Глава 11
Очите на Денис се отвориха. Пик се наведе над нея, а лицето му се набръчка дълбоко. Кръвта беше покрила предната му част и дори се беше разпиляла в косата му. Като се има предвид какво се беше случило последния път, когато беше толкова близо до него, трябваше да се притеснява от близостта му до гърлото и. Но точно сега не можеше да събере сили да се притеснява, че ще бъде ухапана.
– Изглеждаш адски – промърмори тя.
Спейд не се усмихна.
– Какво ти е направил?
Тя не искаше да говори за това. Беше си помислила, че е мъчително, когато Раум за пръв път вкара същността си в нея, но този последен случай я накара да осъзнае какво всъщност означава думата болка. От хотела бяха изпратили охрана в стаята и. Трябваше да излъже и да каже, че си е изкълчила глезена – сякаш това щеше да обясни няколкото минути писъци. Поне това, което бяха чули. Раум беше запушил устата и, след като му беше омръзнало да я слуша.
– Какво е направил? – Повтори Спейд, този път по-категорично.
Денис затвори очи.
– Увеличи дозата на марките – каза тя, като се опита да не допусне в гласа си ужаса от спомена. – Не беше доволен от напредъка ми.
Спейд измърмори нещо ниско и свирепо, твърде бързо, за да може тя да го долови.
– Не трябваше да оставаме в хотела – завърши той. – Трябваше да избера частен дом, в който демоните да не могат да влязат. Не мислех, че ще ни проследи дотук, но явно е по-умен, отколкото предполагах. Тръгваме си, Денис, веднага щом се приберем.
– Няма значение къде ще отидем. – Беше толкова изтощително да говорим. Беше останала будна само от загриженост за това къде е Спейд. Когато той не се върна на разсъмване, тя се притесни, че нещо се е случило с него. Сега енергията и беше напълно изчерпана. Това, което Раум направи, сякаш почти я уби.
– Какво имаш предвид? – Леко разтърсване я накара да отвори очи. – Хайде, още не можеш да спиш.
Отне и цялата енергия да махне с китката си към Пик.
– Той може да ме проследи чрез марките. Така че няма значение къде ще отидем. Той ще ме намери.
Спейд не каза нищо. Денис отново затвори очи. Струваше и се, че ги е затворила само за секунда, но после плисъкът топла вода ги отвори.
Тя беше под душа. Притисната в прегръдките на Спейд, така изглеждаше. Той беше свалил ботушите ѝ и сега сваляше полата и.
– Какво? – Успя да каже тя.
– Трябва да сваля кръвта ти и от двама ни – каза той мрачно. – Иначе не е безопасно.
Ако не се чувстваше така, сякаш я е прегазил камион, щеше да протестира. Но точно сега, докато не се налагаше да мърда, не и пукаше какво ще направи Спейд.
Ръката му обгърна челото и, след което по врата и потече още вода. Денис затвори очи.
– Съжалявам.
Излезе шепнешком. Спейд ги обърна и следващата струя от душа премина по корема и. От усещането, че е свалил пуловера и, сигурно е свалил и него. Дали сутиенът и все още беше облечен? Един изтощен поглед надолу показа, че е така. Както и бельото и.
– За какво съжаляваш?
Лицето и беше в областта на гърлото му, така че гласът му вибрираше срещу нея. Може би защото все още беше само в полусъзнание, защото отговори с истината.
– За това как се държах, когато ме ухапа. Не исках да го направя. Не знаех, че ще ти е трудно да спреш…
– Господи, това ли си мислиш, че се е случило? – Денис усети как ръката му докосва лицето и. – Това не беше ти, беше твоята кръв. Изглежда, есенцията от марките на Раум я е превърнала в нещо като наркотик за вампирите. Усетих ефекта веднага щом я погълнах; но това, което е в кръвта ти, е толкова силно, че не можах да спра. Чувал съм, че променената кръв се продава на черния пазар на млади, глупави вампири, търсещи тръпка, но не съм осъзнавал…
Гласът на Спейд прекъсна. После я разтърси, докато очите и се отвориха. Интензивността на лицето му беше достатъчна, за да я събуди.
– Какво?
– Това е, Денис. Кръвта ти се промени, след като Раум те беляза. Така ще проследим Натаниел. Чрез кръвта му.
Спейд влезе в салона на Иън, без да изчака камериерът да го съобщи.
– При кого бих отишъл, ако търся някой Червен дракон?
Иън изключи телевизора с подсмърчане.
– Казвам, Чарлз, че ти наистина си обърнал нова страница, откакто започна да чукаш тази, нали?
