Глава 27
Гледах през прозореца, потънала в мислите си, и едва забелязвах размазаните сгради, покрай които минавахме. По-голямата част от Мемфис се беше възстановила от ужасните наводнения миналата година, но тук-там все още можеха да се видят следи от разрушенията на водата. Хората обаче се бяха възстановили, отваряйки отново предприятия и възстановявайки домове. Призраците можеха да се окажат изненадващо издръжлива група, както отбеляза Фабиан, но моят вид – или бившият вид, предполагам – също беше доста издръжлив.
Намръщих се, когато Влад зави зад ъгъла и тръгна по дълга улица, която не изглеждаше да е близо до бара, в който трябваше да отидем.
– Не си се изгубил, нали?
Той ме погледна, а едната страна на устата му се повдигна в лукава усмивка.
– Екскурзия – каза той и пое по следващата дясна улица.
Погледнах арката от ковано желязо в края на пътя и поклатих глава.
– Гробище? Уговорихме се, че Менчерес прави разузнаване за Аполон, а не ние!
– Не сме тук, за да търсим Аполон или други призраци – отговори Влад равномерно. Той паркира на най-отдалеченото място от входа, преди да се обърне с лице към мен. – Тук сме, защото ще пробваш онзи нов трик, който си взела от Мари. – За няколко секунди останах безмълвна, разкъсвана между това да се чудя дали да излъжа и да кажа, че не знам за какво говори, или да поискам да знам кой му е казал. Не можех да си представя, че Боунс би казал нещо на Цепеш. Те със сигурност не бяха близки.
– Какво мислиш, че знаеш за това? – Попитах накрая, като го погледнах строго. В никакъв случай нямаше да започна да бълвам признания, дори ако той ме пронизваше с познаващия поглед на стария Дракула.
– Знам, че не си започнала да носиш чесън и трева само за да направиш смело модно изявление и че внезапната ти популярност сред духовете започна едва след като видя Мари – каза Влад, а устата му се изкриви. – Не бях разбрал всичко това до тази сутрин, когато те чух да споменаваш, че можеш да понасяш „причудливата магия на духовете“ от Мари по време на онзи неизказано сополив разговор с Боунс. Тогава разбрах какво се случва. Много впечатляващо е да можеш да поглъщаш сили и от призраци.
– Ти луд ли си? – Изсъсках, оглеждайки се наоколо. – Ами ако това гробище гъмжи от хора на ти-знаеш-кого и те са те подслушали?
Той изхъмка.
– Не е така. Щях да го усетя, ако тук имаше мъртви. Аз съм много по-възрастен от теб, така че обхватът ми е по-силен. Единствените мъртъвци наоколо в радиус от една миля в която и да е посока сме ти, аз и всички, погребани под земята.
Това ме успокои, но все още си спомнях за предупреждението, което Боунс беше предал от Мари за това какво ще се случи, ако кажем на някого, че съм пила кръвта ѝ.
– Не само мъртвите или немъртвите трябва да се притесняваме, че ще подслушват – казах аз, като тръснах глава към прозореца.
– Ако видиш призрак, просто му заповядай да не казва нищо – неумолимо отвърна Влад. – Не си мисли, че това е убягнало от вниманието ми, Жътварке.
О, егати. Е, какво съм очаквала? Въпреки бронята от чесън и марихуана, някои от тях все пак си проправяха път към мен и трябваше да ги отпратя с твърдото нареждане да не се връщат.
При положение че през последната седмица бях под един покрив с Влад, той трябваше да е чул, дори и да се бях опитал да направя заповедите си наистина меки.
– Това не може да стане общоизвестно – казах накрая.
Влад изпусна един-единствен смях.
– Ако използвам една фраза от твоето поколение, много гадно.
– Мисля, че този израз е по-стар от моето поколение – промълвих аз, но оставих това да отпадне. Влад знаеше и това беше всичко, което можеше да се каже. Поне той не беше от клюкарските типове, така че все още имах приличен шанс това да не се разчуе. Но за това, което искаше да направя, не можеше да става и дума.
– Не разбираш какво искаш. Това не е толкова просто, колкото да проведеш сеанс. Това е твърде опасно.
Тези медено-зелени очи се впиха отегчено в моите.
– Много добре знам какво може да призове Мари и ако сега и ти можеш да призоваваш такива същества, това ще даде на вампирите решаващо предимство, ако не успеем да убием Аполон и да предотвратим избухването на война.
– Не призоваването им е това, което ме плаши – казах аз, а през мен преминаха тръпки на спомен. – Проблемът е да ги контролираме, след като са тук, или да ги изпратим обратно.
– Това е твърде важно, за да се откажеш просто от страх – отвърна Влад.
– Ти просто не го разбираш. – Махнах с ръка към гробището, за да акцентирам. – Тези неща – Остатъците, така ги нарече Мари – са като призрачни мини, а ти искаш от мен да ги тъпча, за да видя дали мога да насоча радиуса на взрива! За мен не е страх, че ще откажа. Те не ме нараниха миналия път и вероятно няма да ме наранят отново. Това е страх за теб, ако го направя и се проваля. – Влад вдигна ръка. Пламъци я покриха, индигово и оранжево се преплитаха по кожата му, без да изпепелят нито един косъм.
