Епилог
– Къщата е красива – казах аз, гледайки безбройните нишки гирлянди, които висяха по стените, и клонките имел, които висяха от всеки кристален полилей, да не говорим за гигантското дърво в голямата зала. Никога досега не бях виждала замъка на Влад украсен за празниците, но той го правеше така, както правеше всичко останало: впечатляващо.
– Все още ми е трудно да повярвам, че това е първата ни Коледа заедно – продължих, като ме удари болка, когато осъзнах, че това ще бъде и първата Коледа от много години насам, която ще прекарам без Марти. Поне Леоти се беше обадила и беше обещала да закара Гретхен у дома ни утре сутринта. Или беше преодоляла глада си, или Леоти знаеше, че опасността да и прехвърля наследството, преди Гретхен да е готова, е отминала. Не че имах намерение да и го прехвърля сега. Не бях искала тази сила, но някъде по пътя тя се беше превърнала в част от мен.
Точно както Марти винаги щеше да бъде част от мен, независимо че вече го нямаше. По моя молба Влад беше кремирал костите му на фин прах, а аз бях разделила останките в малки урни, които изпратих на някои от старите приятели на Марти от карнавалния кръг. Те бяха обещали да го вземат със себе си, когато пътуват през следващия сезон. Това беше най-близкото, което можех да му върна към работата, която толкова много обичаше.
Веждите на Влад се сключиха.
– Това изглежда невъзможно.
Изпуснах сух смях.
– Е, времето лети, когато някой постоянно се опитва да ни убие, нали?
– Не това исках да кажа – отвърна той и ме придърпа в прегръдките си. Тогава топла, богата валма от емоции докосна моята, нараствайки по интензивност, докато не почувствах, че потъвам в басейн от нагорещена коприна. – Не може да съм те обичал само по-малко от година. С всеки изминал ден съм все по-убеден, че ти винаги си била част от душата ми.
Плъзнах ръцете си около него, взирайки се в дълбоките му очи с цвят на мед.
– Не – прошепнах аз. – Ти винаги си бил част от моята, дори преди да се срещнем.
Той ме целуна, а устата, устните и езикът му предизвикаха още много топлина в мен, след което се отдръпна с бавна усмивка.
– Тъй като е Бъдни вечер, ще ти дам един от твоите подаръци. Този трябва да ти хареса. Това е тайна, която не съм ти казвал досега.
– Дай ми да предположа; ти си вдъхновението и за романа „Франкенщайн“ – подразних го аз.
Той изви вежди с познатото си високомерие.
– Дрипите, които вдъхнових, поне са много по-успешни от това. – След смеха ми той стана сериозен. – Знаеш, че се съпротивлявах да ти кажа, че те обичам до момента, в който те оставих да си тръгнеш от мен, но дълбоко в себе си мисля, че го знаех почти от първия момент.
Не можах да потисна лекото си подсмърчане, като си спомних какво ми беше казал преди първия път, когато спахме заедно. Мога да ти дам честност, моногамия и повече страст, отколкото можеш да понесеш, но не и любов…
– Тогава със сигурност имаш странен начин да я покажеш.
– Спомняш ли си как извиках Менчерес почти веднага, след като те доведох в замъка си?
Намръщих се.
– Да, за да ти помогна да намериш някакви артефакти, от които да извадя отпечатъци на същността, за да мога да проследя кой ме е отвлякъл и се е опитал да ме накара да те намеря заради него.
– И за да задам един въпрос на Менчерес – отвърна Влад и тонът му се задълбочи. – Не си ли спомняш тази част?
Замислих се, за пореден път учудена, че единайсетте и малко месеца ми се сториха като години назад. – Смътно си спомням нещо за въпрос, който не искаше Боунс да подслушва…
Той изхърка.
– Всъщност не исках. – После изражението му се промени и чувствата, които се преплитаха с моите, бяха оцветени с болезненото жило на загубата. – След смъртта на жена ми и сина ми бях погълнат от ярост и нужда от отмъщение. Но след като убих всички, които смятах за отговорни, не се почувствах по-добре. Вместо това ме изпълваше най-лошият вид празнота. Тя продължаваше да расте, нахлувайки в най-дълбоките ми кътчета, докато накрая всичко изглеждаше по-добро от бездънното нищо, което се беше настанило в душата ми. Всичко.
Знаех какво има предвид. О, как знаех. Вече нямах физическите белези по китките си, но споменът за болката, която ме беше довела до подобно деяние, беше белег, който никога нямаше да избледнее.
– Разбирам – казах, а очите ми се насълзиха.
Той ме погледна изнервено, дори докато пръстите му нежно галеха китките ми. – Знам, че разбираш. Менчерес го усети в мен и ми каза нещо, което аз веднага отхвърлих като безсмислена, състрадателна лъжа.
– Какво ти каза? – Попитах меко.
Ръцете му се измъкнаха от китките ми, едната се вдигна, за да хване новопоникналата ми коса, а другата се разпростря на гърба ми и ме притисна по-близо до него.
– Каза ми, че един ден ще срещна някого, който ще запълни цялата тази празнота. – Устата му се изкриви. – Както казах, не му повярвах и затова хвърлих всичките си усилия да затвърдя себе си и народа си в кралство, което никога не би могло да бъде завладяно от алчни или корумпирани, както бяха завладени моята страна и моето семейство. Всъщност отдавна бях забравил за заблудата и добронамерената лъжа на Менчерес… докато не срещнах теб.
