Глава 34
Звукът, който излезе от гърлото на Натаниел, щеше да я преследва. Беше нещо средно между ридание и най-отчаяния смях, който Денис някога е чувала.
– Трябваше да знам – каза Натаниел, като все още издаваше онзи ужасен, пестелив кикот. – Никога не ме пускаха около теб, което ми се струваше странно, тъй като се предполагаше, че съм там, за да ти помагам. След това никога не ме помолиха да ти разкажа за триковете, които бях научил, за да спра промяната, в допълнение към това да държа под контрол най-низшите пориви. Има медитации, определени билки, които се накисват заедно, за да се пият… но нищо от това вече няма значение, нали?
Оливър забави темпото достатъчно, за да хвърли поглед към Натаниел.
– Не и говори повече – каза той.
– Престани! – Извика Денис. – Остави го да говори.
– Спейд не…
– Знам, че Спейд не иска да говоря с него – прекъсна го Денис. – Но дори осъдените затворници имат право да кажат последните си думи.
След това погледна Натаниел с твърд поглед.
– Така и не отговори на въпроса ми. Защо го направи? Имаш ли представа какво ми коства решението ти в крайна сметка? Раум уби не знам колко членове на семейството ми за да те търси. Заплаши, че ще убие малцината, които бяха останали, и ме заклейми, за да ме принуди да те намеря. Ти заслужаваш да говориш, но аз заслужавам да знам защо.
– Нямам основателна причина. Бях мръсен фермер през осемнайсетте години на шейсетте години, който се натъкна на окултизма, след като един трескав свещеник отседна в дома ми. Докато бълнуваше, той говореше за демони. Това не ме уплаши, а ме очарова. Винаги съм мечтал да бъда нещо повече от това, което бях, и свещеникът неволно ми даде инструментите за това. Когато той се оправи, аз го подлъгах, че искам да подпомогна работата му, но вместо това наистина исках да науча как да призова и уловя демон.
Натаниел направи пауза и въздъхна.
– Бях на деветнайсет. Млад, глупав и арогантен. След като призовах Раум и се договорих за дълъг живот и власт, го изпратих обратно там, откъдето беше дошъл. Мислех, че никой няма да пострада. Но после разбрах, че не мога да контролирам ефектите от неговите марки. Исках да бъда могъщ, но не исках да се превръщам в чудовища от кошмарите си. Намерих свещеника, когото бях измамил, и го помолих за помощ. Заедно се научихме как да ограничаваме спусъците на трансформацията и как да контролираме в какво се превръщам, когато това все още не беше достатъчно. Когато умря, той остави инструкции за други свещеници да ми помогнат. Именно един от тях ми разказа за вампирите и как един вампир-демонолог може да успее да заглуши марките ми, в случай че Раум някога се върне. Направих си татуировките и си помислих… че тогава може би ще мога да живея полунормален живот. Но вампирът, който ме заведе при демонолозите, знаеше, че кръвта ми е различна. И след като получих татуировките, той ме продаде на Уеб.
– Продал си душата си на демон – каза Оливър без съжаление. – Заслужаваш това, което ти предстои.
– Знам, че го заслужавам! – Изкрещя Натаниел. – Не знаеш колко пъти ми се е искало да върна времето назад, за да не сключвам тази сделка, но го направих. През всичките изминали седемдесет години с Уеб, през всяко ужасно, унизително нещо, което ми правеха, единственото, което ме държеше здрав, беше да знам, че винаги може да е по-лошо. – Гласът му се пречупи от болка. – И сега ще бъде, и знам, че не е повече, отколкото заслужавам, но това не ме кара да се страхувам по-малко.
Денис си помисли за убитите си братовчеди и лели, за родителите си и за виещите заплахи на Раум, че ще убие останалата част от семейството и, ако не върне мъжа, който седеше срещу нея на седалката. После си помисли за смелата усмивка на Ранди, преди да излезе през вратата на мазето, и за вината и малодушието, които я изпълваха оттогава.
– Ако можеше да имаш всичко, което искаш, какво би било то? – Попита тя тихо Натаниел.
