Глава 41
Влад не пускаше ръката ми. Нито когато съблече ризата си, за да ме покрие, защото дрехите ми бяха изгорели, нито когато Марти, Максимус и Менчерес ме обгърнаха в прегръдки, след като се втурнаха в стаята, знаейки от внезапната липса на огън, че усилията ми са успели.
– Ти си забележителна – каза Менчерес, като прокара другата ми ръка с официална целувка, след като ме освободи от прегръдката си.
– Помогнаха ми – отвърнах аз, все още зашеметена от всичко това.
Мирча, който беше причината за безбройните ужасни неща, които бяха сполетели Влад и мен през изминалата година, също беше допринесъл за спасяването ни. Да, беше го направил, защото това беше спасило и собствената му кожа, но си оставаше факт, че дължах живота си и този на Влад на него. Не бях сигурна как се чувствам по този въпрос, затова засега не исках да се занимавам с него.
Иън беше единственият, който не ме прегърна щастливо. Вместо това той ме гледаше, а по устните му прозираше усмивка.
– Изглежда, че следващия път ще знам да залагам на чихуахуа вместо на върколака.
– Да? Е, „макар и малка, тя е свирепа“ – цитирах аз с ответна, макар и много по-износена усмивка.
Иън се засмя, но погледът, който ми хвърли, беше оценяващ, сякаш мислено ме класираше в съвсем нова категория.
– Пристигнаха още власти – ненужно отбеляза Менчерес, когато към останалите шумове извън склада се присъедини нов вой на сирени. – Всички трябва да напуснете. Некромантът трябва да бъде обезопасен, преди огледалното заклинание да е отшумяло. Аз ще остана, за да подсиля версията, че дефектна пиротехническа демонстрация на музикална група е причинила този пожар.
Бях твърде щастлив да се махна оттук, така че нямаше нужда той да ми казва два пъти. Когато стигнахме до другата стая, Максимус вдигна некроманта и го качи на рамо, сякаш беше чувал с картофи. Щом излязохме навън, поривът на ледения вятър преряза тънката риза, с която бях облечена, и сякаш образува ледени кристали върху току-що оплешивялата ми глава. Изтръпнах, дори когато ме порази иронията. Колко е странно да ми е студено сега, когато само преди минути бях изгоряла до смърт.
Влад усети треперенето ми и спря най-близкия до нас полицай, като го накара със зелени очи да свали палтото си.
– Недей, той има нужда от това – възразих аз.
– Ще получи друго – каза Влад кратко.
По непримиримия му поглед личеше, че няма да приеме „не“ за отговор. След един извинителен поглед към полицая, аз облякох палтото. Навън може и да беше студено, но това място сега гъмжеше от власти, линейки и пожарни коли, така че имаше много одеяла и допълнителни палта за него. Повечето от спасителите говореха руски или полски, но от няколкото откъслечни думи на английски, които долових, те бяха смаяни, че огромният пожар в склада е бил потушен, без да се използва и капка вода.
Менчерес си имаше работа да обяснява това.
Натъпкахме се в двете коли, тъй като нямаше как да се поберем всички в една. Оставихме Менчерес без превоз, но той можеше или да хипнотизира някого да го закара обратно, или просто да полети, което вероятно щеше да е по-бързо. Максимус пътуваше с мен и Влад, като седна на шофьорското място без съмнение по навик. Влад ме придърпа плътно към себе си, когато се настанихме на задната седалка. Некромантът беше безцеремонно захвърлен в багажника на колата на Иън и Марти, а ние карахме зад тях, за да наблюдаваме багажника в много малко вероятния случай, че заклинанието се развали рано и той се опита да избяга.
Първите двайсет минути от пътуването преминаха в абсолютна тишина. Погледнах се в огледалото за обратно виждане, а после се постарах да не поглеждам повече. Всеки един косъм на главата ми беше изгорял и бях толкова покрит със сажди; изглеждах така, сякаш нарочно съм се гмурнала в басейн с тях.
