Глава 9
Тими продължаваше да ме гледа със смесица от радост и недоверие. Усмихнах се в отговор, щастлива да видя наченки на момчето, с което бях приятелка, сред различията в мъжа пред мен. Когато Тейт ми каза, че Тими е проблемният репортер, когото трябва да намерим тази вечер, бях зашеметена, но доволна от мисълта да го видя отново.
– Не мога да повярвам – учуди се Тими. – Изглеждаш абсолютно по същия начин, само че, хм, преди не си се обличала така – добави той, докато разглеждаше облеклото ми. След това се направи, сякаш искаше да ме прегърне, но спря, когато забеляза мъжа, който пристъпваше към мен.
– Ти! – Тими избухна, губейки усмивката си, докато почервеняваше. – Боже, Кейти, ти все още си с него?
Задуших смеха си от недоверието в тона му.
– Да. И се омъжих за него. – Боунс погледна Тими с усмивка, която успяваше да бъде хищническа, въпреки че не показваше зъби.
– Наистина изглежда много привлекателна, но ако продължиш да мислиш в тази насока, този път ще те кастрирам истински.
Бузите на Тими почервеняха.
– Аз… аз не… Искам да кажа, че не бих … – После очите му се свиха. – Чакай малко. Ти също не изглеждаш различно, освен че косата ти вече е тъмна. Нито един от вас не изглежда с ден по-стар от последния път, когато ви видях. Страхът се разнесе от него, докато гледаше напред-назад между мен и Боунс, свързвайки всичко с това, което беше научил за този клуб. Наблюдавах го внимателно, докато чаках. Тими, когото познавах, беше отворен и любезен, макар и да не знаеше нищо за немъртвите като всички останали.
Колко от това, което е бил, все още беше останало в човека пред мен? Дали годините бяха променили не само външния му вид, но и толерантността му?
– Прав съм за всичко това, нали? – Попита той най-накрая, много тихо. – Някои от тези хора. … не са хора.
– Не, не са – отвърнах с твърд тон.
Лицето му пребледня още повече, когато се огледа в хората край най-близкия бар. На пръв поглед нищо в тях не изглеждаше по-различно от посетителите, събрани около всеки друг бар, особено след като Тими не можеше да види шепата призраци, кръжащи над последната седалка вляво.
Но от време на време от погледа на някой човек проблясваше изумруд. Или пък някой се движеше с бързина, която подсъзнанието на Тими регистрираше, дори ако очите му не можеха да го проследят.
Накрая раменете му се изправиха, когато погледна към мен и Боунс.
– Вие двамата също не сте хора. – Твърдение, а не въпрос.
– Не – казах нежно. – Не сме.
Той поклати глава, сякаш се опитваше да я прочисти.
– Онези момчета, онези, които ме хванаха. … те щяха да ме изядат?
Нямаше смисъл да лъжа и за това.
– О, да. Определено. – Той погледна към Боунс.
– Но ти няма да го направиш.
Боунс изви вежди, сякаш оспорваше това. Бутнах го с лакът, докато казвах:
– Не, Тими, няма да го направи. Никой от нас няма да те нарани.
– Тим – отвърна той, след което ме дари с крива усмивка. – От години никой не ме е наричал Тими. – Усмихнах се в отговор.
– Разбира се. И между другото, казвам се Кат.
– Кат. – Кривата усмивка остана. – Предполагам, че ти подхожда повече от Кейти.
– Не – каза Боунс.
Усмивката на Тими – на Тим – избледня. Погледнах към Боунс объркано.
– Не какво? Смяташ, че приличам на Кейти?
– Не на това, което ще те попита – отвърна Боунс. – Вече и дължиш това, че те е спасила от онези другите момчета. Не и се отблагодарявай, като я молиш за още една голяма услуга. – Тим плесна с ръце по главата си.
– Боже мой, ти наистина чуваш… ? Е, престани! – Боунс направо се разсмя. Трябваше да призная, че Тими наистина изглеждаше смешно, стиснал главата си, но не се присъединих към смеха на Боунс.
– Следващия път опитай да увиеш фолио около главата си, да видим дали ще се получи по-добре – предложи той дяволито.
Погледнах остро Боунс, съжалявам, че вече не можеше да чете мислите ми, за да чуе мисленото ми порицание.
– Престани. Може би и аз самата съм се изкушавала да направя същото, когато знаех, че определени хора могат да подслушват в главата ми.
Тим отпусна ръцете си надолу.
– Не ме интересува какво ще кажеш, трябва да ми помогне – измъкна се той набързо.
Боунс извъртя очи, а после хвърли към Тим поглед, който би накарал повечето хора да онемеят от ужас.
