Джанин Фрост-Първа капка малиново-книга 1-част 15

Глава 13

Въздухът премина покрай Денис твърде бързо, за да успее да го всмуче достатъчно, за да изкрещи. Имаше чувството, че всичките и органи се надигат вътре в нея, което превърна предишната и заплаха за повръщане в реална възможност. Свистящата скорост и безкрайната празнота под нея бяха ужасяващи. Ако можеше да пропълзи в кожата на Спейд, за да се прилепи по-плътно към него, щеше да го направи. Само усещането за ръцете на Спейд около нея, твърди и стабилни, я предпази от припадък.
Тогава част от това гадно повдигане в червата и започна да се облекчава и ревът на вятъра стана по-малко оглушителен. Сега вече можеше да диша достатъчно, за да крещи, и го направи, на все по-висок и по-силен глас.
През това време тя чу как Спейд говори.
– Добре сме, няма нужда да крещиш. Дори можеш да отвориш очи сега, ако искаш.
Тя го направи, като погледна надолу – и след това ги стисна с още един писък. Спейд ги накара да се промушат във въздуха успоредно на земята, все още толкова високо, че колите изглеждаха малки в контраст. Луд ли беше, като и казваше да гледа това?
– Колко време още? – Успя да изтръгне тя.
– Само още няколко секунди.
Дори и да се беше изплашила, на Денис не и убягна, че Спейд звучи развеселено. Разбира се, смейте се на човек, който не може да лети, господин майстор вампир. Само почакай, докато стъпят на земята.
След като минаха сякаш часове, Денис усети леко потръпване, а после Спейд каза:
– Виждаш ли, ние сме тук и ти си в пълна безопасност.
Тя наклони главата си надолу и отвори очи през цепка. Обувките им, заобиколени от трева, срещнаха погледа и. Красива, плътна, чудесно равна трева. Пик я остави да се измъкне от ръцете му, но минаха няколко мига, преди треперенето да напусне крайниците и достатъчно, за да може да се изправи сама.
Веднага щом го направи, тя го отблъсна достатъчно силно, за да го накара да направи крачка назад.
– Как смееш да ми се смееш по пътя надолу!
Спейд протегна примирително ръка, но онова забавно изражение не слезе съвсем от лицето му.
– А сега, Денис…
– Не ме „Денисвай“ – отвърна тя. – Не ме интересува колко си стар, могъщ или силен. Ако още веднъж направиш нещо подобно, ще те пробода в сърцето. Кучи сине, не мога да повярвам, че ме изхвърли от самолета!
Спейд все още изглеждаше така, сякаш се бори със смеха си. – Не съм те изхвърлил. Аз скочих с теб. Съвсем различно е.
Искаше и се да го зашлеви, но малката част от нея, която все още не се гърчеше във вътрешна топка заради скорошното им свободно падане, разпозна логиката зад действията му. Нямаше как Раум да я проследи по нормален начин, при положение че Спейд ги носеше на няколко хиляди метра над земята след скок от самолет. Денис знаеше, че вампирите могат да летят, но не осъзнаваше степента на тази способност. Мислеше си само, че могат да правят кратки малки скокове от земята. А не да се носят като хеликоптер със зъби.
– А сега накъде? – Каза тя, като се опитваше да успокои все още учестения си сърдечен ритъм.
– До къщата на родителите ти, разбира се. Оставил съм кола за нас до паметника. След това ще се отправим към моя дом.
– Твоя дом в Сейнт Луис?
Спейд се усмихна.
– Не, Денис. Домът ми е в Англия.
Почти двайсет и четири часа по-късно Спейд видя познатите високи живи плетове, които ограждаха периметъра на имота му в Дърам. Той побутна Денис до себе си. Въпреки че беше останала будна по време на целия полет от Вирджиния до Англия – летеше с търговски самолет, което тя предпочиташе – тя най-накрая беше заспала по време на пътуването с кола от летището. Алтън шофираше, така че Спейд щеше да я настани по-удобно в скута си, но тя настояваше, че не е уморена, докато не заспа.
– Тук сме – каза той на Денис.
Тя примигна… и после очите и се разшириха, когато спряха на алеята.
– Това е твоята къща? – Попита тя.