Менчерес знае заклинание за възстановяване на косата, напомних си. Това беше вторият път тази година, в който ми се налагаше да използвам такова заклинание. Между мъченията, експлозията на газопровода, свалянето на кожата, прострелването и сега това, ако тялото ми можеше да говори, сигурно щеше да ми каже, че иска развод.
Странно, но не бях опустошена от тази загуба така, както бях, след като прислужникът на Жилегай бе отрязал цялата ми кожа. Може би защото това беше мой избор, а не нечия жестока прищявка. Всъщност Влад вероятно беше по-разстроен от това, отколкото аз. Не че можех да разбера по емоциите му. Беше ги скрил зад стената, която беше пуснал на място веднага щом останалите момчета влязоха в склада.
Не го притисках да говори. От една страна, имахме публика, а от друга, можеше да е твърде рано. Можех само да си представя колко травмиращо трябва да е било да излезе от ужасния цикъл на спомените само за да ме открие почти изгоряла в краката му от собствения му огън.
И щяха да са нужни само още няколко мига от излагането ми на този огън, преди да съм изгоряла докрай. Ако Мирча не ми беше казал да заблудя заклинанието, за да си помисли, че е завършило, като нахлуя психически в съзнанието на Влад и прекъсна цикъла…
– Мирча – изрекох на глас, като изведнъж седнах изправена, вместо да се облегна на Влад. – Той не се е свързвал с мен, откакто излязохме от тази ситуация.
Влад ме погледна неразбиращо.
– Защо да го прави?
За да изтъкне, че е помогнал да ни спасят, за да ме обиди, че не съм измислила тайната за прекъсване на заклинанието по-рано, за да се оплаче, че са го подпалили многократно…
– За да се увери, че сме успели да запазим един от некромантите жив – казах аз, като се спрях на най-уместната причина.
Още един неразбиращ поглед.
– Откъде да знае, че сме ги нападнали тази вечер?
– Хайде, мислиш, че няма да се свърже с мен, за да разбере защо е изгорял на косъм от живота си? – Изражението му помътня, а аз моментално съжалих, че съм му напомнил за това. – Искам да кажа, че…
– Лейла. – Сега погледът, който Влад ми хвърли, беше изтерзан, въпреки че чувствата му за кратко разкъсаха стените си, за да ме опарят с гейзер от съжаление. – Няма как да премълча това, което направих.
– Това, което направи заклинанието – поправих го мигновено.
Устата му се стегна, тъй като друга, по-тъмна емоция засенчи лицето му, но когато заговори, тонът му беше измамно лек.
– Разбира се. А сега ми кажи, избяга ли некромантът, който го е направил?
Прилив на дълбоко удовлетворение ме изпълни при спомена за главата ѝ, която се търкаляше по насипа.
– Не. Аз я убих.
Щитовете му отново се смъкнаха и аз бях озадачена от облекчението, което премина през връзката ни, преди стените му отново да се издигнат. Радостта можех да разбера. По дяволите, ако бях Влад, щях да искам да танцувам върху костите ѝ за това, че ме хвана в капана на това кошмарно заклинание. Но защо да изпитва облекчение от нейната смърт? Трябваше да знае, че убийството ѝ не е подействало, за да спре заклинанието.
Или може би не знаеше това. Единственото, което знаеше, откакто излезе от заклинанието, беше, че в някакъв момент почти ме е изгорил до смърт. Може би не си спомняше как е било развалено, или по-точно как е било подмамено да се спре.
Щях да му кажа всичко това по-късно. Точно сега имахме по-важни неща, върху които да се съсредоточим.
– Ще се свържа с Мирча и ще се уверя, че той все още е там, където беше преди. Ще е гадно, ако преминем през всичко това, само за да разберем, че е преместен на ново място, което пленникът ни не знае.
Прокарах дланта си по зъбите, прорязвайки дълбока линия в кожата си. Докато кръвта се стичаше, се съсредоточих върху мислите за Мирча, извиках лицето му в съзнанието си и блокирах мислите за всичко останало.