– Направо си нагъл, нали? Да видим дали няма да мога да обясня по-добре позицията си навън. Извън помещенията, където насилието е позволено?
– Дори не си и помисляй за това – измърках предупредително.
– Не и за това – отвърна той, макар че устата му потрепна по начин, който подсказваше, че мисълта му е минала през главата. – Повярвай ми, Котенце, ще си си изгубила времето да го спасяваш преди това, ако другите чуят какво ще те попита.
Това не звучеше обещаващо. Но аз имах нужда от Тими – по дяволите, Тим! – за нещо, така че щях да изслушам и неговата молба. Не гарантираше, че ще се съглася с каквото иска, но щях да го изслушам.
– Добре. Да излезем навън и да поговорим.
Тими погледна Боунс и мен с недоумение.
– Преди да тръгнем, трябва да знам: Ако способностите за четене на мисли са реални, има още нещо, за което се чудех дали фантастиката има право за вампирите …
– Попитай ме дали искря и ще те убия на място – прекъсна го Боунс с изключителна сериозност. – Не и това. – Устата на Тими се изкриви, преди изражението му да стане сериозно и, странно, изпълнено с надежда.
– Когато се върна в апартамента си, вярно ли е, че такива като теб не могат да влизат вътре? – Мразех да разрушавам чувството му за сигурност, но да повярваш в това щеше да бъде само опасно за него.
– Съжалявам, но това е мит. Вампирите нямат нужда да бъдат канени, за да отидат където си поискат. – Не добавих, че вече бяхме в апартамента му по-рано, като разбрахме от съквартиранта му къде ще бъде Тими тази вечер. Не че младият мъж си спомняше как Боунс и аз го разпитвахме, след като му бяхме дали няколко мига от погледа си, но смятах, че това е повече информация, отколкото Тими може да понесе в момента.
Той мълчеше.
– По дяволите – каза накрая Тими с прочувствено подчертаване.
Кимнах. Понякога тази дума обобщаваше нещата по-добре, отколкото аз бих могла.
– Да вървим, преди хората да са започнали да се чудят за какво си говорим – каза Боунс, като наклони глава към вратата.
Минахме покрай претъпкания паркинг към празния пред нас. Беше достатъчно далеч от истинския вход на „Хапчето“, за да не може никой да ни подслуша, освен Тайни и Лепенката, които все още бдяха в колата си. Не можех да чуя мислите му, но ароматът на Тими беше смесица от вълнение, страх и решителност. Каквото и да искаше да попита, за него имаше огромно значение.
– Слушай, ако приятелката ти е изчезнала, след като си се спуснал да търсиш доказателства за вампири, има вероятност да е мъртва – заяви Боунс, щом стигнахме до верижната порта.
Помръкнах от прямотата му. Тими също изглеждаше потресен, но после вдигна брадичка.
– Надя не ми е приятелка и не вярвам, че е мъртва. Ти не я познаваш. Тя е най-добрият ми репортер на свободна практика, защото може да омагьоса всеки, да направи това, което иска. – Боунс изхъмка.
– Не ме интересува дали е Елена от Троя и Шехерезада взети заедно, явно някой я е хванал и не е бил доволен от нейното шпиониране. Фактът, че след това не я е изпратил обратно при вас с изтрита памет и ново желание да се откаже от разследването, не вещае нищо добро за нея.
Отново изохках, но Боунс вероятно беше прав. Имаше причина светът да не знае за немъртвите и тя беше, че вампирите и гулите ревностно пазеха съществуването си в тайна. Някои от тях бяха прекалено ревностни, като вампирите, които се готвеха да превърнат Тими в нощна закуска.
– Можем да проверим наоколо – казах аз и леко поклатих глава на Боунс, когато той изглеждаше, че ще възрази. Да, имахме много неотложни задачи, но умолителното изражение на Тими ме накара да не мога да откажа.
– Дискретно, разбира се – добавих аз. – Ще започнем, като попитаме Версес дали си спомня да я е виждал, после ще покажем снимката ѝ на твоите хора, на Менчерес, на някои от съюзниците ти… може би някой от тях ще знае къде е.
Не хранех особена надежда, че Надя ще се окаже жива, но поне така Тими можеше да се почувства, че не изоставя някого, на когото държи. От изражението на лицето му личеше, че фактът, че Надя не беше негова приятелка, не се дължеше на липса на интерес от страна на Тими.
– Наистина ли? – Каза той. След това Тими ме сграбчи в прегръдка. – Благодаря ти, Кейти! – Никога нямаше да успеем да си оправим имената един към друг.
– Не обещавам, че ще успеем да я намерим, но ще потърсим – казах аз и му отвърнах с лека прегръдка.
