Глава 13
Сега вече знам защо си избрал стая, която се намира на самия покрив – отбелязах, когато Боунс ни спусна с грациозно кацане на външния двор на нашия апартамент. След няколко часа тренировки вероятно щях да успея да се приземя и сама, но може би щях да изкъртя някои от мебелите от ковано желязо.
– Сега ми е много полезно – каза той, като погледна многозначително разкъсаните си панталони и риза, жертви на предишното ми хващане във въздуха. Между това, мокрите ни дрехи и окапалите ни коси, щяхме да докараме инфаркт на всички надменни покровители на хотела, ако влезем по нормалния път през фоайето.
Усмихнах се.
– Казах ти, че ще ти го върна.
Смехът му беше собствена ласка за сетивата ми. Дори и мокър и миришещ като воняща река, Боунс все още успяваше да ме примами. Дрехите му може и да бяха разкъсани, а от коженото му яке да капеше вода, но той правеше това да изглежда секси. Може би защото това, че беше мокър, означаваше, че панталоните и ризата му прилепват към всички линии на тялото му с изключителна точност, подчертавайки стройните мускули и твърдите плочи, сякаш бяха изваяни върху него.
Той се наведе надолу.
– Смея ли да се надявам, че отмъщението е било достатъчно, за да те накара да забравиш другия си обет за възмездие?
Ръцете ми проследиха гърдите му, спирайки се близо до зърната му, които бяха твърди заради мокрите му дрехи – или защото знаеше как тези стегнати пъпки на практика крещяха да бъдат докоснати. Без да се замислям, облизах устните си.
– И да се откажеш от обещанието си да работиш усилено, за да промениш решението ми? – Не успях да задържа дрезгавия привкус в гласа си. – Това не би било умно от моя страна, нали? – Той се приближи, като притисна гърдите си по-силно към ръцете ми, докато не усетих цялата игра на мускулите му, кагато ръцете му се издигаха, за да ме обгърнат.
– Не, изобщо не е умно – промърмори той, а дъхът му попадна на точното място до ухото ми.
Затворих очи, наслаждавайки се на усещанията, които се надигаха в мен. После го отблъснах и започнах да ровя в панталоните си. Само на малко разстояние от нас се намираше спалнята. Това беше мястото, където трябваше да бъдем, и колкото по-скоро, толкова по-добре.
– Надявам се, че картата на стаята не е изпаднала… ах, слава Богу, че има джобове с копчета – казах аз, като извадих картата си. Този открит двор имаше достъп до входа с ключови карти, макар че бих се обзаложил, че преди не е бил използван като главен вход към стаята.
Но когато отидох до външната врата, а Боунс ме следваше достатъчно близо, за да може енергията му да пулсира по гърба ми, нищо не се случи, когато натиснах картата в процепа. Направих го отново, като проверих два пъти дали стрелката е в правилната позиция. Беше така, но все още нямаше зелена светлина.
– Опитай с твоята – казах аз, като се намръщих.
След няколко мига Боунс извади картата си и я постави в правилната позиция, но няколко опита по-късно вратата все още не се отваряше.
– Намокрянето им сигурно е скъсало магнитната лента – каза той и сви рамене. – Изчакай тук.
Ще се върна през фоайето и ще те пусна, след като се сдобия с нови карти.
– Облечен така ли? – Попитах със смях. – Трябва да те пусна само защото ще се спукам от кеф, като си представя погледите на хората, но ще отида аз. Може да съм също толкова мокра като теб, но поне дрехите ми не са разкъсани наполовина, а якето ми е сухо, защото си го оставил до моста, преди да те дръпна в реката.
– Не ме интересува какво мислят тези глупаци – отвърна той пренебрежително.
Без значение, че през последните месеци аз самата бях правила много по-съмнителни неща, нюансите на строгото ми възпитание настояваха, че човек не се появява с неприлични пропуски в облеклото си на публично място, ако може да го избегне. Опитах друга тактика.
