Глава 11
Час и половина по-късно седях на дивана в хола и галех мастифа, който смяташе, че мястото му е в скута ми, а не до краката ми. Ако кучето тежеше с петдесет килограма по-малко, щях да го пусна, но то беше по-голямо от мен.
Кира влезе в стаята след няколко минути, а кехлибарената ѝ коса беше все още мокра от вероятно бързия душ. Като нов вампир тя не се изчерви от това, което очевидно им беше попречило да ни поздравят при първото ни пристигане, но беше почти изчерпателна в предложенията си да ни донесе нещо за пиене. Боунс взе едно уиски, но аз учтиво отказах, като прикривах усмивката си. Хубаво е да знам, че не съм единствената, на когято ѝ липсваше безгрижното отношение към сексуалните занимания на повечето вампири.
– Менчерес ще слезе веднага – каза Кира за втори път, като прибра кичур коса зад ухото си и погледна към стълбището.
– Как върви обучението на ефрейторите? – Попитах я.
Тя сияеше. Процесът, който в крайна сметка щеше да я превърне във вампирската версия на полицай, беше любимият предмет на Кира.
– Добре. – После се засмя. – Макар че щеше да върви по-добре, ако Менчерес не продължаваше телекинетично да хвърля хората през цялата стая всеки път, когато ме ударят прекалено силно. Казва, че това е случайно изплъзване на силата му, но ще трябва да му забраня да участва в бойните ми тренировки, иначе никога няма да премина първия етап.
Тези бедни копелета имат късмет, че все още имат глави, помислих си, дори когато отвърнах на усмивката ѝ. Това, че Менчерес ги блъскаше из стаята, беше почти любовно потупване в сравнение с това, което щеше да направи, ако наистина смяташе, че треньорите на Кира са прекалено груби към нея.
– Боунс, Кат. Извинявам се, че ви накарах да чакате.
Менчерес влезе в стаята, черната му коса също беше влажна. Беше облякъл дълга бяла дреха, която върху жена бих нарекла безформена рокля, но върху него някак си приличаше на мъжка форма на облекло за свободното време. Всъщност успя да прозвучи искрено и за това, че ни е накарал да чакаме, макар да знаех, че ни най-малко не съжалява. Не че имах нещо против. Всъщност бях доста доволна от по-ранното им забавяне, като се има предвид до какво доведе то.
– Дядо.
Боунс се изправи и прегърна Менчерес в знак на поздрав. Аз също го направих, макар и с по-малко обич от съпруга си. Последните събития накараха Боунс да прости на Менчерес греховете му на бездействие по отношение на моето минало, но аз не бях преодоляла напълно цялата си злоба към него.
Макар че, ако бях честна, щях да призная, че дори и да го бях направила, Менчерес все още щеше да ме плаши малко. Въпреки че Боунс го наричаше Дядо, защото Менчерес промени вампира, който по-късно превърна Боунс, на външен вид Менчерес изглеждаше така, сякаш е едва на двайсет години.
Външният вид обаче беше измамен. Менчерес съществуваше по-дълго, отколкото съществуваха повечето цивилизации, а способностите му бяха наистина страшни. Би трябвало да знам; за кратко бях усвоила някои от тези способности, след като изпих кръвта му, за да помогна на приятелите си в една битка. След това бях изпаднала в безсъзнание в продължение на седмица, а тялото ми беше изпепелено от претоварване с енергия. Така че известна остатъчна предпазливост по отношение на Менчерес според мен не беше твърде неоправдана.
– Моля те, седни. – Направи жест към дивана Менчерес, който наскоро бяхме освободили, играейки ролята на любезен домакин. Кучето му се приближи, щом седнах, и сложи главата си в скута ми, за да има по-лесен достъп за чесане. Менчерес седна до Кира и прокара ръка по ръката ѝ, преди да обърне внимание на нас.
– Предполагам, че сте тук, защото имате нова информация за Аполон? – Някаква част от мен се забавляваше на това колко стегнато и коректно трябва да изглеждаме всички ние в момента, седнали на противоположните си дивани с много мрачни изражения. Просто група вампири, които обсъждат една свръхестествено опасна ситуация с цялата тържественост и готическо достойнство, които заслужава, независимо от скорошните сексуални удоволствия.
– Единственото ново нещо е, че няма нищо ново – изръмжа Боунс и отпи дълга глътка от уискито си, преди да продължи. – На път сме за Ню Орлеанс, за да разговаряме с Мари. Ако имаме късмет, ще успеем да я убедим, че Аполон е също толкова голяма заплаха за разумните членове на нацията на гулите, колкото и за нас.
Менчерес кимна замислено.
– Мари Лаво наистина би била мощен съюзник за този, който успее да разколебае лоялността ѝ.
Това беше подценяване. Вуду кралицата не беше просто господарка на голям род от гули, тя управляваше и цял град – подвиг, който никой друг от познатите ми немъртви не беше постигал. Ето защо мисълта, че някой „разколебава“ верността ѝ, ме накара да изпусна хълцане.
– Първата лоялност на Мари е към самата нея и ако се обзалагах, щях да кажа, че тя вече е взела решение дали ще подкрепи Аполон, или не. Единственият ни шанс е фактът, че войната би била лоша за всички участници, не само за вампирите. Ако Мари не настояваше винаги за срещи лице в лице, бихме могли да спестим време, като просто я попитаме по телефона. Или да и изпратим SMS. – Тогава мисленият образ на потенциалното получаване на съобщение от Мари с текст „ще те убия“ ме накара да се разсмея. Мари не пестеше думи, когато определяше начина си на действие, така че не бих се отказала от подобно нещо.