Спейд чу шока в гласа ѝ и потисна усмивката си. Някога имотите му бяха много по-големи, но тъй като пътуваше много, през миналия век беше продал няколко акра и беше запазил само имението си по сантиментални причини. В младостта му главната къща се смяташе за средно голяма, но по съвременните стандарти би изглеждала разточителна. Първият сегмент е построен в началото на шестнайсетте години, а след това различни поколения ДеМортимъри го допълват през следващите двеста години. Смени собственика си в началото на осемнайсетте столетия, когато Спейд беше нов вампир в Австралия, но след като си го върна в средата на петдесетте години, той беше добавил две нови крила. След това го обновяваше на всеки няколко десетилетия. Резултатът беше смесица от готическа архитектура и модерно удобство.
Денис върна погледа си към Спейд.
– Трябва да си мръсно богат.
Той сви рамене.
– Отначало го наследих. Разбира се, загубих всичко, когато ме изпратиха в Нов Южен Уелс, но с течение на времето успях да си го върна.
Тя все още изглеждаше неспособна да го свърже с имението, до което бяха спрели.
– Мислех, че бароните са по-малка класа от аристокрацията. Предполагам, че съм запомнила историята ви погрешно.
– По мое време бароните наистина бяха най-ниското ниво в благородническия ранг, но баронът беше и учтива титла, която се даваше на най-големия син. Баща ми беше граф на Ашкрофт, а титлата наследих след смъртта му. Но по това време вече бях вампир, така че никога не съм се чувствал прав да използвам граф като своя титла. Тя беше предназначена за жив син, какъвто аз вече не бях.
Спейд не можеше да спре спомените да сгъстяват гласа му. Последният път, когато бе видял баща си, бе в килията на затворник, малко преди да бъде изпратен в колониите. Баща му не му беше казал нищо. Той стоеше там, с прегърбената си някога горда снага, и плачеше. Не от срам пред съдбата на единствения си син, който е транспортиран заради дългове, които не може да бъдат изплатени, а от вина.
Денис мълча още минута. След това каза:
– Не искам да знам как е изглеждала онази къща, която си подарил на Иън заради мен. Нищо чудно, че продължаваш да ми казваш, че няма да ми позволиш да ти върна парите. Вероятно не бих могла, дори да ти дам всеки цент, който имам.
Спейд изтръгна спомените си от миналото.
– Ще спреш ли да се тревожиш за това? Иън вероятно ще ми го предложи в залог за нещо през следващите няколко години, след което ще го спечеля обратно. Или пък ще иска услуга и ще я размени в замяна на моето съдействие. Загубата му не е окончателна.
Тя го дари с водниста усмивка.
– Щеше да ми кажеш това, дори и да не беше вярно, нали?
Да, би го направил, не че щеше да го признае.
– Глупости. Просто вампирите са такива. Ако искаш нещо, то си има цена, но след това се връща отново.
Алтън спря колата пред къщата, изскочи от нея, за да извади чантите им от багажника. Денис погледна настрани.
– Никога не си искал от мен да плащам цена – почти прошепна тя.
Спейд усети как нещо в него се стяга, докато се взираше в профила и. О, искам много неща от теб, Денис. Твърде много, за да ти ги кажа точно сега.
– Ти не си вампир – беше всичко, което той каза.
Алтън отвори вратата си.
– Ако обичаш?
Пик излезе и протегна ръка към Денис. Тя я пое, след което я пусна бързо, щом излезе от колата.
Той я поведе към входната врата, която бе отворена от усмихнатата му икономка Ема. След това съобщи на Денис последната част от плана.
– Тръгвам си сега. Алтън ще остане с теб през следващите няколко дни.
Устата на Денис се сви.
– Ти си тръгваш? – Повтори тя. – Къде? Защо?
Спейд се наведе, като снижи гласа си.
– В никакъв случай не напускай къщата и независимо от всичко, не кани никого в нея.
Тя все още имаше изненадано изражение на лицето си, но под него се криеше нещо друго. Болка.
– Ще се върнеш ли?
Разочарованието се състезаваше с друга, по-дълбока емоция в него. Наистина ли си мислеше, че е пропътувал целия път дотук, само за да я изостави? Не го ли познаваше вече достатъчно, за да разбере, че не би го направил?