– Хайде, смили се над всички по-възрастни жени, които може да са във фоайето. Не искаш да им докараш инфаркт, ако зърнат стоката ти – подразних го, като прокарах пръсти по предната част на скъсаните му панталони.
Ръката му обгърна моята, като я доближи до въпросните стоки. Нещата вътре в мен се свиха в отговор, предизвиквайки кратък стон. Боже, усещането, че той става дебел и твърд в прегръдката ми, почти сложи край на контрола ми точно тук. Направих всичко възможно да не падна на колене и да заменя ръката си с уста.
– Тръгвам – казах аз, а думите бяха хрипливи от силата на волята, която ми беше нужна, за да отдръпна ръката си. – Няма да се бавя дълго.
Очите му бяха яркозелени, съответстващи на глада в изражението му, а кътниците ме дразнеха изпод перфектно изваяните устни.
– Побързай.
Скочих от покрива, без дори да погледна да се уверя, че някой не е под мен, докато почти не достигнах земята. Добре, че беше почти четири сутринта, късно дори за повечето жители на този град да са навън.
После завих зад ъгъла и влязох в „Риц“, като кимнах кратко на портиера. След едно кратко пътуване с асансьора бях във фоайето и се престорих, че не забелязвам изненаданите погледи на служителите, които ме гледаха с мократа ми коса и обувки. Извадих шофьорската си книжка – фалшива, но регистрирана на същото фамилно име, с което Боунс резервира тази стая – и обясних, че ключът за стаята ми някак си не работи.
Докато чаках новите си карти, един мъж се регистрира, държейки в едната си ръка спящо момиченце, а с другата неловко подписваше формулярите си. По тихия му глас личеше, че се надява да я сложи в леглото, преди да се е събудила, а след като чух уморения му коментар за закъсненията на летището, стана ясно, че е също толкова уморен.
Получих новите си карти по същото време, когато служителката приключи с регистрацията на мъжа, така че изчакахме асансьора заедно. Той примигна малко на капките вода, които се събраха в краката ми, когато влязохме в асансьора, но не каза нищо.
– Спънах се и паднах в една голяма локва – прошепнах аз.
– А – беше също толкова тихият му отговор. Поне не ми хвърли същия смразяващ поглед, какъвто ми хвърли облечената в козина, блъскаща се с водопроводчик възрастна жена.
Бяхме се изкачили на около десет етажа, когато изведнъж бумтящ шум предшестваше разтърсването на асансьора, сякаш бяхме попаднали на земетресение. Мъжът се спъна и аз го хванах, за да не изпусне случайно момиченцето, което се събуди с вик. За част от секундата изпитах объркване, преди страхът да плъзне по гръбнака ми. Свръхестествена енергия изпълни въздуха, идваща от горната част на асансьора, където преди миг звучеше така, сякаш върху нас беше паднал камък.
С изключение на това, че камъни не падаха в хубави хотели върху асансьори, а и не издаваха зловещи ръмжащи звуци.
О, по дяволите, помислих си аз, точно преди да чуя първото щракване на въжето.
– Застани в ъгъла! – Наредих, като бутнах мъжа, когато той просто стоеше там.
– Какво става? – Изкрещя той. Малкото му момиченце започна да ридае. Асансьорът отново се разтресе, този път придружен от ужасен пращящ звук, който звучеше като откъсване на още едно въже. В същото време по покрива на кабината започнаха да се чуват удари. Пренебрегнах това, бутайки ръцете си в процепа на асансьорните врати достатъчно силно, за да разкървавя пръстите си, преди да ги избутам настрани. Пред погледа ми се изправи плоча от бетон и стомана, без свободни пространства, през които да избягам. Асансьорът беше спрял между етажите, но не за дълго, ако се съди по последния звук от късане.
– О, Боже, какво е това? – Изкрещя мъжът.
Металът, мазилката и стъклото се изсипаха върху нас, когато в покрива се появи дупка, в която преди това нямаше такава. Пред очите ни се появи лицето на един гул, чиято дива усмивка озари чертите му, когато ме забеляза.
