Джанин Фрост – Тази страна на гроба ЧАСТ 16

Глава 16

За пореден път не успях да рискувам да погледна към Боунс, за да видя дали изглежда толкова ужасен, колкото се чувствах и аз. Играй спокойно, тя може да блъфира – изрекох си аз и успях да не трепна, когато тя ми подаде наполовина пълната чаша.
– Какво необичайно предложение, но знаеш, че предпочитам джин с тоник – казах, като се молех сърцето ми да не започне да бие от чиста паника. Ако тя наистина знаеше за извратените ми хранителни навици, кой щеше да ѝ каже? И дали този човек по някакъв начин се е объркал и е съобщил, че пия за храна кръв на гули, а не на вампири?
– Преди повече от десетина години Грегор ми разказа за видението си за млад полукръвен, който един ден ще владее силата на пирокинезата – каза Мари. – След като баща му, Тенох, загина, съществуваше само още един вампир, който можеше да проявява огън и да го подчинява на волята си, а както знаеш, Влад Цепеш не беше съюзник на Грегор. Грегор е предполагал, че тази сила е дошла при теб около един век след превръщането ти във вампир, и е възнамерявал да те постави под свой контрол много преди това. И все пак ти си го убила с помощта на огън в рамките на един месец след превръщането си. – Не помръднах, страхувайки се, че и най-малкият ми жест ще ме издаде.
– Всички знаят това – казах толкова спокойно, колкото можах. – Късметът на начинаещия.
От нея се чу остър смях.
– Тогава е, любопитно, че не беше съобщено да използваш огън отново, дори когато си била в тежко положение. Съобщаваха, че си използвала телекинеза срещу група вампири в Монако преди няколко месеца. Така че това са две невероятни сили, всичките проявени по-малко от година след промяната ти. Повече късмет на начинаещия?
– Аз съм късметлийка – казах аз и си помислих, че ако все още бях отчасти човек, сега щях да повърна от стрес.
Мари погледна към чашата с кръв в ръката си, преди да срещне погледа ми.
– Да разберем – каза тя, а южняшкият ѝ акцент се промени, докато не прозвуча така, сякаш стотици гласове изведнъж заговориха през нея и нито един от тях не беше приятелски.
Боунс се раздвижи по същото време, когато и аз го направих, но ледената струя на силата ме блъсна обратно в стола достатъчно силно, за да ме преобърне. Изправих се с ножове в двете си ръце, само за да ги изтръгнат от ръцете ми с нещо, което усещах като остри като бръснач нокти. Невярващо видях Боунс, увиснал във въздуха, сенките се въртяха около него, устата му беше отворена в рев, който все още не заглушаваше ужасните кикотещи звуци, изпълнили стаята.
Мари не беше помръднала от мястото си, чашата с кръв все още стоеше отстрани на стола ѝ. Тръгнах отново към нея, само за да се сблъскам със стена от призраци, които се изстреляха от земята, а чертите им бяха неясни поради огромния им брой. Когато се опитах да се промъкна покрай тях, имах чувството, че са разрязали тялото ми с хиляди бръсначи, но по-лошото беше, че енергията ми се изчерпа така рязко, както на разсъмване, когато за първи път бях променена. Болката се излъчваше в мен от ботушите до веждите ми. Погледнах надолу, очаквайки да бъда покрита с кръв, но само слабо петно от мръсотия беляза предната ми част, въпреки че имах чувството, че ще припадна.
– Спри – изсъсках към Мари.
Тя сви рамене.
– Накарай ме. Извикай огън или избутай това питие от ръката ми с ума си и аз ще го направя.
Кучка! Гняв ме изпълни, когато Боунс беше захвърлен към стената от тези злокобни сенки.
Той вече не крещеше. Изглеждаше, плашещо, сякаш се опитваше да говори, но не можеше.
Чертите му се изкривиха, докато се бореше, още по-изпепеляваща болка проблесна в мен, но този път не моята. Как можеха тези призраци да нанесат толкова много поражения? Фабиан не можеше да изтръгне от себе си дори куца версия на ръкостискане!
Погледът ми се стесни, когато погледнах към Мари. Трябваше да е нейната сила, която да позволява на призраците да правят това, като се има предвид как гласът ѝ звучеше като микрофон до гроба и ледените, вибриращи вълни, които се изливаха от нея. Макар че напоследък не бях проявявала и искра, все пак се опитах да превърна гнева си в пламъци, като си представих как Мари, онзи пухкав стол и дори пакетът пилешко до краката ѝ избухват в огнен ад. Изгаряне. Изгори.