Нищо. Намръщих се и се порязах отново, след като раната заздравя. Никаква сигнална мъгла не показваше, че обкръжението ми се отдалечава, никаква нишка не се появи в съзнанието ми, за да мога да я дръпна и да го открия на другия край… нямаше абсолютно нищо. Сякаш на психическите ми способности изведнъж се появи надпис „На обяд“.
Влад ме спря, като хвана ръката ми, когато се канех да разрежа дланта си, за да опитам отново.
– Какво става?
– Сигурно съм уморена – промълвих аз. – Или може би съм изчерпала способностите си преди, защото не мога да го достигна – хей!
Опитах се да изтръгна ръката си обратно, когато неговата внезапно се запали. Той се държеше, устата му се стегна, когато в отговор в него се вля ток, предизвикан от страха. Не мислех, че съм се повлияла от случилото се, но очевидно сега се страхувах от огъня. Колко иронично, като се има предвид за кого бях омъжена…
– Не горя – казах изненадано, без да усещам болка, тъй като пламъците галеха кожата ми, вместо да я опарят. – Защо?
– Сигурно съм те покрил с аурата си, когато заливах пламъците върху теб. Не възнамерявах да го правя, но не е като да съм мислил ясно по това време.
– Майната му – казах с чувство.
Сега не само бях станала огнеупорна; бях станала и психически импотентна!
– Искаш да кажеш, че ни остава да се надяваме, че нищо не се е променило с местоположението на Мирча? – После веднага се почувствах виновен, че толкова силно изразих тревогата си. – Искам да кажа, че това не е твоя грешка, разбира се…
– Престани да се тревожиш за мен – прекъсна ме той и очите му блеснаха в зелено. – Ще понеса болката тази вечер, независимо дали го желаеш, или не. И все пак тя няма да ме сломи, Лейла, така че не е нужно да ходиш по черупки около темата. Аз съм по-силен от това, което чувствам, и нещо повече – това е моята болка. Не се опитвай да ме предпазиш от нея.
– Не мога да го направя – казах с оголено разочарование. – Разбирам какво искаш да кажеш. Разбирам и си прав. Ти не си някакво крехко мъниче, което се нуждае от глезене, но точно както преди не можа да се спреш да не реагираш прекалено остро и да ме покриеш с аурата си, така и аз не мога да те видя в болка и да не се опитам да я облекча. Това не означава, че те смятам за по-малко як вампир или дори за по-малко мъж. Това означава, че те обичам.
Той издаде груб звук, дори докато ме целуваше.
– Дори и да не знаех това преди – каза той срещу устните ми – със сигурност ще го знам след тази вечер.
Когато устата му най-накрая напусна моята, той се отдръпна, за да може да се вгледа в очите ми. Не говореше, но свали щитовете си и голите му, незащитени емоции ме заляха. Наведнъж се почувствах удавена от любовта му, попарена от съжалението му, унизена от гордостта му и смазана от решимостта му да ме опази на всяка цена. Тези емоции нарастваха, докато сълзите започнаха да се стичат по бузите ми, и аз държах лицето му, докато се опитвах да намеря правилните думи, за да му кажа, че го обичам по същия безразсъдно жесток начин.
– Бих искала да ме усещаш така, както аз те усещам – прошепнах, като накрая се отказах, защото думите никога нямаше да са достатъчни, за да предадат това, което той означаваше за мен. – Тогава щеше да знаеш, че бих преживяла тази вечер отново и отново, хиляди пъти, ако се наложи, ако това означаваше да бъда в прегръдките ти по този начин.
Най-слабата усмивка изкриви устата му и през моята започнаха да се плъзгат по-дълбоки, по-богати пластове от емоции.
– Не е нужно да те усещам, за да го знам, Лейла – промърмори той и се наведе напред, докато челото му не докосна моето. – Всеки ден виждам истината в очите ти.
Назад към част 40 Напред към част 42