– Не говори така за нея – изръмжа веднага Спейд.
Денис изглеждаше доволна, че е поправил грубостта на Иън, но бавната усмивка на Иън потвърди, че знае истинската причина за реакцията на Спейд. Той се прокле за притежателната си реакция. Едно беше да се държи така, сякаш Денис е негова, докато бяха на публично място. Съвсем друго обаче е да се чувстваш така. Спейд се чувстваше като в подвижни пясъци, когато ставаше въпрос за емоциите му към Денис. Колкото повече се бореше, толкова по-дълбоко затъваше.
– Все по-любопитно и по-любопитно – изрече Иън.
Спейд хвърли един поглед на Иън.
– Търсиш Червения дракон, казваш? – Отговори Иън, а извитото му чело говореше, че ще остави въпроса… засега.
– Не си спомням да сме говорили за дракон – прошепна Денис.
Спейд я погледна.
– Преследването на дракона е израз за търсене на наркотично опиянение. Вампирите наричат своя наркотик Червения дракон, защото само чрез замърсена кръв можем да бъдем повлияни от химически стимулант.
Макар че сега знаеше, че стимулантът в Червения дракон изобщо не е химически. Вампирите, които го търсеха, или не се интересуваха коя съставка в него им дава опиянението, или знаеха да не го обмислят публично. Консумацията или продажбата на „Червен дракон“ беше в разрез с вампирския закон. В края на краищата халюциниращите, неконтролируеми вампири застрашаваха тайната на расата, а нищо не беше по-притеснително за света на немъртвите от това да се запази съществуването им в тайна.
Денис нямаше представа колко опасна е кръвта и. Ако Пазителите на закона разберяха, че е ходещ наркотик, нямаше да и дадат шанс да намери Натаниел и да и свалят марките. Щяха да я убият без колебание. А ако доставчиците на „Червения дракон“ откриеха, че Денис е още един източник за тяхната незаконна, изключително скъпа търговия, щяха да превърнат съществуването и в истински ад.
В челюстта на Спейд се появи мускул. Проклет да е, ако позволи да се случи и едното, и другото.
– Не мога да кажа, че познавам такива – продължи Иън и поклати глава. – Много трудно се намират, разбира се. Опитах веднъж. Беше забавно за около час, но след това ми докара най-гнусните сънища плюс главоболие на следващия ден – проклето главоболие! Защо искаш да си играеш с тази отрова, Чарлз?
– Имам си причини – отвърна Спейд.
Денис погледна към краката си, поклащайки се неспокойно, но не каза нито дума. Умно момиче. Той би се доверил на Иън за много неща, но не и за това.
Ясният тюркоазен поглед на Иън го разгледа. Спейд запази лицето си безстрастно. Ако Иън не можеше да го насочи към източника, щеше да отиде при някой друг, който можеше. Червеният дракон можеше да е рядък и незаконен, но имаше начини да го намери. Имаше начини да се намери всичко, ако човек е готов да търси достатъчно упорито.
– Ще ти кажа от кого взех моя – каза най-сетне Иън. – Не мога да обещая, че човекът все още се занимава с това; това беше преди няколко години. Във всеки случай името му е Блек Джак и по онова време често посещаваше игрите с високи залози в „Беладжио“.
– Беладжио във Вегас? – Уточни Спейд.
Иън сви рамене.
– Все пак това е Градът на греха.
Мускулът в челюстта на Спейд отново потрепна.
– Така е. Офертата за стая все още е отворена, приятелю?
– Защо? – Изригна Денис.
Спейд хвана ръката ѝ и леко я стисна, но Иън само се засмя.
– Не ти ли пука за мен, мила? Предполагам, че това са онези жалки истории, които Кат сигурно е разказвала за мен. Жените обичат да преувеличават.
– Искаш да кажеш, че не си се опитвал да изнудваш Кат да прави секс с теб, като си я заплашвал, че ще убиеш някои от войниците и? – Попита Денис, без да обръща внимание на стягащата се ръка на Спейд.
Усмивката на Иън беше безсрамна.
– А, това? Да, направих го.
Ръката на Денис сякаш стана по-топла, а ароматът и се изостри от гняв.
– Това е повече от достатъчна причина да не те харесвам.
– Денис. – Спейд я обърна с лице към себе си. – Повярвай ми.
Тя хвърли още един гневен поглед към Иън, но кимна.
Радвайки се, че няма да спори повече, въпреки че Иън умишлено я подмамваше, Спейд натисна целувка на челото на Денис. Щом устните му докоснаха кожата и, тя замръзна. Той също.
