Глава 47
В тунела имаше трупове. Някои бяха с откъснати глави, но няколко бяха на овъглени купчини, така че Менчерес беше прав и не всички тук бяха покрити с гробна магия. Предположих, че тези, които не бяха, са били средни пазачи, а не некроманти, не че това ме накара да се почувствам по-добре. Огненият SOS на Влад не беше изпратен, защото битката беше твърде лесна. Нещо вървеше много, много зле.
Продължих да зареждам камшика си, докато тичах по-навътре в тунелите, като внимавах да не загубя опора, когато те се спускаха стръмно надолу. Веднъж или два пъти те също се раздвояваха, но беше страшно лесно да се разбере накъде да се върви. Трябваше само да следвам звуците на странни песнопения и периодични писъци.
Оранжево сияние освети следващия участък, след като заобиколих един остър ъгъл, и темпото ми се ускори. Огънят означаваше Влад. В този дълъг участък от тунела нямаше никакви тела, а от това как ехото ставаше все по-силно, източникът на писъците и песнопенията беше в края му.
Изпратих толкова много напрежение в камшика си, че от него валяха искри и се навиваше като разгневена змия, когато стигнах до отвора с форма на врата в края на тунела. Исках да се втурна право през него, особено когато осъзнах, че писъците идват от Марти, но се принудих да забавя ход. Може и да не бях професионалист, но не бях достатъчно аматьор, за да вляза и да попадна в засада откъм слепите ми страни от това, което караше Марти да крещи.
Последните десетина метра се плъзнах и изпратих камшика си пред себе си. Малкият ми тласък за инерция плюс низходящият наклон ме накараха да се изстрелям напред и аз се наведох назад, правейки се възможно най-ниска.
Бях права да се притеснявам. Нещо голямо се разби във въздуха вместо в главата ми, тъй като стражът, който се криеше от дясната страна на вратата, се опита да ме удари. Промъкнах се покрай него, като забих камшика си в краката му. Той ги преряза и той падна като отсечено дърво. Щом падна на земята, отново щракнах с камшика си и се прицелих във врата му. Откъснах главата му и я изпратих да лети във въздуха, но първият ми ясен поглед към голямото преддверие ме накара дори да не забележа, когато главата му отскочи като топка, докато се приземяваше.
Влад, Максимус, Веритас и Марти бяха в стаята, но никой от тях сякаш не ме забеляза. Веритас беше коленичил на пода и драскаше нещо в камъка, а останалите се взираха в огромното, бледо нещо, което се издигаше от нещо, което приличаше на огнище в центъра на стаята.
На пръв поглед си помислих, че това е някакъв странен дим. Той стигаше чак до двайсетметровия таван, но не се разнасяше като нормален дим. Вместо това беше почти във формата на човек, ако съществуваха гиганти. Още по-странно, изглеждаше така, сякаш от Влад, Максимус и Марти бавно излизаха, отделни димни пътеки. Тези пътеки се вливаха в човекоподобната димна маса и въпреки че Марти беше единственият, който крещеше, Влад и Максимус също изглеждаха така, сякаш изпитваха силна болка.
– Какво става? – Попитах, тичайки към Влад.
Той не помръдна дори когато разтърсих грубо ръката му, но главата на Веритас се извиси.
– Лейла – каза тя с облекчение. – Ти си роднина на демона, така че заклинанието за душата няма да ти подейства. Опитах се да противодействам на магията, но дори с допълнителното свръхестествено предимство на сближаването на лей линиите на това място, нямам необходимото, за да го направя. За да я спра, трябва да убия некромантите, които са я произвели. Дотогава твоето електричество трябва да ни спечели време.
Веритас скочи, но аз изкрещях:
– Чакай! – Преди тя да изчезне през вратата в другия край на стаята. – Как да ги убия с ток едновременно?
– Не на тях – каза тя и замахна към огромното, димящо нещо. – Това. Всеки път, когато животът е отнет насила, върху убиеца му остава следа от тъмната енергия на убития. Това заклинание извлича тази енергия и я увеличава в съществото, което виждаш пред себе си. Но ти си изпълнена с естествена, електрическа енергия, така че тя би трябвало да противодейства на силата на съществото. Трябва да побързаш, Лейла. Щом последните остатъци от тъмната енергия бъдат извадени от приятелите ти, собствените им души ще ги последват.