– Да, ще се върна – каза той с груб глас.
След това направи това, което искаше да направи от по-дълго време, отколкото би признал. Придърпа я към себе си, наклони главата и назад и покри устата и със своята. Изненаданото дишане на Денис разтвори устните ѝ и той плъзна езика си по тях. Те имаха дори по-добър вкус от този на кожата и, а когато навлезе по-дълбоко, галейки езика и с неговия и опознавайки извивките на устата и, вкусът и там беше като на червено вино – тъмен, опияняващ и сладък. Без упойващия ефект на кръвта и, но със същата сила за него.
Спейд я пусна и се завъртя. Ако не спре сега, щеше да я отнесе направо в леглото си, а това нямаше да помогне на останалите му планове.
Той се качи в колата и потегли, оставяйки Денис да се взира след него.
Денис погледна остро Алтън, докато затваряше вратата на банята си. Ако не настояваше, че има някои места, където вампирът не може да я следва, той щеше да заеме място точно на плота, докато тя пикаеше.
Според Алтън Спейд беше дал инструкции да не я оставя сама, докато го няма. Изобщо. По този начин тя имаше постоянна сянка в лицето на Алтън или Ема, освен в банята – а Денис започваше да симулира нуждата от пътувания дотам, само за да се уедини за няколко минути.
Чувствата и се люшкаха като махало. Една част от нея се дразнеше, че Спейд е осигурил денонощна охрана. Ако толкова се притесняваше да не и се случи нещо, къде беше тогава? Другата част беше трогната от това, че той се отнасяше толкова сериозно към нейната безопасност – макар че дали това се дължеше на приятелството му с Боунс и Кат, или на друга причина?
Чудеше се за мотивите му, което я превърна в емоционален луд шапкар, а настроението ѝ и без това не беше наред заради менструацията, дошла преди два дни. Защо Спейд я беше целунал, преди да си тръгне? За да поддържа впечатлението пред Ема и Алтън, че тя е негова приятелка? В края на краищата за двойките беше традиционно да се целуват за довиждане, а те се представяха за двойка. Нищо в тази целувка не би трябвало да и се стори необичайно, само че тя не можеше да спре да мисли за нея.
Дали Спейд само се е преструвал? Тази целувка не се усещаше фалшива. Беше умела, взискателна, интензивна и… обещаваща. Сякаш Спейд и даваше представа какво би било в леглото с него. Или това беше просто тренираната целувка на човек със стотици години опит и тя не означаваше за Спейд нищо повече от другите действия, които беше правил пред хората си?
И най-страшният въпрос: Кое от двете искаше да бъде?
Денис пусна водата, за да не се досети Алтън, че тя просто се е промъкнала там, за да се измъкне от него. Чудеше се дали иска Спейд да действа, или не, но това изигра адска роля на емоциите и. През последните няколко дни тя се опитваше да мисли за Спейд по дистанциран начин, но не се получаваше.
Ако беше честна, щеше да признае, че е почувствала силно привличане още първия път, когато го видя на партито на Кат. Денис си говореше с Кат, когато изведнъж се почувства принудена да вдигне поглед. На вратата се бе облегнал непознат мъж, чиято черна коса бе посипана със снежинки, а интензивният му поглед бе вперен в нея. Докато се взираше в него, Денис изпита странна тръпка, сякаш нещо важно щеше да се случи. Но после Ранди извика името ѝ и Денис се върна в реалността, отърсвайки се от объркващата си реакция към тъмния непознат.
Сега, повече от година по-късно, това странно привличане не беше изчезнало. Ако не друго, то беше по-силно. Въпреки че не искаше да се обвързва със света на вампирите, голяма част от нея искаше да се обвърже с един конкретен вампир.
Колкото бързо се появи тази мисъл, толкова бързо я последва и чувството за вина. Вече Ранди не беше последният човек, който я целуна. Да, Денис знаеше, че в крайна сметка Ранди нямаше да е и последният човек, който щеше да прави любов с нея. Но не беше ли твърде рано да мисли за някой друг, и особено за вампир? Именно войната с вампирите беше довела до убийството на Ранди, така че в известен смисъл тя щеше да спи с врага.