Целувката му се стори толкова естествена, че дори не се беше замислил, преди да действа по този импулс. Но сега в съзнанието му изплува споменът за последния път, когато устата му беше върху нея.
Спейд не можеше да спре пламъка на топлина в себе си. Част от реакцията на Денис можеше да се обясни като нормална реакция на всеки човек към внимателно поставена вампирска захапка. Но не цялата. Дори не и половината от нея. Въпреки неприязънта си към света на вампирите, посттравматичното си стресово разстройство и мъката, която все още я преследваше заради убития и съпруг, Денис го искаше.
И въпреки нейната човечност, нарастващата опасност, в която се намираше, и собствения си здрав разум, той също я искаше. Толкова силно, че чак изгаряше.
Устните на Спейд бавно напуснаха кожата и, а топлината и все още се задържаше върху тях. Когато долови задълбочаващия се аромат, който се разнасяше от нея, той направи всичко възможно да не ги притисне към устата и.
– Ще ти трябва ли тази стая сега? – Попита със силна ирония Иън.
Денис не се развесели от коментара на Иън. Тя се завъртя и се отдалечи.
– Втори етаж, третата врата вляво. Пружинен матрак също – обади се Иън.
Спейд премина на мига към Иън, като се спря точно навреме, макар че ръцете му все още бяха свити в юмруци.
– Искаше да ме удариш, ли Чарлс? – Попита Иън, а неверието замени забавлението на лицето му.
Спейд отпусна ръцете си. Никога не беше постъпвал по такъв начин спрямо човек през всичките векове, в които познаваше Иън. Всъщност той никога не се беше държал така с никого, нито с вампир, нито с човек. Трябваше да се овладее, когато ставаше дума за Денис. Ситуациите, в които щяха да попаднат, за да проследят Натаниел, нямаше да позволят подобни безсмислени, собственически реакции.
– Знам, че в природата ти е да се държиш по този начин, Иън, но се опитай да го обуздаеш, когато си около Денис – успя да каже Спейд с много спокоен тон.
Иън се изправи, движенията му бяха бавни и обмислени, след което сложи ръце на раменете на Спейд.
– Не знам какво се случва между вас двамата, но започва да ме тревожи. Да се промъкваш зад гърба на най-добрия си приятел. Търсене на Червения дракон. Избухливият ти нрав заради всяка възприета нейна обида. Направи пауза, приятелю. Това не прилича на теб.
Не, не беше и Пик го знаеше. Но той не можеше да направи пауза. Времето му изтичаше в повече от един аспект.
– Не се притеснявай за мен – отвърна той и докосна ръцете на Иън за кратко, преди да се отдръпне. – Аз знам какво правя.
Той тръгна към посоката, в която беше отишла Денис – която беше през входната врата, а не нагоре по стълбите към стаята с пружиниращия матрак – когато гласът на Иън се чу след него.
– Започвам да се съмнявам в това, Чарлс.
Спейд не отговори. Той също започваше да се съмнява в това.
Денис потърка марките под дългите си ръкави. Наред със смущението, объркването и разочарованието си, тя беше и гладна. Проклетите Раум и Натаниел. Ако не бяха те, братовчедите и леля и щяха да са още живи. Тя щеше да си е у дома и да се опитва да възстанови живота си по възможно най-нормалния начин. Не и тук, пред тази чудовищна къща, собственост на един немъртъв задник. Толкова внимаваше да стои далеч от другия, тъмния свят, но сякаш нито една от предпазните и мерки не беше променила нещо, защото беше тук, проклинайки един вампир, докато неумолимо я привличаше друг.
Спейд трябваше да знае, че тя е привлечена от него. Кат и беше казала, че вампирите могат да усетят емоциите у хората, като гняв, измама, страх – или желание. Спейд нямаше да има нужда дори от сетивата на немъртвите още в парка, но тя се надяваше, че той е прекалено дрогиран, за да регистрира напълно случилото се. Сега тя беше унищожила всяка възможност Спейд да приеме това за нещо погрешно запомнено. Какво не беше наред с нея? Той и беше казал да очаква случайни прояви на привързаност като част от техния акт. Надяваше се, че Спейд си е помислил, че с отговора си на целувката му по челото иска да получи „Оскар“.
Денис отново разтърка следите, искаше и се да ги изстърже и да приключи с това. Не че щеше да е от полза. Същността на Раум все още щеше да се влива в нея с всеки удар на сърцето и. Тези марки бяха само нейната „каишка“ или неговата форма на демоничен Лоджак. Ако и Натаниел беше маркиран по подобен начин – а въз основа на изображенията, които Раум и показа, той беше такъв – защо демонът изобщо се нуждаеше от нея? Защо не можеше просто да проследи Натаниел по същия начин, по който беше проследил нея?
