретхен да е в непосредствена близост до мен.
– Е? – Попитах, като прикривах нетърпението си. – Коя линия?
– Приличаш повече на баща си, отколкото на майка си – отвърна Леоти, като след това хвърли почти пренебрежителен поглед към Гретхен. – Ти също. Бледи лица със сини очи, и двете.
– Важното е какво има вътре – казах веднага. – А аз имам повече от няколко интересни неща от черокистката си кръв.
Леоти измърмори.
– Много вярно. Без нея нямаше да има нищо изключително в теб, Лейла Далтън.
Ако е мислела да ме обиди, не е успяла. Използвах силите си, защото се налагаше, а не защото исках да се включа в това, което Влад някога беше нарекъл състезание по измерване на свръхестествени пишки.
– Още един – промърмори Гретхен.
Черният поглед на Леоти блесна.
– Какъв?
– Нормален изцяло – заяви Гретхен. – Цял живот съм се занимавала с това. Новината е, че да си нормален не е лесна работа. Опитай се да се промъкваш през този живот с нищо особено в себе си, когато си заобиколен от хора, които са изключителни.
Думите ѝ ме отклониха встрани.
– Но ти си специална – започнах аз.
Тя ме погледна.
– Не ме покровителствай. Аз съм добре с това, което съм. Просто ми е писнало да слушам как другите хора казват, че „нормалното“ не е достатъчно добро за тях.
Да, като дете бях привличала много внимание заради гимнастическите си способности и да, ужасната авария с електропровода и последствията от нея само бяха увеличили вниманието към мен, но аз не исках това. Болеше ме за нормалното, което тя описа.
Досега не бях погледнала достатъчно напред към собствената си болка, за да осъзная, че може би Гретхен също е страдала. Всеки знаеше, че пищящото колело получава смазка. Е, аз не просто пищях – бях натоварена с трофеи и похвали, докато аварията с електропровода не ме остави буквално искряща. Къде остана Гретхен? Може би с усещането, че не е толкова важна, което изобщо не беше вярно.
Трябваше да си поговорим дълго, дълго, но сега не беше моментът. Иронията, че нейните нужди отново трябваше да почакат, защото моите имаха приоритет, не ми се размина. Скоро, обещах си тихо. Ще поговорим веднага след като животът на всички не е в опасност.
Чайникът започна да издава съскащ звук. Лиоти изключи пламъка и изсипа горещата вода в едно от онези комбинирани неща за чайник и цедка за листа.
– Листата трябва да се накиснат – каза тя на Гретхен, сякаш това беше най-важната тема за деня.
– От кой клан на чероки си? – Попитах, без да се отказвам. – И предупреди ли те Ашаел, че ще дойдем? Край на светските разговори, Леоти. Обещала си ни отговори, ако изпълним условията ти.
Тя насочи към мен онези остри черни очи.
– Отговори. За това ли сте наистина тук?
– Да – повторих, а нетърпението направи гласа ми твърд.
– С каква цел? – Попита тя със също толкова твърд тон. Погледът ѝ ме обходи, сякаш измерваше стойността ми и откриваше, че тя липсва. – Това е първото ти посещение при хората на майка ти, но ти не си дошла наистина да се учиш. Дойдохте само да вземете. Както казах, ти си много повече дете на баща си, отколкото на майка си.
Гневът почти ме заслепи, но дори и да се начумерих, разпознах другия проблясък на емоция в очите ѝ. Защо ме гледаше така, сякаш по някакъв начин лично съм я подвела…?
Истината ме удари.
– Как да те наричам, Леоти? Десеткратната ми прабаба? Или моята десеткратна прапрабаба?
Гретхен се зачуди, но малка усмивка докосна устата на Леоти.
– Как го разбра?
– Лесно – казах аз с кратък смях. – Само семейството може да бъде толкова разочаровано от някого, камо ли от някого, когото току-що е срещнало.
Тя изпусна грапав кикот.
– Предполагам, че е така.
Въпреки че тя беше векове по-нагоре по линията на родословното ми дърво, открих, че търся по лицето на Леоти следи от чертите на майка ми. Не се изненадах, че не открих такива. Тя не приличаше и на леля ми Бренда. И все пак тя беше роднина. Усещах истината в костите си.
Гретхен не се задоволи само с това да погледне Леоти. Тя стана от дивана и отиде при нея, като докосна лицето на Леоти, сякаш се опитваше да я види с ръце. Леоти стоеше неподвижно, оставяйки Гретхен да я гали. Само тъмните ѝ очи се движеха, докато ме гледаше.
Вгледах се в нея и открих, че още една от чертите на Влад се е пренесла върху мен: почти параноично подозрение към всички. Леоти можеше да каже, че е семейство, а аз можех да имам вътрешно убеждение, че съм съгласен с нея, но нито едно от тези неща не беше доказателство.
– Сигурно имаш снимки – казах аз, усмихвайки се, сякаш воден от любопитство, а не от подозрение. – С удоволствие бих ги видяла. Имаме толкова малко на мама и леля Бренда, когато бяха малки.