Поредният прилив на неговите чувства ме изпълни и ме накара да затворя очи. Да, в бъдеще все още щяхме да се сблъскваме с борби, скръб и дори с битки помежду си, но тази неразрушима, неописуемо красива връзка между нас правеше всичко да си струва.
– Не мога да кажа, че беше любов от пръв поглед – продължи Влад и устата му се изкриви насмешливо, когато отворих очи. – Особено като се има предвид, че при първата ни среща ти беше само глас в главата ми и ме удари с ток в рамките на пет минути след първата ни лична среща.
– Хей, едно момиче трябва да играе трудно, за да се получи – казах аз, а смехът ми се разтрепери, тъй като собствените ми емоции набъбнаха в мен.
Зъбите му проблеснаха в усмивка, която беше едновременно съблазнителна и малко дива.
– Ако това е било намерението ти, не си успяла, защото в рамките на една седмица беше в леглото ми.
Ръцете ми се стегнаха около него.
– Да, ама това беше най-доброто ми усилие. Ти беше лудо страшно копеле с его, по-голямо дори от средновековния ти замък, но въпреки всичко бях привлечена от теб по начин, който никога преди не бях изпитвала.
– Както и аз – прошепна той. – Ето защо се обадих на Менчерес, защото след като векове наред не изпитвах нищо към никоя от бившите си любовници, изведнъж бях погълнат от мисли за жена, която едва познавах. Нищо не беше достатъчно, когато ставаше дума за теб. Не можех да бъда близо до теб, да водя един от нашите вбесяващи разговори, да чета мислите ти, да пиеш кръвта ми, а когато те докоснах – гласът му премина в ръмжене и горещ прилив на похот се изля през връзката ни, – не исках само да те чукам. Исках да те накарам да крещиш, докато името ми не стане единствената дума, която си способна да запомниш.
Ако продължаваше да изпраща тези вълни на похот в мен, докато горещото му, твърдо тяло се прилепваше към моето, а погледът му обещаваше безкрайни нощи на крещящ екстаз, нямаше да мога да завърша мисълта си, камо ли този разговор, преди да поискам да изпълни тези обещания.
– И тогава? – Успях, гласът ми беше задъхан от едва сдържаната страст. – Менчерес ти каза, че аз съм тази, за която е предсказал, че ще сложи край на празнотата ти?
Главата на Влад се сниши, докато устата му не се озова над моята.
– Не, не ми го е казвал.
При зашеметяващото ми изтръпване смехът му подразни устните ми.
– Подобно на митичния Йода, Менчерес рядко дава директен отговор, когато става въпрос за най-важните въпроси. Вместо това той ме попита защо изведнъж поисках да знам дали предсказанието, което беше направил преди толкова време, наистина е било проблясък на бъдещето, или не е било нищо повече от любезна лъжа.
Нищо от това, в което Менчерес вярваше – или не вярваше – относно нашите отношения, нямаше да промени онова, което Влад и аз означавахме един за друг, но все пак трябваше да призная, че бях любопитна.
– И ти какво каза?
Влад затвори очи, сякаш си спомняше точните си думи.
– Казах му, че се чувствам привлечен от теб по начин, който ме тревожи, защото знам толкова малко за теб. Казах му, че би трябвало да искам да те убия за това, че преживяваш най-дълбокия ми грях чрез твоите способности, но вместо това някак си се чувствах свързан с теб. Казах му, че те желая с ирационална страст, защото обикновено изчаквах месеци, преди да избера някоя за своя любовница, но едва ли можех да държа ръцете си далеч от теб. И му казах – тук той се усмихна – че ме дразниш почти толкова, колкото и ме интригуваш, така че знаех, че ще бъде ужасно решение да те взема за любовница.
Побутнах го по закачлив начин, дори когато сърцето ми се сви от възприемането на всичко това. Той отвори очи, зеленото се търкулна по погледа му, докато ме гледаше.
– Тогава попитах: „Означава ли това, че предсказанието ти е било реално? Дали тя е единствената?“, а той каза: „Знаеш ли думата, която току-що употреби отново и отново? Повтаряш: „Чувствам.“
Погледът му ставаше все по-ярък, докато не примижах от непреодолимите емоции, които ме изпълваха, и от пламналия интензитет на погледа му.
– Нямаше нужда да чувам нищо повече – завърши той тихо. – За мен нямаше значение дали те е предвидил, или не. Наистина чувствах отново, за първи път от векове, и то по начин, по който никога преди не съм го правил.
Целунах го с цялата любов, страст и яростна преданост, които имах в себе си. Той ми отвърна с всичко, което му дадох, и още повече, докато умът ми се завъртя и ми отне няколко мига да осъзная, че по време на целувката ни той ме беше пренесъл нагоре по четири етажа стълби и сега се намирахме в спалнята си, вместо в голямата зала на замъка.
– Имам подарък и за теб тази вечер – прошепнах аз.
Усмивката му обещаваше хиляди различни неща, всички от които бяха декадентски чувствени, а някои – направо порочни.
– По-късно.
Не пропускайте следващата вълнуваща част
от паранормалния свят на Джанин Фрост.
Поредицата „Нощен бунтовник“ с участието на Иън и Веритас,
ще се появи скоро! 😉