Нищо. От ръцете ми не излезе дори намек за дим, да не говорим за някакъв огън. След това се опитах да се съсредоточа върху чашата с вино, като си представих как тя се разбива и пръска кръвта ѝ по нея. От лявата ми страна дойдоха още силни удари, които се чуваха дори над онова ужасно високо стенание, което издаваха призраците. Един поглед показа, че са изпънали ръцете и краката на Боунс право напред, а тези сенки се появяват и после изчезват от плътта му. Фрагменти от агония прорязаха съзнанието ми, още по-интензивни от кратките периоди на празнота между тях. По дяволите, Боунс се опитваше да ме предпази от болката си, дори когато беше пречистен отвътре от тези призрачни изроди.
Погледнах настрани, сълзите се разляха в очите ми, за да се концентрирам отново върху пълната с кръв чаша. Не бяха минали много месеци, откакто бях пила кръвта на Менчерес. Част от силата му все още трябваше да е останала в мен! Счупи, чаша, счупи! Или поне просто да падне от ръката ѝ.
Още от тези мълниеносни проблясъци на болка преминаха през емоциите ми, периодите между тях ставаха все по-кратки. Не можах да се спра да не погледна отново към Боунс. Гърбът му беше извит, очите затворени, мускулите се изкривяваха всеки път, когато някоя от тези сенки се впиеше в него. Агонията, която ме пронизваше от него, беше нищо в сравнение с изгарящата болка, която разкъсваше сърцето ми, когато го виждах по този начин.
Откъснах поглед от него и се загледах в стъклото с такава омраза, че то трябваше да се взриви на пясък. Но това не се случи. Дори трептенето на движението не го разтревожи. Може би защото не бях изпила толкова много от кръвта на Менчерес, колкото онзи път с Влад. Може би защото бях спрял да пия кръвта на Боунс, сега бях по-слаба и по-малко способна да призовавам остатъчната сила на телекинезата, останала в мен. В крайна сметка причината нямаше значение. Единственото, което знаех, беше, че човекът, когото обичах, беше измъчван и въпреки че бях в същата шибана стая, не можех да му помогна.
Не се изненадах, когато в гърдите ми бавно започна да се чува тъп тътен. Веждите на Мари се вдигнаха, но тя изглеждаше по-скоро любопитна, отколкото уплашена. Омразата ме връхлетя от това колко спокойно седеше там и направляваше целия този хаос, сякаш беше куклено представление. Измъкнах два ножа от ботушите си и ги хвърлих към нея, още преди да съм планирала действието, за да надам крясък на неудовлетвореност, когато те бяха отблъснати от стената от призраци, без дори да я докоснат.
След това се хвърлих срещу тази призрачна бариера, решена да я накарам да си плати, но колкото и пъти да се блъсках в извиващата се стена от неземни телохранители, не можех да си пробия път през тях. Нещо по-лошо, това сякаш ме отслабваше, замествайки яростта ми със същата замайваща летаргия, която бях усетила само в деня, когато Боунс изцеди цялата ми кръв, за да ме промени. След това, което изглеждаше като часове, но вероятно беше само минути, дори не можех да се изправя. Отчаянието ме задушаваше, докато краката ми се подкосяваха. Неземното кикотене в стаята сякаш се усилваше в знак на триумф.
– Не можеш да спечелиш срещу тях – заяви Мари, а гласът ѝ все още отекваше по онзи страховит начин.
– Това не са призраци. Те са Остатъци, частици от най-първичните емоции, останали след като някой премине от другата страна. Всеки път, когато ги докоснеш, те се хранят с твоята енергия и болка, точно както вампирите се хранят с кръв, и стават все по-силни. – Почти вцепенена, се взирах в бетонния под. Нищо не го бе накърнило, освен пукнатини и петна от мухъл, но бях виждала нещо подобно на тези Остатъци, когато Менчерес вдигна призраци в отмъщение за едно злокобно заклинание срещу него. Макар че и те бяха изглеждали като призраци, бяха напълно смъртоносни, разрязвайки десетки вампири като горещ нож масло.
И тези остатъци изглеждаха също толкова силни.
– Направи ли заклинанието, преди да дойдем тук? – Принудих се да попитам, въпреки че говоренето сякаш изсмукваше последните частици сила от мен.- Къде скри символите? Смехът ѝ отекна из стаята.
– Не ми трябва заклинание. Аз не практикувам черна магия, аз съм черна магия.
Обикновено щях да кажа нещо язвително за това как гордостта винаги предшества падането, но като се има предвид, че аз бях едва ли не в безсъзнание на земята, не мислех, че обидата ще има същия ефект.
– Какво чакаш, жътварке? – Попита спокойно Мари, като погледна Боунс. – Ако продължат да се хранят от него още дълго, накрая ще го убият. Ако искаш да го освободиш от Остатъците, отприщи тези свои велики способности. Покажи ми огън или помръдни това стъкло дори на сантиметър и ще ги изпратя обратно в гробовете им.
