Джанин Фрост – Тази страна на гроба ЧАСТ 23

Глава 23

Киното не беше изоставено, както свидетелстваха колите, наредени пред четирите големи външни екрана. Въздъхнах още докато се промъквах отзад на първия прожекционен апарат. Разбира се, че нямаше да имаме късмета това място да бъде затворено. По дяволите, от броя на хората тук, или бях подценила привлекателността на автокиното, или раздаваха безплатни пуканки и презервативи с всяко представление.
Приклекнах ниско, докато се промъквах покрай храстите, проправяйки си път към по-малко населената прожекция на някакъв филм на ужасите, както изглеждаше. На фона на всички фарове щях да се откроявам като болен палец, ако се изправях и просто вървях натам, но нямаше да влезем всички през главния вход. Дори и с прикрити нива на мощ, ако това беше някакво тайно място за срещи на гули, появата на трима вампири щеше да е достатъчна, за да предизвика неприятности, без значение дали щяха да си помислят, че сме тук само за да гледаме някакъв филм.
Затова и се промъкнахме, докато се опитвахме да разберем дали сме единствените хора без пулс тук. Щяхме да се разделим, за да обхванем повече територия. Не можех да видя или усетя Влад или Менчерес, така че те се справяха добре с това да се прикриват. Надявах се и аз да съм също толкова скрита.
Тогава спрях. Това беше странно. Един микробус беше твърде далеч встрани от зоната за гледане на най-близкия екран, за да може дори да види филма. Не се клатеше и по някакъв показателен начин, което оставяше съмнителна възможността да е извън зрителния обхват на филма по романтична причина. Все още можеше да не е нищо коварно, вярно, но имаше само един начин да разбера.
Прокраднах се по-близо, като все още се държах ниско и правех всичко възможно да не настъпвам падналите листа, върху които стъпвах. Когато мобилният ми телефон завибрира със звук, който изглеждаше като писък за напрегнатите ми нерви, натиснах бутона „игнорирай“, макар че с умиление видях, че се обажда Боунс. Сега нямах време да разговарям с него, а освен шума, който някой с немъртви уши можеше да долови, трябваше да държа мобилния си свободен, в случай че Влад или Менчерес ми пишат нещо важно. Като например
„Имам нужда от помощ“ или „Бягайте, превъзхождат по брой!“
На петдесетина метра от фургона чух гласове, които не бяха от филма или в главата ми, благодарение на това, че отново бях с кръвта на Боунс. Спрях, опитвайки се да усетя въздуха със сетивата си, за да уловя някакви свръхестествени вибрации в него, плюс да си поема дълбоко въздух, за да видя дали не долавям земния аромат на гулите. Нищо.
Просто трябваше да се приближа, за да разбера със сигурност.
Фургонът беше паркиран близо до мястото, където купчина храсти се превръщаше в покрит с дървета хълм. В тъмното, с наклона глава и светлините от филмите, които блестяха в противоположната посока, районът зад него щеше да е практически невидим за всеки, който гледа. По дяволите, аз можех да виждам в тъмното, но с наклона, отблясъците и храстите все още ми беше трудно да разбера дали в този район има хора, или виждам само дървета.
Вече почти пълзях, за да не ме видят, и напрягах уши за всякакви звуци, които не бяха филмите, хората, които ги гледаха, техните мисли или близката магистрала. Там. Мъжки глас, определено, последван от друг, и двата назад в гористата местност, където никой от обикновените кинозрители нямаше причина да бъде. Можеше да е двойка скитници, които просто разговарят, но аз все пак извадих двата си по-големи ножа. Проклета да съм, ако се оставя да ме заловят, ако това не е просто безобидно събиране на хора. Може и да бях единствената мацка в групата, но това не ме правеше девойка в беда.
След още няколко минути тихо пълзене долових трептенията на силата във въздуха, твърде ниски, за да ме накарат да се обърна, твърде високи, за да са Влад или Менчерес с начина, по който прикриваха аурите си. Хванах по-здраво ножовете си и продължих напред, като се радвах, че вече нямам редовен сърдечен ритъм, защото иначе щеше да се усили. Излез, излез, където и да си.