Тими ме пусна, хвърляйки крива усмивка към Боунс.
– Да не би да ме заплашиш, че ще ми откъснеш главата за това?
Една тъмна вежда се изви.
– Не в момента.
– Кейти, какво се случи преди седем години? – Попита Тими. – Защо федералните твърдяха, че си била застреляна при опит за бягство, след като са те арестували за убийството на губернатора и цялото му семейство? Знаех, че това са глупости. Никога не си могла да убиеш никого.
Нещо средно между смях и подсмърчане се изтръгна от Боунс. Преместих се неудобно. Надявах се никога да не ми се налага да обяснявам на Тими причината за прякора ми Червената жътварка.
– Е, частта за убийството на губернатора… това беше вярно, но той напълно си го беше заслужил. Беше замесен в някои много лоши неща и баба ми и дядо ми бяха убити заради него. След това това тайно звено на правителството ме вербува да работя за тях…
– Мъже в черно! – Прекъсна ме триумфално Тими. – Знаех, че съществуват. Тези гадове от години саботират историите ми за паранормални явления! – Спрях се, преди да извъртя очи. – Е, да, но защо се изненадваш от това? Те не можеха просто да си седят на мястото, докато ти плашеше хората, разказвайки им неща, които не са готови да чуят.
Тими се нацупи.
– Не мога да повярвам, че ще кажеш това. Обществеността има право да знае…
– Глупости – прекъсна го рязко Боунс. – Правителствата може и да лъжат народа си по егоистични причини през повечето време, но в този случай са наясно. Мислиш ли, че нямаше да има световна истерия, ако масите знаеха, че делят тази планета със съществата от приказките им за лека нощ? Една ядрена бомба би причинила по-малко разрушения.
– Бихме могли да се справим – каза Тими и брадичката му се изпъна още повече.
Боунс издаде насмешлив звук.
– В деня, в който вашият вид престане да се убива заради цвета на кожата или на кой бог се моли някой, може и да повярвам.
Прочистих гърлото си, а в мен се надигна защитна реакция към бившия ми вид.
– Като се има предвид какво се случва с вампирите и гулите в момента, бих казал, че хората нямат монопол върху смъртоносния фанатизъм.
– Да, но са минали шестстотин години, откакто нашият вид за последен път се е сблъсквал по такива въпроси – промълви Боунс.
– Наистина? Какво се е случило преди шестстотин години? – Попита Тими, повтаряйки същия въпрос, който изникна в съзнанието ми.
Изражението на Боунс се проясни и стана неразгадаемо. Познавах го достатъчно добре, за да знам, че подобна реакция означава, че току-що е изпуснал нещо, което не е искал да каже, макар че не знаех какво е голямото нещо. Шестстотин години бяха много време. Каквото и да се е случило тогава, то не би трябвало да има никакво отношение към потенциалните проблеми, които възникват между вампири и гули днес…
Предчувствието прокара студена пътека по гръбнака ми. През последните няколко дни, слушайки майка ми и чичо ми да повтарят същите необосновани аргументи, които някога бях използвала, ми напомняха отново и отново за момента, в който за първи път срещнах Боунс. Нещо дразнеше ръба на съзнанието ми от онова време. Отдавна забравен спомен за това, което Боунс каза през втората нощ, когато се срещнахме, когато си помисли, че друг вампир ме е изпратил след него, защото не можел да повярва, че съм полукръвна.
Да предположим, че аз вярвам, че си потомък на човек и вампир. Почти нечувано, но ще се върнем на това…
– Боунс, какво стана с другия полукръвен? Каза, че полукръвните са почти нечувани, а Грегор спомена поне един преди мен, нали? – Той изпусна бавно съскане, нещо, което не правеше, освен ако не беше разстроен или възбуден, а това не бяха възбуждащи обстоятелства.
– Котенце, сега наистина не е моментът…
– Майната му – прекъснах го аз, гласът ми се втвърди, когато подозренията ми се потвърдиха. – Говори.
Тими хвърли заинтересован поглед между двама ни, но не каза нищо. Боунс прокара разочаровано ръка през косата си, преди да срещне погледа ми.
– Да се повозим. Трябва да заведа приятеля ти у дома така или иначе. – Така че той беше много предпазлив, за да не бъде подслушан. В никакъв случай нямаше да караме направо до апартамента на Тими и да го оставим, преди да обясним как се нуждаем от помощта му с гулите. Кимнах кратко, преди да направя жест към Тими.
– Хайде, колата ни е натам.
– Дойдох със собствената – започна той, но спря при погледа, който Боунс му хвърли. – Но винаги мога да се върна и да си я взема по-късно – довърши Тими.
– Мъдър избор – коментира Боунс. – След теб, приятелю.