Глава 33
Когато Мирча ми беше казал къде да намеря некромантите, той не беше казал, че трябва да се появим в определено време. Влад избра полунощ, за да се появим, а на мен не ми убягна, че това е известно и като часа на вещиците. Дали това беше съвпадение, стратегия, или Влад използваше черния си хумор, можеше само да се гадае.
Иън ни омагьоса, за да прикрие външния ни вид, и всички освен мен скриха всички освен най-слабите частици от аурите си. Сега колективната сила на групата ни беше намалена, докато не се почувства, че сме просто група нови вампири, които търсят забавление след края на работния ден, което беше и фасадата, на която залагахме.
Разбира се, Иън имаше собствено чувство за хумор, всички ние изглеждахме като група секси вампири от женски пол, които търсят забавление след края на работния ден. Иън каза, че това е така, защото жените са всеобщо подценявани и по този начин биха предизвикали най-малко подозрения. Ето защо сега аз приличах на метър и половина висока нубийска богиня, а Влад беше метър и половина висока, наедряла блондинка. Максимус сега изглеждаше като знойна южняшка червенокоска, Марти – красавица със смугла кожа и гарваново окосмяване, а за Менчерес не ми се говори. Сега той приличаше на едва навършило пълнолетие азиатско момиче, в комплект с ученическа униформа и високи до коленете чорапи.
– Истинските жени не правят това – изсъсках на Иън, докато той си играеше с новите си цици.
– Тогава би трябвало – отвърна Иън, стискайки още веднъж с две ръце огромния си бюст. – Мога да ги галя с дни. Трябваше да се сетя да го направя преди тази вечер…
– Стига – каза Менчерес, като единствената дума не беше повече от шепот, но за щастие спря Иън по средата на мисълта му.
Усмихнах се на Иън заради незабавното му, макар и малко мрачно, подчинение. Изглежда, че само Менчерес можеше да му вдъхне такова уважение. Някой ден с удоволствие щях да разбера историята между двамата, но сега не беше моментът.
Иън долови усмивката ми, отгатна причината за нея и ме отблъсна. Отвърнах на поздрава му с един пръст, но пуснах ръката си, когато Влад каза:
– Пристигнахме.
След величието на хотела на тема стихии и мистиката на подземното спийкзи, бях изненадана от доста скучната улица от сгради пред нас. Дори проверих адреса, за да разбера дали Влад не го е сбъркал. Не, това беше мястото.
– Виждаш ли нещо, което ние не виждаме? – Промърморих на Иън.
Той вече ни беше дозирал със същия искрящ, отварящ очите прах, който ни беше позволил да видим скрития хотел в Савана, но какво щеше да стане, ако това място изискваше по-силни вещества? От всичко, което знаех, можеше да има цял омагьосан замък на върха на тази запустяла редица от складове.
– Не виждам нищо друго освен един мрачен склад, попе – прошепна Иън. – Все пак усещаш вибрации, нали?
Чувствах, въпреки че си мислех, че са от колите по близката магистрала. Може и да беше късно, но едва ли бяхме единствените хора, излезли в този район на Минск в този час. Сега се концентрирах и осъзнах, че вибрациите идват както от магистралата зад мен, така и от тази уж празна ивица от складове.
– Да вървим – каза Влад, а студената решителност в гласа му беше в пълно противоречие с бляскавите му, красиви женски тонове.
Като увеличих концентрацията си, осъзнах, че вибрациите не са случайни, а ритмични. Някой беше надул музика в сградата пред нас. Може би не можехме да я чуем поради звукоизолация или заглушаващо заклинание, но тя беше там.
Ето защо, когато влязохме в сградата и видяхме двама наперени мъже от двете страни на вратата в другия край на помещението, първата ми мисъл беше, че това са откачалки. Когато се приближихме до тях през дългото празно пространство, единият от тях ни заговори на руски.
– Парола? – Влад повтори на английски, с женски смях, с който никога нямаше да свикна. – Получихте ли парола, Силви?
Фалшивото ми име. Захилих се, сякаш това беше шега, докато си мислех: Проклет да си, Мирча! Можеше да споменеш тази част!
– Не, но съм замаяна, така че не обърнах внимание, когато човекът спомена това място по-рано. Някой друг улови ли го?
Иън отговори, като наду циците си, докато обемът им почти се измъкна от твърде малкия сутиен, в който ги беше напъхал. Марти завъртя кичур от копринената си гарванова коса и Максимус изпусна напрегнат кикот, който беше в противоречие със знойната му маска на южняшка красавица. Менчерес обаче се запъти към него, сякаш беше роден да прилича на гореща, палава ученичка.