Леоти се ухили.
– Ти си ужасен лъжец. Надявам се, че това означава, че не го правиш често. Да, имам доказателство, че сме семейство. Ето.Тя извади стара на вид кутия изпод единствената витрина в стаята и открехна капака. В един момент училищната ми снимка от осми клас се вгледа в мен.
Гретхен грабна кутията и започна да рови из снимките. Нейните училищни снимки също бяха там. Всичките ни снимки бяха още от детската градина. После Гретхен извади още снимки, които не можеха да бъдат копирани от годишници или училищни архиви. Имаше безкрайно много снимки на нас двете по време на рождени дни, празници или семейни събития, както и такива, на които майка ми грееше, докато държеше ръцете си върху много бременния си корем.
След това имаше снимки от сватбата на майка ми с баща ми, на леля ми Бренда в различни етапи от живота ѝ и дори снимки на майка ми и леля ми Бренда като тийнейджърки, а също и като малки момиченца, които си играят пред по-нова версия на тази къща.
Имаше и други снимки, включително дубликат на единствената снимка, която бях виждала на баба ми и дядо ми, заедно с други техни снимки, които не бях виждала. Имаше и по-стари снимки на хора, които може би са били по-нагоре в семейната ми линия, но не ги разпознах. Снимките продължаваха, докато погледът към фона и стила на облеклото не се превърна в пътуване назад във времето. Накрая, в най-долната част на кутията, Гретхен извади избледняла дагеротипна снимка на Леоти, както изглеждаше сега, застанала с няколко индиански мъже и жени. Те бяха облечени в пълно племенно облекло, а израженията им бяха много мрачни.
Леоти я погледна и по лицето ѝ премина сянка.
– Това беше направено, след като повечето от хората ми бяха принудени да отидат в резервата на Запад. Аз бях сред онези, които останаха и се скриха. Много от тези, които останаха, загинаха, но и много от тях загинаха по Пътеката.
Потръпнах. На прословутата „Пътека на сълзите“ хиляди мои предци чероки бяха умрели от глад, излагане на светлина и болести, когато са били насилствено изведени от земите си. Историята зад тази снимка ме порази. Разкъсвах се между желанието да плача за тези отдавна починали хора и желанието да задам на Леоти хиляди въпроси за тях. Но сега не беше моментът. Трябваше да остана съсредоточена. Тези хора си бяха отишли, но все още имаше други живи хора, които евентуално можех да спася.
– Всичките ни снимки спряха по същото време, когато мама умря – отбелязах вместо това. – Защо леля Бренда не изпрати още?
– Защото не знаеше, че все още съм жива. Майка ти не ѝ е казала каква съм, нито истината за истинското ти наследство. – Леоти хвърли многозначителен поглед между мен и Гретхен. – Майка ти вярваше, че колкото по-малко знае Бренда, толкова повече ще може да я защити.
Погледнах встрани. Мама също беше най-възрастната. Дали многобройните ми пропуски в разговорите с Гретхен бяха просто поредният случай на повтаряща се история?
– Във всеки случай аз съм тази, която ги изпрати – продължи Леоти. – Беше твърде опасно за тях да останат, но майка ти обеща да изпрати всички деца, които ще има, обратно при мен, за да научат за истинското си наследство, щом навършат пълнолетие.
Гласът ми се сгъсти от емоция.
– Тя почина, преди да има възможност да изпълни обещанието си.
– Защо беше твърде опасно? – Попита Гретхен.
Леоти направи жест към проходилката си.
– С помощта на реквизити, приемане на нови самоличности и промяна на външния ми вид успях да скрия вампирската си природа през последните осем века. Много малко хора сред нашето племе знаят каква съм. Въпреки това от време на време се сблъсквам с друг вампир от външния свят. – Тя сви рамене. – Обикновено не става дума за нищо, но някой сигурно ме е разпознал от древните дни и ме е заговорил. Преди трийсет години жената пазител на закона дойде да разследва тези твърдения. Изпратих я с лъжи, но след това знаех, че трябва да измъкна майка ти и Бренда оттук. Тези земи са малки, но белият свят е толкова голям, че те биха могли да изчезнат в него. И те го направиха. Дори не знаех как да те намеря, след като майка ти умря, а баща ти те премести.
Беше пуснала големи намеци, но Леоти все още не беше потвърдила от кой клан е, а аз нямах намерение да разкривам тайните си, докато тя не го направи. Леоти може и да беше от семейството, но това не я правеше надеждна. Мирча беше доказателство за това.
– Защо посещението на пазителя на закона ще те уплаши дотолкова, че да изпратиш мама и леля Бренда? – Попитах я в прав текст. – Това, че си стар вампир, не е нищо интересно за тях.
Тя отново ме погледна с един от онези полуодобрителни, полураздразнени погледи.
– Не, но това, че съм истинска ани-кутанска вещица, би ги заинтересувало, както свидетелства убийството на целия ми клан.
– И бум на динамита – каза Гретхен подигравателно.
Назад към част 21 Напред към част 23