Боунс ме погледна изпитателно, но аз махнах с ръка.
– Няма значение. Просто моето изкривено чувство за хумор. И така, Менчерес, предполагам не си имал скорошни видения за това къде е оперативната база на Аполон, а? Или дали той ще вкара гулите в същата истерична лудост като миналия път? – Той отвори уста, но Кира го изпревари, аурата ѝ заискри, а очите ѝ заблестяха в зелено.
– Не го притискай. Той и без това се чувства виновен, че не може да види нищо по въпроса. – Прехапах смеха, който се надигна в гърлото ми, и усетих как подобна вълна на забавление заля Боунс, въпреки че нищо не се промени в изражението му. Заканите на Кира, надигащи се в защита на вампира, който можеше да убие всички ни, без дори да стане от мястото си, бяха твърде смешни. Както и успокояващият поглед, който Менчерес ни хвърли, преди да и промърмори нещо успокояващо, очевидно долавяйки хумора на Боунс чрез общата им енергийна връзка, ако не и моя.
– Права си, Кира. Менчерес, съжалявам – казах аз, като успях да направя гласа си покъртителен, въпреки че ребрата ме боляха от потиснатия смях. – Хм, както и да е, искахме да ви уведомим за това къде и защо сме се запътили. Нали знаете, в случай че не ни чуят повече. – Казах последната част шеговито, но мрачната реалност беше, че е истина. Обикновено Мари Лаво обещаваше безопасно преминаване до и от всяка среща с нея, но тъй като тя беше кралицата на гулите в Ню Орлиънс, тези обстоятелства с Аполон правеха нещата малко по-различни. Тя можеше да реши, че е в интерес на нейния вид да се отметне от думата си точно този път и да превърне пътуването ни до Ню Орлеанс в еднопосочно.
– Ще тръгнем с теб – заяви Менчерес.
– Не – отвърна тихо Боунс. – Ще останете тук, за да защитавате нашата линия, в случай че нещо се случи. По този начин нашите хора ще останат в безопасност.
По устните на Менчерес пробяга най-слабата усмивка. Боунс току-що бе повторил същия аргумент, който египетският вампир бе използвал срещу него преди два месеца, когато Менчерес бе отказал помощта на Боунс в опасна ситуация.
– Много добре – каза той с грациозно навеждане на главата. – Аз ще остана. Може би Спейд може да те придружи вместо мен.
– В това има проблем – отбелязах аз. – Първо, познавам най-добрия приятел на Боунс, а Спейд няма да иска Денис да отиде, ако е опасно, а това ще е така. Второ, аз познавам най-добрата си приятелка и по дяволите, Денис няма да се съгласи да остане. Плюс това, всичко, от което се нуждаем, е Аполон да разбере, че Денис вече е шейпшифтър, за да има наистина от какво да изпадне в ужас. – Не добавих, че ако някой разбере какво има в демонично променената кръв на Денис, тя ще има още по-малък шанс за оцеляване, отколкото аз, ако вампирската нация реши да ме предложи на Аполон. Макар че Менчерес вече знаеше и не смятах, че Кира е ненадеждна, не знаех колко други немъртви уши има в тази къща в допълнение към Горгона.
– Ами Влад? – Попита Кира. – Той е твърд и страшен.
– Не е изложбено куче – измърмори Боунс, докато в същото време аз казах:
– Добра идея. – Веждите му се вдигнаха, докато се обръщаше към мен. Прочистих гърлото си, като малко се поколебах под този лазерен кафяв поглед. – Ами, така е – отвърнах, като се изправих. – Това, че не го харесваш, не означава, че той не е най-добрият ни залог, и макар че можеше да откаже да го направи, ако отиваше само ти, има вероятност да се съгласи, защото аз ще бъда там.
Устата на Боунс се изкриви по начин, който ми подсказа, че това не е най-добрият аргумент, който бих могла да използвам.
– Защото сме приятели – добавих бързо. – Влад държи да бъде до приятелите си.
– Не подлагам на съмнение вкуса на Цепеш да те смята за приятел. Само твоя за това, че се чувстваш по същия начин към него – измърмори Боунс.
Не можах да устоя на леката усмивка.
– Може би защото ми напомня за някого, когото обичам. – Боунс изхъмка в знак на несъгласие, но с ъгълчето на окото си долових нещо, което той не долови – намигването на Менчерес към мен. Толкова ме стресна, че извърнах глава, за да го погледна, но докато го направя, изражението на вампира беше гладко и непроницаемо като езеро в полунощ.
– Не е нужно Цепеш да тръгва с нас – каза накрая Боунс. – Присъствието му може да се изтълкува като заплаха от страна на Мари, тъй като тя знае много добре, че двамата с него не си допадаме. Ако обаче е в близкия град, това ще е достатъчно близо, за да може да ни окаже помощ, ако се наложи.
Като се има предвид, че Влад можеше да лети, ако не беше достатъчно близо, тогава така или иначе бяхме прецакани. Но не го казах на глас. Всички тук вече го знаеха.
Назад към част 10 Напред към част 12