Взирах се в нея, сърцето ми все още разпръскваше спорадични удари заради страха и яростта ми, отбелязвайки всяка частица от външния ѝ вид, сякаш детайлите можеха да ми помогнат да я победя. Големите тъмни очи, гладката безсмъртна кожа и пълната широка уста, обримчена от черна коса, която едва се допираше до дантеления шал, покриващ прилепналата и тъмносиня рокля. Всичко в Мари изглеждаше модерно и нормално, чак до разумните ѝ, но стилни токчета, но тази жена беше най-опасният противник, който някога бях срещала. Мислех, че само Менчерес може да притежава достатъчно власт, за да спре моя и на Боунс живот, без дори да става от мястото си, но ето че Мари правеше точно това. Нейната способност да контролира тези Остатъци сигурно е това, на което Аполон разчиташе, за да направи разликата във войната между гули и вампири, и трябваше да призная; това беше дяволски плашеща гледка.
Погледнах към Боунс. Лицето му все още беше изкривено, болката се разнасяше из подсъзнанието ми като изстрели от картечница, но въпреки че устата му се движеше, от него не излезе нито дума. Мари можеше не само да насочи Остатъците да го държат до стената, но и да ги накара да не му позволяват да говори. Гневът даде на крайниците ми изблик на енергия, което ме накара да се изтегля на крака и да се изправя пред нея.
– И двете знаем, че ако ми бяха останали поне малко от тези способности, сега щях да украсявам стените с твоите кървави, тлеещи останки – казах, като ми се искаше да имам издръжливост, за да звуча по-заплашително. – Придобих тези сили само за кратко време, когато пих от Влад и Менчерес.
По чертите ѝ премина удовлетворение, преди отново да станат гладки.
– Като мамбо – каза тя, като изрече непознатата дума. – В моята вуду секта избраните мамбо пиеха от кръв, напръскана със същността на Зомби, за да усвоят временно силите на бога над мъртвите. Когато се превърнах в гул, тези сили станаха постоянни и се увеличиха повече, отколкото някой можеше да си представи.
– Сваляй тези неща от Боунс и ще можеш да ми разкажеш всичко – изсумтях аз. Мари имаше потвърждение на подозренията си за моя източник на енергия, но ние все още бяхме живи, така че тя трябва да иска нещо от нас. Не ми трябваше магическа топка, за да знам, че ако искаше да ни убие, досега щяхме да сме само изсъхнали купчини в тази мрачна стая.
Лешниковият ѝ поглед срещна моя, без милост в дълбините му, докато тя държеше чашата, пълна с кръвта ѝ.
– Изпий това или той ще умре.
Погледнах я в очите и до дъното на душата си знаех, че не блъфира. Без значение, че се страхувах от това, което щеше да се случи, когато отпиех от тази чаша, щях да я пресуша, за да спася Боунс.
Едно движение на ръката ми посочи стената от Остатъци между нас.
– Пусни ме да мина.- Веждите ѝ се повдигнаха и тогава сред масата от прозрачни тела се появи пътека. Преминах през тази пропаст, като отказвах да погледна Боунс, в случай че с жест или мимика се опита да ми каже да не правя това, което се канех да направя. Няма да ти повлияе, няма да ти повлияе – повтарях като латерна докато вземах чашата от протегнатата ръка на Мари, а после я накланях към устата си и преглъщах дълбоко.
Облекчението ме обзе от горчивия, лепкав вкус, толкова различен от този на вампирската кръв. Ако не ми харесваше, значи не можеше да има същия ефект като вампирската кръв, защото тя имаше вкус на амброзия за мен. Изпуснах чашата от ръката си, след като тя беше празна, изпитвайки малко, дребно удовлетворение да видя как се разбива при удара. Бях достатъчно ядосана на Мари, за да искам да я видя и на малки парченца на пода, но точно сега щях да се задоволя с това да си представя, че блестящите кристални парчета са части от трупа ѝ.
– Имаш това, което искаш. Сега ги махни от него – казах аз, чувствайки се по-силна в момента. Изцеждащият ефект от контакта ми с Остатъците сигурно отминаваше. Добре.
Това означаваше, че и Боунс няма да претърпи някакви трайни увреждания. Не знаех дали спектралната злоупотреба може по някакъв начин да наруши естествената способност на вампира да се лекува, но това сигурно не е така, така че Боунс би трябвало да е добре, щом тези енергийни чудовища се махнат по дяволите.