– Силата, която имам, е ценна само защото мога и искам да я използвам. Аполон е прав; новата липса на лоялност на Мари към вампирите променя правилата на играта, но сега имаме възможност да противодействаме на най-опустошителното оръжие на нацията на вампирите чрез теб, но не и ако откажеш да използваш тази сила.
Спомних си леденото, хищно усещане на Остатъците, умствения водовъртеж на гласовете им в главата ми и потръпнах.
– Ще я владея или ще се опитам да я владея само в краен случай. Не знаеш колко са силни Остатъците. Мога да ги отгледам, да изгубя контрол над тях и накрая да гледам как изяждат както съюзници, така и врагове. Само глупак хвърля рискован пас „Аве Мария“ в първата четвърт на мача.
Веждите на Влад се извиха нахално.
– Не, само глупак би се опитал да провери дали най-доброто му оръжие работи по време на битката, вместо преди нея.
– Има дни, в които наистина ми натискаш копчетата, Цепеш – изсумтях аз.
– И има дни, в които се чудя как си оцеляла толкова дълго – отвърна той. – Няма да имаш по-добър шанс да изпробваш способностите си от този сега. Боунс не е тук, така че най-голямото ти притеснение е изчезнало, а ти можеш да рискуваш живота ми, защото приемам опасността и защото приятелите може да са рядкост, но не са незаменими. А сега нека влезем в гробището и да започнем. Преди да се обади Менчерес и после да ни изнесе лекция в ранния гроб за това колко непосилна е тази идея.
Лицето на Влад беше твърдо като гранит през първата половина на речта му, но след това устните му се извиха почти безпардонно при последното изречение. Бях разкъсвана от гняв заради пренебрежителния му коментар за уменията ми за оцеляване, ужас от това колко небрежно предполагаше, че ще реагирам на смъртта му, и забавление от това как един над шестстотингодишен майстор вампир все още може да звучи като непослушно дете, което планира да надхитри бавачката си.
– Трябва да си един от най-необикновените хора, които съм срещала, а като се имат предвид всички странни хора, които познавам, това говори много – казах, като поклатих глава.
Усмивката му беше безсрамна.
– Ако чак сега осъзнаваш колко оригинален съм, Катрин, значи си влязла в играта дори по-късно, отколкото си представях.
– Твоята арогантност заслужава собствен пощенски код, Дракон – казах аз и се засмях въпреки себе си.
– А ти се бавиш. Излизай и да започваме.
Избликът на доброто ми настроение изчезна под напора на нервността.
– Може би трябва да изчакаме Менчерес. С тази негова сила той може би ще успее да помогне, ако нещата излязат извън контрол…
– Не и когато става дума за нещо от земята – прекъсна ме Влад. – Гробната магия е имунизирана срещу телекинезата на Менчерес. Ето защо той не можа да направи нищо със зомбитата в онази новогодишна нощ, освен да грабне меча и да започне да ги сече като останалите. – Добра забележка. Никога не съм се чудила защо Менчерес не се е опитал да спре тази атака със силата си. Сигурно защото бях прекалено заета да си мисля: „По дяволите, всички ще умрем !“
А някои от приятелите ми бяха умрели. От моя опит никога не е излизало нищо добро от това да си близо до магически възкресени от гроба същества. Това породи друго притеснение, по-малко смъртоносно, но много по-смущаващо. Прочистих гърлото си и отвърнах поглед от Влад.
– Знаеш ли, Мари каза, че няма да се повтори толкова лошо, но за всеки случай… ако направя това и безопасно върна Остатъците, а после изведнъж започна да ти се нахвърлям, да знаеш, че не искам да го правя. Това са просто последиците от връзката с глада на мъртвите. А не че изведнъж съм изпитала безумно желание да ти скоча на кантара.
Влад отметна глава назад и изръмжа от смях. От очите му бликнаха розови сълзи, преди да се овладее и да се засмее само няколко пъти.
– Непременно ще осуетя всички опити да скочиш върху мен или върху някой друг – отвърна той най-накрая, а устните му все още потрепваха.
Вдъхнах дълбоко и след това го изпуснах, опитвайки се да се съсредоточа, преди да направя скок в другата страна, метафорично казано. Нямах представа как да повдигна Остатъците, но предположих, че ще започна с опити да се възползвам от връзката, която чувствах с духовете, и оттам ще си проправя път нагоре.
– Сигурен ли си, че искаш да си наблизо, когато правя това? – Попитах, като хвърлих притеснен поглед към Влад. – В най-добрия случай ще те нараня. В най-лошия случай няма да мога да ги спра да те убият. – Изражението му беше смесица от пълна безмилостност и безразсъдно предизвикателство, което ме накара да се запитам дали е изглеждал така, когато е нахлувал на кон в битката преди всички тези векове.
– През по-голямата част от живота си съм живял на ръба на смъртта. Запази ласките си за децата, Кат, за мен те са излишни.
Проклетата арогантна румънска уста. Надявах се това да не са последните му думи.
– Добре. – Започнах да изваждам всички пакетчета с чесън и трева, които бях натъпкала в дрехите си. – Да опитаме това.
Назад към част 26 Напред към част 28