– … свали още. Да покажем на братята си, че имаме сериозни намерения – промърмори някой.
Особено силно кресчендо на музиката прекъсна първата част от това, което отговори другият човек, но аз долових
– … докато всички кръвопийци до един не умрат – и наистина нямаше нужда да чувам нищо друго.
Вече бях близо, едва на трийсетина метра. Достатъчно, за да видя, че има четирима гули, които стоят в свободен кръг, а един от тях небрежно бърка в земята с върха на ботуша си. Двама от тях изглеждаха съвсем нормално, облечени в дънкови панталони и тениски с къси ръкави в топлата лятна вечер. Другите двама бяха облечени като лоша имитация на Ангелите на ада с кожените си якета, ръкавици без пръсти, черни дънки и аксесоари с дебели вериги.
„Прекалявате с това, нали?“- Беше презрителната ми мисъл.
– Усетихте ли това?- попита единият от тях, като се огледа наоколо.
Останалите дори нямаха възможност да отговорят, преди силата да се забие във въздуха, усещайки се като камшик върху кожата ми, преди да ме прескочи, за да се приземи върху тях. Изправих се, като все още държах ножовете си, въпреки че никой от гулите вече не беше в състояние да се бие. По ужасените им изражения личеше, че дори не могат да се движат достатъчно, за да изкрещят.
– Знаеш как да се появиш, Менчерес – отбелязах аз.
Египетският вампир се появи от противоположната страна на гулите, докато отзад се чуваха премерени, хрущящи звуци, които ми подсказваха къде се намира Влад.
– Наблизо има бял микробус, някой от вас провери ли го?- Попитах.
– Мирише на тези гули, но е празен – отговори Влад, докато се приближаваше.
Взирах се в четирите гула, като си мислех, че ако очите им се разтворят още повече, може да изскочат от дупките си. Обзалагам се, че никога не са очаквали да се появят разбивачи на партита като Менчерес. Влад и аз можехме да ги убием достатъчно лесно, но само Менчерес можеше да ги замрази до пълна неподвижност, без дори да ги докосне с пръст.
– Тази група е твърде малка, за да си заслужава да се среща тук по този начин. Сигурно идват още – казах аз, като намалих гласа си.
От проблясъците на емоции по лицата на двама от гулите се досетих, че съм предположил правилно.
– Все още ги имам – каза Менчерес и се отдръпна. – Да се скрием. – Бях виждала силата му в действие и преди, така че не се колебаех дали да обърна гръб на гулите и да се промъкна по-навътре в гората. Имаше вероятност приятелите им да се приближат от другата посока и ако усетят миризма на вампир, дано си помислят, че е от скорошното убийство, което групата беше извършила.
Менчерес и Влад също се стопиха навътре в гората. След като достигнах добра наблюдателна точка, приклекнах зад едно скално образувание на около четиридесет метра, се загледах назад към мястото, където оставихме гуляите. На пътя ми стояха много дървета, така че не можех да ги видя точно, но изглеждаше, че четирите гули все още стоят там, където ги бяхме оставили, дори не говорят и със сигурност не бягат. Поклатих глава. Проклетата удобна сила, която притежаваше Менчерес – ако си достатъчно силен, за да я контролираш, каквато аз не бях.
Не ни оставаше много време да чакаме. След по-малко от двайсет минути чухме как друг автомобил спира съвсем близо до мястото, където се намираше микробусът, ако се съди по звуците. След това се чу непринуденото, ведро бъбрене на обитателите му, които се поздравяваха един друг за това, че са убили двама млади вампири тази сутрин.
Кучи синове. Нямаше нужда да се чудим дали това бяха останалите от групата!
Пропълзях по-близо, защото те вдигаха достатъчно шум, за да прикрият тихите звуци, които издавах. Явно не усещаха никаква опасност. Тъмно задоволство ме изпълни, когато чух как един от тях шеговито попита какво гледат останалите.
– Какво става, Брент? – Засмя се един глас. – Котка, да не ти е ухапала езика? – Това беше твърде безценна възможност, за да я оставя да отмине.