Тя се обърна, за да продължи с крачките си… и се сблъска със Спейд. Той беше излязъл навън, без да го чуе, а тя, толкова разсеяна, се беше втренчила право в него.
Спейд я успокои с хладна ръка на всяка ръка. Погледът му с цвят на кафе беше забулен. Той отвори уста, после направи пауза, сякаш имаше да каже нещо неприятно и подбираше думите си.
Денис толкова искаше да прекъсне унизителната дискусия за предишната си реакция към него, че избълва първото нещо, което и дойде наум.
– Ами ако Натаниел блокира Раум? Натаниел също има това – тя протегна китките си, – но Раум има нужда от мен, за да го намери. Това няма смисъл, освен ако Натаниел не е открил начин да отрича знаците, дори и да е достатъчно само за да изхвърли Раум от опашката му.
Каквото и да искаше да каже Спейд, това успя да го разсее. Той се намръщи, а очите му обходиха покритите и китки.
– Права си. Или пък Раум лъже, че може да те проследи чрез тях, и вместо това просто ни следи. Възможността променя това, което бях планирал, но си струва да се проучи.
Денис се зачуди какъв е бил старият план. Ами ако Спейд се канеше да каже, че не може да продължи да и помага? Че очевидното и привличане го прави твърде неловък или че отказите му ще станат по-студени поради необходимост? Сигурно я смяташе за особен вид глупачка с това, че продължаваше да го търси, въпреки че беше дал ясно да се разбере, че за него това е само бизнес. Да, Спейд беше откликнал в парка, но и той беше полудял от въздействието на наркотиците в кръвта и. Като прибавим това към общата извратена природа на вампирите, Денис очакваше, че Спейд щеше да постъпи по същия начин, дори и да беше овца.
Трябваше да го остави да си тръгне. Беше го манипулирала в нещо, което вече му бе струвало много – и във време, и в пари. Как можеше да продължи да го използва, дори и да е за добра кауза? Тя не беше по-добра от Раум или от роднината си, който продаваше души.
Денис се изправи.
– Това се превръща в много повече, отколкото си се съгласил, и не е честно. Не беше честно по начало, но тогава бях толкова уплашена, че не мислех. Сега обаче съм и не мога да ти позволя да продължаваш да ми помагаш.
Той я погледна така, сякаш е загубила ума си.
– Мислиш, че можеш да си тръгнеш и да се справиш сама?
– Знам много повече, отколкото знаех в началото, и може би… може би дори бих могла да наема Иън да ми помогне – добави тя, мразейки идеята, но готова да опита всичко, за да отърве Спейд от отговорност. – Той се оказа, че е за продан с цялото това нещо с имота срещу мълчание преди и…
– Не можеш да си позволиш лоялността на Иън – прекъсна я Спейд. – И ако не бях негов близък приятел в продължение на векове, нямаше да мога и аз. Минали сме през това и преди, Денис. Аз не съм просто най-добрият ти вариант; аз съм единственият ти вариант.
В нея закипя разочарование.
– Вече обещах, че няма да отида при Боунс. В началото ти не искаше да ми помогнеш, така че добра новина, опомних се и ти си свободен.
Спейд се приближи, докато се извиси над нея, а от очите му пламна зелено.
– Ти не си дошла на себе си – ти напълно си се изгубила, затова ще пренебрегна всичко, което току-що каза.
– Не ме покровителствай – изсумтя тя.
Веждите му се извиха.
– Аз съм практичен. Загуби доста кръв и след това Раум отново се нахвърли върху теб. Напълно логично е, че тези две събития не са оставили разсъдъка ти… оптимален.
Гневът на Денис отстъпи място на яростта, подхранвана от всички останали емоции, които не си позволяваше да изрази.
– Да вървиш на майната си – изплю тя. – Не те питам, казвам ти, че си тръгвам, а ти не ме следваш. Точка.
Очите на Пик блестяха опасно.
– Опитай. Виж докъде ще стигнеш.
Тя сви юмруци – само за да усети как болката я пробожда в дланите. Изненадана, Денис погледна ръцете си. И изкрещя.
Пожълтели, кинжални нокти стърчаха от невъзможно дълги пръсти, а острите им, отвратителни върхове оставяха кървави полумесеци по дланите и. Това не бяха нейните ръце. Това бяха ръцете на чудовище.