– Това е моята парола – каза той и се завъртя в бавен, провокативен кръг.
Охранителите го погледнаха с дълги, похотливи погледи.
– Достатъчно добре за мен – каза единият на силно акцентиран английски и отвори вратата.
Леко кимнах в знак на потвърждение в отговор на своенравния поглед на Иън. Добре, значи Иън е бил прав за избора ни на маскировка на момичета, независимо от последвалото опипване на циците му.
– Надявам се да се видим по-късно – изръмжа Иън, докато минаваше покрай охранителите, галейки месестите им бицепси с кратки, дразнещи докосвания. Не знаех дали Иън се държи или говори сериозно. При него и двете бяха възможни.
Музиката ни удари като звуков бум в момента, в който прекрачихме прага на следващата стая. Това място имаше не просто звукоизолация, а магическа звукоизолация. В противен случай щяхме да чуем музиката още щом пазачите отвориха вратата.
Не ме изненада, че свръхестествената звукоизолация не беше единственото необичайно нещо на това място. Може и да не съм експерт по танцовите клубове, защото ми се налагаше да ги избягвам, откакто шокирах всеки, който влезеше в близък контакт с мен, но не ми трябваше огромен опит, за да разбера, че този е уникален.
Като за начало, въздухът беше изпълнен с малки, плаващи светлини, които се настаняваха под кожата на хората, когато ги вдишваха, карайки всички да изглеждат така, сякаш имат звезди в себе си. Вътрешното осветление беше много слабо, което подчертаваше вътрешните светещи кълба на обитателите, докато не се създаде впечатление, че хората са тези, които осветяват стаята повече от всякакво изкуствено осветление.
След това беше самата музика. Тя сякаш използваше дима от машината за мъгла по визуално ослепителен начин. Когато басът избухваше, мъглата се оформяше в гръмотевични облаци, които висяха тежко над танцьорите и ги обгръщаха вътре във вибрациите. Когато високите честоти достигаха до кресчендо, мъглата се разреждаше до кометни ивици, които се стрелкаха между вихрещите се посетители, преди да ударят някои танцьори и да ги накарат да изпаднат в блажени спазми. И във всяка проява на мъглата тези малки сферички примигваха със странната си светлина.
– Не ги вдишвайте – предупреди Иън с нисък, но настоятелен тон. – Познавам този вид магия. Тя премахва блясъка.
Стиснах устни, за да се уверя, че нито едно светлинно лъчение не е попаднало по невнимание в устата ми. Слава Богу, че всички бяхме вампири и нямахме нужда да дишаме. Все пак това ни лишаваше от предимството да дешифрираме миризми, а това не беше малка загуба.
– Как да намерим тези хора? – Промърмори Влад, докато се навеждаше и се преструваше, че оправя щипка за коса на главата ми.
Как наистина? Когато бях попитала Мирча как изглеждат некромантите, той беше отговорил само загадъчно:
– Ще ги познаеш, когато ги видиш. – Не беше споменал частта, в която ще трябва да ги изберем от тълпа от стотици хора в клуб за танци с подобрена магия. Искаше ми се да намеря най-близкия ъгъл и да разрежа ръката си, за да се свържа с Мирча и да поискам по-подробно описание, но ако го направех, вече знаех какво щеше да каже Мирча.
– Мирча ни изпитва – прошепнах в отговор, проклинайки Мирча за пореден път. – Ние не просто трябва да сме достатъчно силни, за да победим тези хора. Трябва да можем и да ги открием.
– Те ще са вампири – каза Менчерес, като леко махна с ръка на група момчета, които открито го зяпаха. – Иначе не биха могли да натрупат такава голяма сила. Тук няма много от нашия вид, така че ще започнем с това.
– И трябва да са редовни посетители, да работят тук или да са собственици на мястото – добавих аз, опитвайки се да попълня още от липсващите части. – В противен случай вие-знаете-кой щеше да ни каже да дойдем в определена вечер.
Тук не изричах името на Мирча на глас. Подобно на измисления злодей Волдемор, бях сигурна, че може да се случат лоши неща, ако то стигне до неподходящите уши.
– Разделяме се – промърмори Влад, като направи жест към Менчерес и Иън. – Вие двамата вземете тази стая. Лейла и аз ще претърсим другите секции. Максимус и Марти, вижте дали има задна стая.
– Какъв е сигналът, ако намерим нещо? – Попитах ниско.
Иън изхърка.
– Очаквам, че останалите просто ще последват последвалите писъци.
Влад сви рамене в знак на съгласие. С тази доста зловеща нотка тръгнахме по двойки, за да започнем търсенето.
Назад към част 32 Напред към част 34