– Жътварке – изсъска той.
Отблъснах мъжа настрани точно навреме, за да го спася от протегнатите ръце на гула, който се хвърли към мен.
– Долу! – Изкрещях, опитвайки се да се преборя с гулата, докато стоях под дупката, която той беше разкъсал. Ако гулът влезеше вътре, и бащата, и дъщерята щяха да са мъртви за секунди, и то само ако имаха достатъчно късмет асансьорът да не падне преди това.
Болката проряза ръцете и лицето ми, червеното веднага оцвети погледа ми. Той има нож. Сребърен нож, осъзнах, съдейки по изгарянето, което остави по кожата ми. Опитах се да избегна това проблясващо острие, като същевременно не позволявах на гулата да падне в асансьора. Още един щракащ звук и кабината падна няколко метра, преди да спре рязко, металът изстена под напора на последната спирачка, която се задейства, за да задържи асансьора.
Но от падането на асансьора излезе едно добро нещо. Сега лъскави стоманени врати заемаха част от бетонната и металната стена. Кабината беше паднала на половината път до отвора на нов етаж.
– Издърпайте тези врати и излезте веднага! – Изкрещях, а изпълненият с пурпур поглед разкри, че мъжът е приклекнал на същото място, както преди, стиснал дъщеря си, докато зяпа към нас.
Той все още не можеше да откъсне поглед от нас. По дяволите, той беше в шок и нямаше да мине много време, преди или гула да влезе в асансьора, или напрежението от борбата на двама свръхчовеци да се окаже прекалено голямо за последната аварийна спирачка. Подпрях ръцете си на опорните парапети, които облицоваха кабината, използвайки ги за лост, докато се обръщах с главата надолу, а след това ритнах гулата с всичко, което имах. Парапетите се счупиха и ме приземиха по задник с достатъчна сила, за да накарат асансьора отново да се разклати опасно, но за момента гулът беше изчезнал от дупката в покрива.
Изкъртих тези врати и изтръгнах ридаещото момиченце от ръцете на баща му, като го избутах през пространството. Тя се приземи на съседния етаж с вик, който ме изпълни с радост, защото макар и да беше в синини, сега беше и в безопасност. Преди обаче да успея да избутам баща ѝ през същия отвор, рев изпълни въздуха, когато гула скочи през дупката в покрива и се приземи в асансьора заедно с нас.
Асансьорът се разтресе достатъчно силно, че бях сигурна, че ще падне. Нямах време да бръкна в палтото си за оръжията, но се втурнах с главата напред към гулата, отблъсквайки го от мъжа.
Сред скърцането на метала, писъците на мъжа и твърдите удари на мен и гулата, които се блъскаха в асансьора, заключени в смъртоносна борба, чух още нещо. Разярено английско ръмжене.
– Елате тук, вие, проклети копелета!
За част от секундата изпитах главозамайващо облекчение. Боунс беше тук, така че бащата и аз щяхме да се измъкнем от това.
Ако не се притеснявах да държа гула далеч от сгушения мъж – едно невнимателно посягане или замахване от страна на месоядеца щеше да счупи врата му като клонка – можех да посегна към оръжията си и да изравня малко шансовете. Но облекчението ми изчезна в следващия миг, когато земята се свлече под краката ми, предшествана от силен пукот.
О, Господи. Асансьорът падаше!
Всичко около мен се разтърси от ужасни вибрации, докато скоростта ни издигна на няколко сантиметра преди гравитацията да върне краката ми на пода. Гулът ми хвърли изпълнена с омраза усмивка, дори когато мъжът изкрещя толкова силно, че за кратко заглуши шумовете от свободно падащия асансьор.
Двамата с гулата можехме да оцелеем след катастрофата, макар че без съмнение гулата щеше да се постарае да направи всичко възможно оцеляването ми да не продължи дълго. Бащата обаче щеше да е мъртъв за миг.