Завъртях глава, за да се вгледам в сенките, които все още се вливаха в тялото му. По-добре да се молят, щом най-накрая издъхнат, да останат докрай мъртви, иначе щях да се върна и да им набия задниците за това.
Тези сенки изчезнаха от Боунс толкова рязко, че той падна на пода, преди да се улови, сгромолясвайки се на купчина. Изтичах при него, притискайки го, прехапвайки устните си толкова силно, че набрах кръв от яростта си колко бавно се изправи. После хвърлих поглед към Мари.
Тя ни гледаше с най-странното изражение на лицето си, а Останките, които доскоро бяха измъчвали Боунс, сега се появяваха около нея.
– Можеш да изпратиш малките си приятели обратно в гробовете им или да си играеш с тях цяла нощ. Не ме интересува, но ние си тръгваме – казах и рязко, като забелязах, че Боунс гледа между мен и Мари с някакво гневно недоверие. Стената от Остатъци се втурна към Мари, докато тя не беше обградена отгоре, отдолу и от всички страни от извиващата се, полупрозрачна орда. Все още демонстрира силата си – отбелязах с презрение, сякаш не бяхме разбрали посланието преди това.
– Наредих им да се върнат в гробовете си в същия момент, в който ги накарах да го освободят – каза Мари, като всяка дума съдържаше само захарните аромати на нейния акцент вместо ехото на гроба.
– Глупости – изръмжах аз, усещайки как през мен преминава нова вълна от ярост, последвана от почти непреодолим гняв. – Те все още са тук, нали?
– Котенце, гласът ти… – Каза с недоверие Боунс.
Нещо ме блъсна толкова силно, че погледът ми почерня. Подготвих се за болка, но странно, тя не дойде. Звуците станаха приглушени, неорганизирани. Струваше ми се, че чувам Боунс да крещи, но вече не можех да се съсредоточа върху това, което казваше, нито дори къде се намираше. Въздухът преминаваше край мен на все по-големи вълни, напомняйки ми за усещането, когато паднах от моста, но не можех да падам. Все още бях в стаята под гробището, нали?
Мълнии изпълваха зрението ми; сребристи и бели ивици, които преминаваха толкова бързо, че почти не се различаваха. Виждах слабо през тях, но сякаш наблюдавах нещата от далечно разстояние. От устата ми се изтръгна стон, като част от мен регистрира, че звучи така, сякаш е изпълнен с гласовете на хора, които са умрели преди десетилетия, векове, дори хилядолетия. Като в сън видях как Боунс внимателно ме спусна на бетонния под и после удари Мари толкова силно, че тя се блъсна в далечния ъгъл на стаята.
– Ще ти дам този един удар – каза тя, а думите сякаш отекнаха в съзнанието ми, – но само един. А сега, ще послушаш ли какво трябва да направиш, за да и помогнеш, или ще ме накараш да те убия и да я оставя на милостта на мъртвите?
Чух отговора на Боунс и отговора на Мари, но някак си думите им се изгубиха за мен сред крясъците на безброй други хора, много по-силни, отколкото когато бях доловила човешките мислите на хората. Докосването му обаче не се изгуби, когато той коленичи до мен и ме взе в прегръдките си. Усещането на кожата му върху моята беше котва, върху която се опитах да се съсредоточа сред вихрещия се хаос, който ме беше завладял.
Беше ми толкова студено. Толкова празна. Толкова гладна.
Докато ме изнасяше от стаята, Мари го спря, притискайки устата си до ухото ми. Тя промърмори нещо, но това беше само един глас сред хиляди, думите ѝ бяха изтръгнати от рева в съзнанието ми, преди да успея да регистрирам въпроса ѝ. Боунс ме дръпна, но все още усещах изгарянето на устните ѝ върху кожата си. Дългите му крачки ме отведоха в чернотата на тунела, профучавайки покрай Жак, сякаш гула дори не беше там. Пръстите ми се влачеха по влажните стени, докато минавахме, слабо озадачени от светлинните следи, които сякаш оставяха. Тази светлина се увеличаваше, откъсваше се от стените, за да се протегне към мен с търсещи пипала, но аз не се страхувах. Бях тъжна. Имаше толкова много от тях, горките, и бяха толкова гладни. . .
Отпред се чуваше скърцане на метал, после в края на тунела блесна по-плътен лъч сребриста светлина. Боунс увеличи темпото си, скочи право в него, когато се окъпахме в сиянието му, и тогава всичко около мен се взриви. Гласовете станаха оглушителни, студът – умопомрачителен, гладът – ненаситен. Тези усещания се засилваха, докато не се почувствах така, сякаш се мъча насред огромна копринена мрежа да се измъкна, но през цялото време усилията ми само затягаха клетката около мен.

Назад към част 15                                                                 Напред към част 17

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!