– Това е лесно. – Гласът му беше дрезгав. – Искам да живея, без да ме е страх, без да ме използват или да се срамувам. Искам да имам втори шанс.
Денис затвори очи за кратко. Когато ги отвори, тя знаеше какво трябва да направи.
– Оливър, спрете за секунда – каза тя.
Той я погледна премерено.
– Няма да го пусна, каквото и да кажеш.
– Знам – отвърна Денис. – Просто искам да спреш за момент. Обещавам, че няма да те помоля да го пуснеш.
Оливър я погледна предпазливо, но отби встрани. Натаниел изпусна уморено хъркане.
– Не се притеснявай. Не бих могъл да избягам, дори и да искам – а повярвай ми, искам. Но Спейд сигурно е направил нещо с мен, когато ме е трансформирал. Не мога да се накарам дори да хвана дръжката на вратата, за да я отворя.
– Добре – каза Оливър и се огледа наоколо, преди да паркира колата. Той срещна погледа на Денис в огледалото за обратно виждане. – Засега тук изглежда достатъчно безопасно, какво искаш?
Денис си пое дълбоко дъх.
– Съжалявам.
А след това измъкна пистолета, който Спейд и беше оставил на задната седалка, и удари приклада му в главата на Оливър.
Спейд обикаляше доковете, за да търси още хора на Уеб. Във въздуха се носеше мирис на смърт, подсилен от по-тежкия аромат на кръв на немъртви. Спейд го изпита. Това беше ароматът на безопасността на Денис.
Битките бяха жестоки, но сега повечето от хората на Уеб бяха мъртви. Малцина бяха успели да избягат напълно. Кат и Криспин бяха заети с подреждането на телата в една от по-големите лодки, където експлозията щеше да им направи модерна версия на викингско погребение. По мнението на Пик това беше по-достойно, отколкото заслужаваха, но не можеха да ги оставят на открито, както бяха, за да ги намерят хората. Пламъците щяха да изгорят всички паранормални следи в кръвта им, оставяйки в лодката само странен тайник от овъглени трупове с различна възраст, които да бъдат намерени, без да останат свръхестествени следи. Що се отнася до мониторите на Уеб на доковете… те бяха намерени и унищожени.
На Криспин вече му се наложи да зелени очи на няколко човека, за да забрави клането, на което се бяха натъкнали. Когато полицията не се появи, Спейд заподозря, че Уеб ги е предупредил по-рано да стоят далеч от доковете. Уеб не би превърнал Монако в свой дом, без да има връзка с местните човешки власти.
Спейд изпита мрачно удовлетворение, когато претърсването на пристанището и околните терени на хотелите не откри повече вампири. Що се отнася до малцината избягали, той щеше да ги намери. Сега те нямаха майстор от своя род, който да ги защитава. Нямаше да му отнеме много време да ги проследи, особено с наградата, която възнамеряваше да обяви за тях – за предпочитане доставени мъртви, а не неживи.
– Пик!
Главата му се завъртя, когато разпозна гласа на Оливър, а страхът се промъкна по гръбнака му. Не трябваше да е тук. Трябваше да заведе Денис и Натаниел в Менчерес и да остане с тях, докато Спейд се присъедини към тях по-късно.
Спейд полетя по посока на гласа на Оливър, като видя, че другият мъж току-що е стигнал до доковете. Пеша.
– Къде е Денис? – Поиска той и се спусна от небето, за да хване Оливър. – Защо не е с теб?
– Тя ме нокаутира – каза Оливър дебело. – Говореше с Натаниел, а после просто ме удари с приклада. Дори не я видях да вдига пистолета, беше толкова бърза. Когато дойдох в съзнание, тя вече си беше тръгнала. Потърсих я, но не намерих джипа. Не знам колко време съм бил навън…
Пик отметна глава назад и изрева от болка. Имаше само една причина, поради която Денис би направила такова нещо.
Тя сама бе тръгнала да търси демона.
– Не мисля, че това ще се получи – промърмори Натаниел.