– Все още не, но мога да направя изключение – казах аз и се изправих в цял ръст, докато вървях към тях.
Силата на Менчерес ме изпревари, профуча покрай тях и ги закова на местата им, преди дори да успеят да изтръпнат от изскачащите от гората вампири. Въпреки че осъзнавах практичността, част от мен беше разочарована. Битката с тях щеше да е чудесен начин да се освободя от част от натрупания стрес, но нямаше да е истинска битка, ако те не можеха да отвърнат на удара.
Когато се приближих на близко разстояние до групата, която вече беше нараснала на седем души, нещо бяло привлече вниманието ми и ме разсея да не се оплаквам, че силата на Менчерес е отнела целия спорт от залавянето им.
– Носиш кътници на врата си? – Изригнах, грабвайки огърлицата, която висеше на един от желаещите да станат Ангели на Ада. Разбира се, на сребърна верижка бяха нанизани осем кътника и гледката им ме вбеси до временно безмълвие.
Влад не изглеждаше толкова разтревожен. Появи се вляво от групата, като им размаха пръсти почти закачливо.
– Ето, винаги съм намирал автокината за скучни, но вие ще направите това забавно за мен, нали? Менчерес, дай им възможност да говорят, макар че ако някой от вас изкрещи, това ще е последният звук, който издава.
Никой нямаше нужда да ми казва, че това щеше да стане неприятно, а и бяха твърде много, за да ги отведем обратно в наетата ни градска къща.
– Трябва да изведем всички тези хора оттук – казах аз и добавих: – Нещо, което няма да влезе в новините в единайсет часа – като важна последна новина.
Разбира се, Менчерес можеше да разчисти целия този открит кино комплекс за няколко секунди. Но хората можеха да спрат да се чудят защо колата им изведнъж е полетяла във въздуха или защо всеки огромен филмов екран се е разпаднал на части, а ние нямахме нужда от подобна публичност.
Менчерес ме погледна с остър поглед.
– Знам как да бъда дискретен – каза той, преди да изчезне с размазана скорост.
Сдържах подсмихването си с голяма трудност. Не беше толкова отдавна, когато Менчерес разруши част от Дисниленд пред очите на смаяни свидетели или превърна Кира във вампир на видео, което по-късно беше обиколило из целия интернет.
– И така, момчета…
Обърнах се и видях Влад да крачи по назъбения кръг от гули, все още държани на място от силата на Менчерес, въпреки че другият вампир не се виждаше. Той докосна всеки един от тях, като причината за това не ми се изгуби. Всичко, което Влад докоснеше, можеше да изгори.
– Който ми разкаже всичко за вашата малка банда, ще остане жив – продължи той. – Който не говори… ами, сигурен съм, че можете да разберете какво ще се случи. – Около ръцете му изникнаха пламъци, за да подчертаят. Няколко от гулите се намръщиха, разбрали кой е Влад. Само един мъжки вампир беше прочут с това, че владее огън, а репутацията на Влад щеше да е всичко друго, но не и успокояваща за тях.
– Наблизо все още има твърде много хора – напомних му аз. Подпалването на някой от гуляите със сигурност щеше да привлече внимание, дори през храстите и дърветата.
– Тогава е по-добре Менчерес да побърза – отвърна Влад и тонът му се втвърди. – Тези момчета все още не говорят, а пренебрегването на заповедите ми е нещо, което може да се нарече моя любима неприятност. – Единият от тях издаде странни хрипливи звуци, разтваряйки устни по най-странния начин, но останалите мълчаха. Влад въздъхна.
– Никой не вярва, че говориш сериозно, докато не започнат да падат тела. – След това се премести толкова бързо, че дори не бях сигурна какво прави… докато не видях четирите нови малинови огърлици, с които някои от групата се бяха окичили. Израженията им рязко се сляха, очите им се извъртяха назад, но телата им останаха изправени, а главите – нагоре, въпреки че вече нищо друго освен силата на Менчерес не ги държеше залепени за шиите им.