Но всъщност ти беше тази, заради която го убиха – подиграваше и се чувството за вина. Ти не просто го завлече в къща, пълна с вампири; ти също така позволи на Ранди да напусне мазето по време на битката, докато ти остана в безопасност долу.
Денис хвърли сапуна през стаята, като се радваше, че не се е ударил в нищо друго освен във ваната. Ако откриеше Натаниел и махнеше марките, можеше да предпази още хора, които обичаше, от това да умрат заради нея. Можеше да се върне към криенето от света на вампирите и всички емоции, които Пик събуждаше у нея, но не можеше да се скрие от истинския виновник за смъртта на Ранди: себе си.
В следващия миг Алтън нахлу през вратата с извадени кътници, уличнозелени очи и голям нож в ръка.
– Какво става? – Изръмжа той, като се втурна в банята. – Чух суматоха.
Сърцето и, което мигновено бе започнало да бие, сега започна да се забавя.
– Всичко е наред. Хвърлих малко сапун, това е всичко. Виж какво си направил с вратата.
На мястото, където Алтън беше счупил ключалката, на пода бяха останали парчета дърво. Погледът му падна върху сапуна, издълбан и лежащ близо до ваната с размери на джакузи.
– О – каза той. – Съжалявам. Звучеше така, сякаш сте в опасност.
Лицето на Денис пламна. Поне беше стояла напълно облечена, вместо да е клекнала на тоалетната чиния със свалени панталони.
– Можеш ли да си тръгнеш сега?
Алтън постави вратата обратно върху рамката, оставяйки себе си отвън.
– Ще я оправя, щом свършите – каза той толкова спокойно, сякаш току-що не се беше случило нещо много странно.
Денис не каза нищо. Тя се загледа в китките си, винаги покрити с ризи с дълги ръкави. Не можеше да си позволи да продължава да чака Спейд, а и семейството и не можеше. Круизът на родителите и продължаваше три седмици, а пет дни от тях вече беше прекарала, без да прави нищо.
Ако Спейд не се върнеше през следващия ден, щеше да и се наложи да започне да търси Натаниел без него.
Денис тъкмо беше започнала да се храни след обяда, преди вечерята, когато Алтън наклони глава настрани.
– Някой е тук – каза той. – Чувам кола.
Вилицата и се затъркаля в чинията. Тя скочи, пренебрегвайки забележката на Алтън да остави Ема да види първо кой е, и почти изтича до входа на къщата. Отне и минута, поради огромните и размери и факта, че кухнята се намираше на втория етаж, близо до задната част. И все пак Денис не можеше да си обясни, че трябва да накара Ема да подреди масата в трапезарията, когато тя единствена яде твърда храна.
Ема я беше изпреварила до вратата. Солено-пиперливата вампирка се усмихна на Денис, преди отново да погледне надолу по дългата алея.
– Това е Спейд – каза Ема.
Денис засенчи очите си срещу последните лъчи на залязващото слънце, които грееха точно зад колата, заобикаляща последния завой. Тя не можа да види кой е в нея, с нарастващия мрак и затъмнените стъкла, но щеше да повярва на думите на Ема. Ако Денис не смяташе, че ще изглежда прекалено припряна, щеше да чака на алеята, а не на вратата – но, по дяволите, бяха минали пет дни! Пет дни без нито едно обаждане, без нито една дума и без да потърси Натаниел, докато тя беше затворена в еквивалента на позлатен Алкатраз. Имаше намерение да даде на Спейд акъл за това.
Колата спря и Спейд излезе от нея, изглеждайки все така вежлив и спиращ сърцето красавец, както обикновено. Той и се усмихна, докато се приближаваше към нея, а тъмните му вежди бяха смръщени.
– Няма ли да ме поканиш в собствения ми дом, Денис?
Тя отвори уста – и беше блъсната встрани. Зашеметена, Денис вдигна поглед и видя Ема – сладка, дребна, меко говореща Ема – да оголва кътници.
– Махай се оттук – изсъска Ема.
Тогава Денис забеляза миризмата, остра и слабо носеща се от вратата. Зъбите на Пик се оголиха в собственото му ръмжене, а кожата на лицето му сякаш се стопи, докато не се преформира в чертите на Раум.