Гулът се нахвърли върху мен, като размаха сребърния си нож през въздуха към сърцето ми. Не вдигнах ръце, за да го блокирам, а в последния момент се преместих наляво. Това острие се заби в гърдите ми, пронизвайки плътта ми с пламъци на мъка, но не прониза сърцето ми. В същото време избутах гулата надолу и встрани, като се насочих към светкавиците, които се появиха между частично отворените врати на асансьора, докато падахме с още по-голяма скорост.
Хрущящ звук съпровождаше цялото тяло на гулата, което отслабваше, тъй като бързо преминаващите етажи и тясното пространство действаха като груба гилотина. Не изгубих и миг, за да се насладя на победата си, а измъкнах ножа от гърдите си и сграбчих мъжа, като прибрах колкото се може повече от главата му в окървавения си торс. След това, все още наведена над него, се издигнах нагоре с всички сили.
Белезникавата агония, прорязваща тялото ми, ме накара едва да регистрирам последвалото кресчендо от шум. Прах, стъкло и кръв запълниха погледа ми, правейки почти невъзможно за мен да виждам. Основната ми мисъл беше „Нагоре“, следвана отблизо от „Не го пускай!“. Няколко твърди предмета се блъснаха в мен и аз примигнах яростно, опитвайки се да избистря погледа си, като същевременно запазих хватката си върху мъжа. Тези хрущящи костите тласъци можеха да са още гули, които се опитваха да ме убият, или части от асансьорната шахта, в която се блъснах, докато сляпо ни отблъсквах от експлозията от отломки, когато асансьорът се разби при удара долу.
– Коте!
Викът на Боунс ми даде ориентир. След това сенките се превърнаха в твърди предмети, когато погледът ми се проясни с бързината на носферату. Червеното все още оцветяваше зрението ми, но нямаше нужда да виждам в повече цветове от това, за да знам, че съм ни измъкналa от асансьора вероятно само със секунда в резерв. Гърбът ми все още пламтеше, докато се лекуваше, но поне вече можех да се изправя, макар и да имах чувството, че току-що са ми регулирали гръбнака с булдозер.
– Добре съм – извиках аз, без да виждам Боунс, но по звуците отгоре съдех, че се бие. Последното нещо, от което се нуждаеше, беше да се разсейва, чудейки се дали съм добре след катастрофата.
Скоростта ми нагоре започна да се забавя, докато търсех безопасно място, където да настаня мъжа.
Там. Малък ръб между етажите, маркиращ мястото, където асансьорът щеше да спре, ако не беше на парчета долу. Регулирах хватката си за мъжа, носейки го с една ръка, докато с другата се протягах към този малък ръб. Хванах се за него, като и двамата увиснахме на няколко етажа над останките на асансьора. Той беше припаднал, но сърцето му все още биеше, за щастие. Държаща него и себеси за тесния перваз, аз замахвах с крак нагоре, забивайки го между цепнатината на вратата, която предпазваше чакащите асансьора от опасностите на шахтата от другата страна. След това, като стиснах зъби от неудобното положение, изритах, избутвайки стоманените стени.
Когато те станаха достатъчно големи, за да се вмести през тях човекът, аз го повдигнах нагоре, като внимателно избутах прегърбената му форма през отвора. Наоколо нямаше никой, но нямаше да мине много време, докато някой го намери. С гръмкия шум от разбиването на асансьора, в хотела всички щяха да са на линия възможно най-бързо, за да видят дали някой не е ранен. Захвърлянето през горната част на асансьора остави счупени кости и порезни рани по него, дори и тялото ми да понесе основната тежест на насилието. Но той беше жив, както и малкото му момиченце. Това беше най-доброто, което можех да направя за тях.
После се изправих на пръсти и принудих вратите да се затворят отново. Веднага щом се затвориха, скочих от тесния перваз към остатъците от висящото асансьорно въже, като се движех бързо сега, когато нямах мъж, когото да защитавам, и раните ми бяха приключили с лечението.