Погледнах мъглявите следи, които оставяха Влад, Марти и Максимус, с ново, ужасяващо разбиране. Това не бяха тънки, приличащи на шалчета кълбета дим. Това бяха фрагменти от тъмна енергия от всички хора, които Влад, Марти и Максимус бяха убили през много дългия си живот.
Замахнах с камшика си към съществото. То обърна безликото си тяло към мен и нададе рев, който взриви тъпанчетата ми и ме накара да се хвана за главата. Ако всеки заглушен от гроба глас можеше внезапно да изкрещи, щеше да звучи така.
Тогава се принудих да спусна ръцете си и да ударя съществото отново. От поредния рев от ушите ми потече кръв, но този път не спрях да се хващам за главата. Вместо това продължих да го удрям, забелязвайки със страшна надежда, че всеки път, когато го правех, сякаш забавях напредването на тъмните есенции, които се влачеха от Влад, Марти и Максимус. Поне веднъж се зарадвах, че миналото на Влад е било почти непрестанна поредица от брутални битки. В него имаше много останки от убита тъмна енергия, а Максимус беше хилядолетен бивш рицар на тамплиерите, така че и той имаше.
Но Марти нямаше. Освен когато бе останал без съзнание от глад като нов вампир, той бе убивал само при самозащита и едва ли бе водил насилствен живот на карнавала. Писъците му се засилиха и страхът за него ме накара да притисна създанието по-силно. Камшикът ми обаче не можеше да го повали. Той профуча право през нещото и онези гърчещи се, тъмни енергийни същности веднага се оформиха отново в човекоподобната си форма.
Това не се получаваше. Трябваше ми повече електричество. Хвърлих бърз поглед към преддверието. Сигурно там са се провеждали много ритуали с тъмна магия, защото стените ѝ бяха покрити със символи, а сега, когато съществото се беше отдалечило от ямата, видях, че тя е пълна с различни кости и други странни, заплашително изглеждащи предмети. Но изглежда нямаше никакви контакти за осветление или електрически кабели, от които да мога да изтегля повече напрежение. Каквито и ритуали да са провеждали тук некромантите, те сигурно са използвали само светлината на факли за осветление.
Крясъкът на Марти стана мъчителен и той падна на колене. – Дръж се! – Изкрещях, замахвайки с камшика към съществото така бясно, че то се замята към мен. Бях блъсната назад към каменните стени. В главата ми избухна болка и чух отвратителното хрущене на костите, когато черепът ми се счупи.
Кръв изпълни погледа ми, а болката беше толкова силна, че ми се искаше да повърна. И все пак се изправих на крака, като използвах стената за равновесие, тъй като всичко сякаш се люлееше. След това се запътих обратно към съществото, а камшикът ми се зареждаше, докато тялото ми започваше да оздравява. Вдигнах го и го спуснах отново.
Писъците на Марти внезапно спряха. Той падна напред, а от тялото му се издигаше нещо блестящо. След това то се освободи и полетя към съществото. Най-лошият ужас ме изпълни, когато видях, че това, което бе излетяло от Марти, бе огледален образ на него, само че във филмова, диафанозна форма.
– Не!
Крясъкът се изтръгна от мен с по-голяма сила от тази, с която съществото бе изтръгнало душата на Марти от тялото му. Гневът и скръбта се вляха в мен, изпълвайки ме, докато кожата ми сякаш щеше да се пръсне. В същото време свирепата решителност изпрати в напрежението ми вълна от сила, която не знаех, че имам в себе си.
Нямаше просто да убия нещото, което беше убило Марти и все още се опитваше да убие Влад. Щях да го унищожа.
Зрението ми се замъгли от огромните приливи на електричество, които се натрупаха в мен. Този път не задържах нито една от тях. Позволих им да дойдат, като използвах кипящите си емоции, за да ги подхранвам, докато не се разтреперих от претоварването с електричество, от което искри изхвърчаха от всяка част на тялото ми.
Съществото отново замахна с юмрук с размерите на диван към мен. Този път се затичах към него, като се хвърлих във въздуха с такава сила, че скокът ми ме накара да го разсека. Вместо това се приземих върху торса на съществото.