– Пуснете ме вътре – каза Раум, като всяка дума беше яростно ръмжене.
Ема затръшна вратата, прекъсвайки гледката на Денис към изпълненото с ярост лице на Раум. Алтън я издърпа на крака, без да отклонява поглед от този на Ема.
– Изпрати сигналните ракети – каза Алтън.
Ема побягна по посока на главната зала. Денис се огледа наоколо в очакване Раум да се появи всеки момент. Странно, но той не се появи. Навън неземен вой сякаш разтресе прозорците. Той беше достатъчен, за да накара сърцето на Денис да превключи на по-висока предавка, а марките на китките и сякаш се възпламеняваха.
Алтън я хвана за ръката. Кожата на вампира беше хладна през ръкава на блузата и, а хватката му беше лека, но непоколебима.
– Не се притеснявай. Това там е телесен демон, така че не може да влезе, освен ако някой не го покани.
– Мислех, че това е само мит за вампирите – отвърна Денис разтреперано, попивайки тази информация. Сигурно затова Раум се е маскирал като малко момиченце, когато за първи път е отишъл в дома ѝ, и тя го е поканила вътре. Дори го е носила. – А сега какво? Не можем просто да чакаме и да се надяваме, че той ще си отиде.
Алтън нямаше възможност да отговори. Разнесоха се няколко трясъка, които сякаш бяха из цялата къща. Отвън Раум изкрещя, толкова високо и силно, че Денис запуши ушите си.
– Солни бомби – доволно каза Алтън. – Винаги съм чувал, че солта изгаря демоните. Предполагам, че е вярно.
– Знам, че ме чуваш, Денис – изръмжа Раум отвън минута по-късно. – Пусни ме веднага или ще убия всеки един човек, свързан с теб! Знам къде е семейството ти. Не можеш да ги скриеш от мен!
Денис тръгна напред, но хватката на Алтън се превърна в стомана.
– Той лъже – каза той категорично. – Демоните винаги лъжат.
Тя сдъвка устните си, разкъсана. Ами ако Раум не лъже? Какво, ако стоенето тук е същото малодушно самодоволство, което бе проявила с Ранди онази нощ, и ще доведе до същите смъртоносни последици? И какво ли е мислел Спейд, като е заложил в къщата си бомби, пригодени за демон? Очевидно не бяха успели да убият Раум. Просто го бяха вбесили до такава степен, че можеше да доведе до смъртта на родителите и.
Навън Раум продължаваше да крещи заплахи. Денис ставаше все по-отчаяна. Преди това беше сключила споразумение с демона. Сега изглеждаше, че всички залози са прекратени.
– Трябва да изляза при него – каза Денис и дръпна ръката си. – Трябва да му кажа, че все още ще му дам това, което иска.
Алтън не помръдна.
– Няма да излезеш там.
– Ти не знаеш каква беше нашата сделка! – Изкрещя Денис, като дръпна по-силно ръката си. – Няма да ти позволя да убиеш семейството ми!
Алтън не и възрази. Той просто захлупи едната си ръка върху устата и, а с другата я вдигна и я понесе, ритайки, нагоре по стълбите. Тя все още чуваше как Раум крещи за всички ужасни, мъчителни начини, по които ще убие родителите и, ако Денис не го пусне да влезе. Тя обаче не можеше да го направи. Дори не можеше да говори.
– Съжалявам, но не мога да рискувам да направиш нещо неразумно – каза Алтън, без да обръща внимание на приглушените, яростни хрумвания на Денис срещу ръката му.
Почти трийсет минути по-късно Раум внезапно замълча. Денис чу скърцането на спирачките на колата, а след това звука от отварянето на входната врата.
В следващите няколко мига Пик запълни рамката на вратата. Черната му коса беше разрошена, сякаш беше бягал, а очите му бяха яркозелени. Той кимна на Алтън, който най-накрая махна ръката си от устата на Денис и ръката си от кръста и.
Тя избута Алтън настрани, след което се приближи до Пик и го зашлеви по лицето, колкото можеше по-силно.
– Какво си направил?

Назад към част 14                                                      Напред към част 16

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!