– Къде си мислиш, че отиваш? – Гласът на Боунс изсъска, преди в шахтата да се разнесе още шум и върху мен да се изсипят леки отломки. След това отгоре към мен полетя тяло, което изпревари отделената си глава с около десетина метра. Нито едно от парчетата не беше на Боунс, затова отправих бърза благодарствена молитва, докато се отклонявах наляво, за да избегна удара в мен. Не го извиках повече, не исках да предупреждавам за присъствието си още гули, които можеха да чакат в тази шахта.
С яростната енергия на Боунс, която изпълваше пространството, беше трудно да се усети дали тук има още някой немъртъв.
Изкачвах се още по-бързо, като все още не исках да опитвам да летя отново. Първо, може и да бях излекувана, но се чувствах по-слаб от това, че използвах тялото си, за да направя асансьорен люк, достатъчно голям, за да се поберат двама души, а и все още не бях овладяла изкуството да не се разбивам, когато летя. Ако се врежех в Боунс, докато той се биеше, това можеше да има ужасни последици. Дори и да не чувах звуците от битката, а аз ги чувах, пак щях да знам, че той е влязъл в схватка. Кипяща, смъртоносна целеустременост заля подсъзнанието ми, примесена с проблясъци на болка, следвани плътно от възторг. Каквото и да се случваше, Боунс печелеше, защото не усещах никакъв страх, излъчван от него.
Още една серия от силни удари по-късно и тогава гласът му се понесе надолу от върха на шахтата.
– Котенце?
– Почти съм при теб – извиках аз и удвоих усилията си. Достигнах горното ниво, където беше Боунс, след по-малко от минута, като се засилих през човекоподобната дупка в стената, около която имаше петна от кръв. Вероятно са направени от безглавия глиган точно преди свободното му падане през шахтата. Сигурно това беше бумтенето, което чух, преди тялото му да профучи покрай мен.
Боунс беше обърнат с гръб към мен. Якето му беше изчезнало, което показваше, че дрехите му са още по-разкъсани, отколкото последния път, когато го бях видяла, и той беше на колене, задържайки един гул под себе си. Лицата им бяха близо едно до друго, докато краката на мъжа се стягаха от двете страни на кръста на Боунс в мрачна пародия на страст. Въпреки стреса от последните няколко минути – или може би заради него – аз избухнах в смях.
– Имате ли нужда от няколко минути насаме? – Успях да кажа.
– О, много скоро ще имаме време насаме. Не е ли така, приятелю? – Боунс се измъкна с глас, от който капеше заплаха. – Котенце, за този пич ми трябват и двете ръце, така че обгърни врата ми и се дръж.
Направих го, като заключих ръцете си здраво под брадичката му. Боунс наведе глава, за да ми притисне една целувка, преди въздухът да се сгъсти със сила и той да се хвърли нагоре, прелитайки през повредения сервизен коридор и излизайки от хотела.
След по-малко от трийсет минути летяхме към двуетажна къща, която се намираше на около километър от главния път, граничещ с гъсто блато. Честно казано, не знаех как Боунс е намерил мястото, но той не се поколеба в посоката му. Видях около половин дузина хора, застанали в стражеви строй пред къщата, и всички те ни погледнаха, когато се приближихме.
Боунс не се притесняваше от обичайното си грациозно приземяване. Той ни приземи достатъчно силно, за да остави пукнатина на алеята. Охранителите образуваха свободен кръг около нас, оръжията им бяха извадени, но не стреляха, явно в очакване на инструкции. Те дойдоха под формата на отваряне на входната врата и излизане на мършав, брадясал вампир. Дългата му кафява коса се развяваше с бързите му стъпки, а сини пламъци се вихреха по ръцете му, като някак си не изпепеляваха нито една нишка от дрехите му.
После вампирът спря, когато ни видя.
– Боунс. Кат. – Сардонична усмивка изкриви устата на Влад Цепеш, докато разглеждаше частично облеченото състояние на Боунс, хватката, с която беше обгърнал гърлото на гула, и моите собствени окървавени дрехи.
– Колко мило от ваша страна да се отбиете.
Назад към част 12 Напред към част 14