Наведнъж взривих цялото това бушуващо напрежение, виейки като банши, заобиколено от смъртта на бойното поле. Острият аромат на озон изпълни въздуха, докато от мен се изстрелваха удар след удар чисто електричество, бързи и смъртоносни като мълния. Съществото крещеше, взривявайки тъпанчетата ми, но аз обичах болката. Тя подхранваше напрежението ми, присъединяваше се към всички други бушуващи емоции и караше още повече електричество да се изстрелва от мен. Никога досега не си бях позволявала да прегърна напълно силата си, но сега го направих и тя беше жестоко славна. Скоро бях загубила съзнание от отдаването си, а електричеството продължаваше да излиза от мен, за да се забие в ужасното, създадено от магията чудовище, което се бе осмелило да нарани и убие тези, които обичах.
Бум проникна в мъглата на моята пропита от скръб бойна жажда и зрението ми се проясни достатъчно, за да видя, че тъмните енергии от съществото започват да се разпадат. Те ме повлякоха със себе си, преди да се разпилеят на земята, сякаш вътрешната структура, която им позволяваше да стоят изправени, се беше разрушила. Паднах на земята заедно с тях, приземявайки се само на няколко метра от Марти, и нещо в мен се пречупи, когато видях, че тялото му вече е започнало да изсъхва.
После принудих болката да се върне и се затичах към Влад, когато и той се сгромоляса на земята. Ужасът ме парализира и кълбо от чиста агония се изстреля в гърлото ми. Не, не, НЕ!
Но той не започна да изсъхва. Поклати глава, сякаш я прочистваше, и медносиният му поглед веднага претърси стаята.
– Къде са некромантите? Бяха шестима; трима пееха в кръг и трима се биеха с нас.
– Когато дойдох тук, ги нямаше – казах аз и го прегърнах с ръце. – Боже, Влад, мислех, че си мъртъв!
Той ме прегърна обратно само за секунда, преди да се отдръпне.
– Все още не и възнамерявам да…- Той спря да говори и от него се изтръгна рязък звук.
Проследих погледа му към мястото, където лежеше Марти, чието тяло се свиваше, докато бързо се разлагаше, за да съответства на истинската му възраст от сто тридесет и девет години. Още една болезнена топка се заби в гърлото ми и аз едва не се задавих, преглъщайки я обратно.
– Знам. – После се принудих да отвърна поглед от него. Той щеше да иска от мен да довърша това и да отмъстя за смъртта му. А не да гледам тялото му, докато убийците му имат възможност да се измъкнат.
– Веритас – тръгна след тях – казах аз, като направих жест към вратата. – Тя трябва да е убила тримата, които са направили заклинанието, създало съществото, но това означава, че има още трима, които може да са все още живи.
Влад не избяга, а прелетя през вратата, през която тя беше изчезнала. Максимус се приближи, хвърли бърз, но съчувствен поглед на тялото на Марти, после протегна ръка към мен.
Поех я, борейки се със сълзите, които този път заплашваха да замъглят зрението ми по друга причина. Вместо това подхраних яростта, която ми беше позволила да отслабя съществото достатъчно, за да спечеля на Веритас времето, което ѝ беше необходимо, за да убие създателите на заклинанието. Ако трябва да бъда честна, дори не бях сигурна дали го е направила толкова бързо, колкото изглеждаше, или съм била изгубена от яростта, скръбта и силата по-дълго, отколкото осъзнавах.
– Стой зад мен – каза Максимус, тичайки към вратата, след като вдигна два сребърни ножа, които сигурно бе изпуснал в някакъв момент.
– Кой кого спаси? – Измърморих, но го последвах.
Вратата се отвори на разклонение, но беше лесно да се види накъде да се върви. Влад беше оставил след себе си тънка огнена следа и ние я последвахме, като внимавахме да не стъпим върху пламъците и да се изгорим. Максимус можеше да лети, така че сигурно тичаше, за да остане достатъчно близо до мен, за да ме защити.
Един писък отпред го накара да ме сграбчи и да полети с нас двамата до края на пътя. Тунелът беше тесен, а той – голям, така че и двамата се ударихме няколко пъти в стените, но секунди по-късно се бяхме спуснали в най-тъмната жилава част на планината. Огромен камък, който изглеждаше като чист морионски кварц, беше опрян отстрани на отворена врата, а писъците идваха от вътрешността му.
Назад към част 46 Напред към част 48