Денис му хвърли потискащ поглед. Дланта и все още гореше от мястото, където беше изрязала предавателя, след като изхвърли безсъзнателното тяло на Оливър на ръба на пътя. Този удар в главата нямаше да се лекува твърде дълго с вампирската кръв, която бе изпил по-рано. Беше изрязала и предавателя на Натаниел. Не можеше да премине през всичко това само за да може Менчерес да ги проследи и да я спре.
– Помниш каква е алтернативата, нали? Ако харесваш душата си и искаш да я запазиш още известно време, ще престанеш да казваш, че това няма да се получи, и ще започнеш да измисляш начини, по които да се получи.
– Раум е древен, могъщ демон. Ти си просто човек. Как мислиш, че можеш да надвиеш Раум дотолкова, че да му забиеш нож в очите? Обади се на гаджето си. Той има по-голям шанс да победи Раум.
– Ако го направя, може и да те застрелям с този пистолет. Това ще е по-милостиво.
– Можеш да ме застреляш, колкото си искаш, това няма да ме убие – мрачно каза Натаниел. – Ако беше толкова лесно да умра, нямаше да съм тук. През годините съм опитвал всякакви начини да се самоубия. Обесих се. Застрелях се. Прободох се с нож. Скочих от скала. Взривих се. Дори някой ми отряза главата.
– Не – изпъшка Денис. – Ти не си оцеляла след всичко това.
Натаниел я погледна уморено и изнервено.
– Ти не разбираш какво представляват тези марки, нали? Ако ми бяха позволили да говоря с теб преди това, щях да ти кажа. Те са продължение на силата на Раум. Цялата му сила, включително регенеративната му сила. Така че както нищо друго освен този костен нож не може да убие демон, така и нищо друго освен този костен нож не може да убие някой, белязан от демон. Отне ми известно време да разбера това, но дотогава Томас ме убеди да не използвам ножа върху себе си.
– Кой е Томас?
– Беше. Томас беше свещеникът, когото измамих и който по-късно ми помогна.
Денис му хвърли още един поглед, докато шофираше.
– Наистина си оцелял, когато са ти отрязали главата, нали?
– Знаеш ли как при вампирите крайникът израства веднага, след като е отрязан? – Направи режещ жест през гърлото си Натаниел. – Нова глава, същият вид, в рамките на един час. Накарах човека, който ме обезглави, да се насере, преди да припадне.
Денис си спомни как Раум и се подиграваше в деня, в който я бе заклеймил, че вече е отвъд смъртта. Тя не осъзнаваше колко далеч отвъд е имал предвид той.
– Но аз кървях, когато Уеб ме прободе. Спейд трябваше да ме излекува.
– Разбира се, че си кървяла. Но той не трябваше да те лекува. Скоро щеше да се излекуваш сама. Можеше да отнеме един ден. Каза, че не си била заклеймена толкова дълго. Колкото по-дълго имаш демоничната същност в себе си, толкова по-бързо ще оздравееш.
Всичко това беше толкова трудно за възприемане – и плашещо. Ако успееше, щеше да бъде белязана до края на живота си… а този живот можеше да продължи по-дълго, отколкото можеше да си представи.
Или можеше да свърши още преди да е изгряло слънцето.
– Нуждаем се от Пик, ако ще се опитваш да убиеш Раум – каза за десети път Натаниел.
Денис измъкна отговор, без да откъсва поглед от пътя.
– Не го ли разбираш? Пик няма да рискува живота ми заради душата ти. Той ще те предложи на Раум за един миг. Аз не мога да го въвлека в това.
Натаниел мълча дълго.
– Защо правиш това за мен? Да поемеш един демон, когато можеш просто да ме предадеш и да се върнеш към живота си?
Тя изпусна дълъг дъх. Защото не би могла да живее със себе си, ако го предаде на демона, знаейки какво ще се случи. Защото беше решила, че не е същият човек, който беше останал долу в мазето във фаталната новогодишна нощ. Беше време тя да се изправи твърдо. Да се изправи срещу чудовищата, вместо да оставя други да се борят с тях вместо нея.
– Каза, че искаш втори шанс? Е, Натаниел, и аз искам.