Примигнах при ефикасната бруталност на Влад, но това не беше шок. Боунс щеше да направи същото. Може и да не ми харесваше да убивам вражески бойци, ако не можеха да отвърнат на удара, но тези гули бяха замесени в опит да разпалят сблъсък между два вида, който щеше да остави хиляди мъртви поне, ако успееше. Това означаваше, че личните ми предпочитания трябваше да бъдат оставени настрана.
– Тези момчета извадиха късмет. Останалите от вас няма да имат – казах тихо. – В случай че не сте разбрали, това е Влад Цепеш, когото гледате, а що се отнася до мен? Аз съм Червената жътварка и се обзалагам, че сте чували за мен.
Двама от тях изплюха проклятията, като най-отвратителното дойде от гула, която носеше трофеите със зъби. Не дадох на Влад възможност да действа, а промуших острието си през гърлото на гулата, преди той да успее да каже нещо друго. Сега той имаше две огърлици; едната от кътници, а другата – от последната кръв, която някога беше пролял.
Другият гул, който ме беше проклел, избухна в пламъци, които горяха толкова силно, че писъците му бяха прекъснати за секунди. Погледнах към киното, надявайки се, че никой от киноманите няма да реши да провери внезапния огнен пламък, ако го види. Но преди да успея да сваля менталните си щитове, за да доловя по-добре някоя мисъл от рода на „каква е тази светлина там?“, пламъците на гула изчезнаха, оставяйки само дим, който се извиваше над останките му.
Точно така, не се притеснявам от горски пожар, когато Влад е наоколо. Собственият ми контрол над огъня беше далеч по-слаб през краткото време, в което бях взела назаем тази способност от него.
Бедрото ми завибрира. Подскочих, напрегната от обстоятелствата, преди да осъзная, че това е просто мобилният ми телефон. Извадих го, видях номера на Боунс и се намръщих, докато натисках отново „игнорирай“. Колкото и да ми се искаше да поговоря с него, чатенето или писането на съобщения по време на огнен разпит просто не беше подходящо.
– С намаляването на броя ви намалява и моето търпение – каза Влад със смразяващо гениален тон.
– Все още не искате да ми кажете това, което искам да знам? Eeny, meeny, miny…“ – При „moe“ гулът, към когото Влад посочи, избухна като фойерверк, хвърляйки пламтящи парчета от неща, които дори не исках да идентифицирам, върху двамата гули от двете му страни. Отне ми цялата сила на волята, за да не погледна встрани. Отвратителното дори не започваше да покрива това, което изглеждаше.
– Така или иначе ще ни убиете, независимо дали ще ви кажем това, което искате да знаете – каза накрая един гул с белези на врата. Другият гул, който изглеждаше на около тийнейджърска възраст, все още размахваше уста по онзи странен начин, сякаш имитираше риба на свобода. „Какво става с този?“ Зачудих се аз.
Влад сви рамене.
– Ако информацията ти се окаже полезна, след известен период от време ще те пусна. Преди това ще бъдеш мой пленник, но ще бъдеш жив, което е повече, отколкото могат да кажат приятелите ти – завърши той с върха на главата си към другите трупове.
Гулът похърка.
– Защо да вярвам, че наистина ще ме оставиш жив? – Влад стана съвсем неподвижен, но очите му пламнаха с опасна светлина. – Наречи ме лъжец още един път – каза той, като всяка дума капеше от предизвикателство.
Макар че не аз бях този, когото заплашваше, през мен все пак преминаха тръпки. Това беше един от моментите, в които се радвах, че съм на добрата страна на Влад.
По-младият гул отново размърда устни, като устата му се отваряше и затваряше още по-безумно. Погледнах го раздразнено. Никой не харесваше кралицата на драмата по време на разпит. Но после очите ми се свиха и го хванах за ризата, преди Влад да успее да проговори.
– Отвори си устата отново – казах, защото той я беше затворил с нещо, което можеше да бъде изненада, щом го сграбчих.
– Недей да го правиш – заповяда белязаният гул. Направих страничен ритник и счупих коляното му, без да откъсвам поглед от гула, който държах. Бавно, с поглед, който сега разпознах като умоляващ, гулът отвори уста.
Широко.
– Исус, Мария и Йосиф – издишах аз.

Назад към част 22                                                                            Напред към част 24

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *