Джанин Фрост – Тази страна на гроба ЧАСТ 28

Глава 28

Щурците чуруликаха на непрекъснат ритъм около нас, повечето от тях скрити в тревата.
Комарите, въпреки че ги виждах да бръмчат наблизо, оставиха мен и Влад на мира. Предполагам, че не харесваха кръвта на немъртвите, което вероятно беше добре. Светът си имаше достатъчно проблеми и без орди от безсмъртни комари, които да се прибавят към хаоса.
Влад се беше облегнал на един надгробен камък и ме наблюдаваше мълчаливо. Бях избрала да отида в по-старата част на гробището, не само защото беше най-далеч от пътя и всички случайни минувачи. Също така, съвсем без значение, смятах, че е по-красиво. Обикновените обърнати надгробни камъни и кръстове ми напомняха за гробищата в района, където бях израснала. Те бяха първото място, където се опитах да търся вампири като тийнейджър, но така и не открих нито един в тях. Не след дълго разбрах, че вампирите обикновено се подвизават на места, където се събират живите, вместо да се обграждат с неживите мъртъвци.
Тук можеше да няма други вампири или призраци, освен нас, но ние не бяхме единствените свръхестествени същества, които се спотайваха в мрака. Усетих тръпките във въздуха, които висяха като невидима мъгла, маркирайки присъствието на остатъчна енергия от неживи призраци. От време на време по-силен импулс обхождаше въздуха и аз поглеждах към източника му точно навреме, за да зърна слаб силует, преди да изчезне. На това гробище имаше не само остатъчни призраци, но за тях щях да се тревожа по-късно. След като разбера дали мога да направя това, за което съм дошла тук.
– Докато съм жив… – Влад се дръпна.
– Не си жив от четиринайсетте години насам, още няколко минути няма да променят нищо – промълвих аз, но после се опитах да се съсредоточа върху това бръмчене на енергия във въздуха.
Може би това беше вратата, която водеше към мястото, където дремеха Остатъците, когато не бяха изтръгнати в тази реалност. Опитах се да сваля всичките си емоционални щитове, оставяйки се отворена за магията, която знаех, че все още живее в кръвта ми от Мари.
Сребристи проблясъци се насочваха право към мен от всички страни, толкова бързо, че нямаше да имам време да извадя ножа си, дори и това да беше от полза. В следващия миг се взирах в пет призрака, двама от които мъже, другите трима жени, единият от които беше дете. Всички ме гледаха с очакване.
– Да? – Попита призракът с гъстите мустаци от стария стил, сякаш ставаше нетърпелив, че не съм казала нищо.
– А, съжалявам, че ви безпокоя – започнах аз, чувствайки се много странно от призрачното момиченце. Тя беше с шапка с шнурове и мъглива рокля, която висеше до краката ѝ. Нощна риза, осъзнах, такава, чийто стил не е бил разпространен от сто или повече години. Никога досега не бях виждала дете фантом и това ме накара да не съм сигурна как да реагирам. Струваше ми се нередно да заповядам на малко дете да си тръгне без обяснение, особено когато вероятно съм го събудила.
Зад призрачните фигури Влад сви китката си в универсалния жест за побързайте.
– Не исках да те викам – продължих аз, преди да им кажа нещо грубо. – Аз съм, хм, тук за нещо друго. Съжалявам, че ви обезпокоих. Моля ви, върнете се към това, което сте правили, и не споменавайте, че сме били тук тази вечер.
Без да кажат нито дума, духовете се разпръснаха, а малкото момиче изчезна също толкова бързо, колкото и останалите.
Преборих се с желанието да им извикам за да ги попитам дали някой се е погрижил за нея. Бяхме в график и Влад можеше да подпали дрехите ми, ако започна да разпитвам дали момиченцето е изплувало тук само, или под подходяща призрачна опека.
Но след десетина минути стоене със затворени очи, като се оставях отворена за неземната енергия във въздуха и се опитвах да накарам Остатъците да се появят, ги отворих с въздишка.
– Не се получава. Трябва да опитаме нещо друго.
Влад свъси вежди.
– Ние? Не мога да ти помогна с това, Кат.
– Да, можеш – отвърнах аз и се приближих към него. – Изглежда, че нервите, гневът или борбата разпалват моите заимствани сили. Изнервена съм за това, но явно не достатъчно. Така че ме удари. Силно. Да видим дали това ще ме ядоса достатъчно, за да свърши работа.
Боунс беше задействал летателните ми способности, като ме беше хвърлил от мост – но тук нямаше мостове. Ако с Влад си спретнехме частен спаринг, това можеше да се окаже противопоказно, защото сигурно щях да се насладя да се изпробвам срещу майстора вампир. Но да не се защитавам, докато ме блъскат, щеше да противоречи на всичките ми инстинкти като боец, а и се обзалагах, че болката инстинктивно щеше да предизвика гнева ми, дори и да знаех логиката зад нея.
Бях изправена на крака, когато се произнесох, но в следващата секунда вече бях на задника си, а гърдите ми горяха от удар, който сякаш смаза всичките ми ребра. Изглежда, Влад нямаше нужда да го убеждавам да се откаже от рицарството си достатъчно дълго, за да се подчини!
– Това е добър удар – успях да кажа, като се намръщих от болката на костите ми, които се сраснаха отново. – Направи го още веднъж.
Кафявата коса на Влад падаше по раменете му, докато той се навеждаше, за да ме издърпа на крака.
– Както желаеш. – Този път се бях подготвила, но това означаваше, че останах на крака, вместо да се приземя по задник, когато Влад размаха още един чук, този път в по-меката част на корема ми.
Технически погледнато, ударите в тялото са по-лесни за възстановяване от ударите в главата, така че той беше учтив в това отношение, но техническите подробности избледняха пред болката, която ме прониза. Поне не беше последвана от звука на счупените ми ребра, както последния път.
– По дяволите, това боли – измърморих, навеждайки се рефлекторно.
Едно подсмърчане разроши върха на косата ми.
– Предположих, че не търсиш нещо, което да те гъделичка.
С тези думи Влад нанесе още един удар, този път в страната ми. Запътих се назад, гневът ми пламна.
– Дори не можеш да ми дадеш секунда, за да се възстановя между тях? Чудно е, че все още си свободен, Цепеш!
– Сега обаче се вбесяваш, нали? – Отвърна той без ни най-малък намек за разкаяние. – Престани да се вайкаш, Жътварю. Виждал съм те в битка. Можеш да понесеш много по-лоши неща от това. – Да, ама в битка убиваш или умираш, така че адреналинът се задейства, действайки като морфин за болката. Това, от друга страна, просто болеше по седем начина от неделя. Но той беше прав. Болката и разочарованието от това, че не си позволих да отвърна на удара, ме караха да се ядосвам. В миналото това беше добър знак, когато ставаше дума за достъп до заимстваните ми сили.
– Ако това е най-доброто, с което можеш да се справиш, предполагам, че ще трябва да се откажем – казах, за да го подтикна. Трябваше ми по-груба атака от тази, за да ме изпепели добре. – Само мисля, че трябва да знаеш – Боунс удря много по-силно от теб.
Той изръмжа от смях, преди поредният удар да ме прати в едно дърво, след което се свлякох на земята. Сега ме боляха цялата предна част и гърбът. Определено се бях разгневила, но все още нищо не се случваше, що се отнася до активността на Остатъците. Или това не работеше, или трябваше да се ядосам много повече, бързо.
Отърсих се, докато подскачах, наблюдавайки как Влад се приближава много по-бавно, отколкото би го направил, ако се биехме истински.
– Последният беше по-добър, но престани да удряш като момиче – казах аз. – Свали каишката. Само не ме блъскай в някой от надгробните камъни. Това е хубаво гробище. Да ги счупиш би било неуважително.
Влад изпусна нещо, което звучеше като въздишка.
– Ти сама си го поиска. – Преборих инстинктивното си желание да се защитя, когато видях как ръката му се навива. Дори не си позволих да се подсигуря, като в главата ми се въртеше мисълта, че е дяволски добре, че Боунс не може да види двама ни в момента, иначе щеше да е бесен.
После всички мисловни размисли се изчистиха от главата ми точно в същия миг, в който юмрукът на Влад се приземи там. В съзнанието ми избухнаха звезди, последвани от проблясък на пареща болка и чернота.
Когато отново можех да виждам, бях смътно учудена, че малките сини птички, които правеха бавен кръг над мен, не бяха първите неща, които срещнаха погледа ми.
– Отново – казах, чудейки се дали наистина е възможно да повърна. По пулсирането в главата ми личеше, че може и да е така.
Следващият удар ме отнесе през челюстта. Зъбите ми се удариха достатъчно силно, че се учудих, че не ги дъвча. От устата ми потече кръв. Влад я видя, леко, пренебрежително сви рамене, от което ми се прииска да го ударя, и вдигна юмрук за нов удар.
Той така и не се приземи. Имах чувството, че във вените ми проблясва лед, дори когато над мен се образува щит от прозрачни тела, които отклоняваха удара на Влад, сякаш бяха направени от твърд диамант, а не само от изпарен въздух. Той ги гледаше с мрачен триумф, докато този щит от Остатъци се разрастваше в стена – и след това падна върху него.
– Добре, че се получи – изсъска Влад, дори когато цялото му тяло беше задушено от тях.- Великолепно оръжие. Това боли… абсолютно навсякъде.
Навсякъде около мен отекнаха гласове, някои ниски като ръмжене, а други толкова високи, че звучаха като пирони върху тебешир. Влад беше прав; очевидно работеше. Сега дойде наистина трудната част. Бях ги вдигнала, но трябваше да ги сваля от него. Беше трудно да се концентрирам, когато те бомбардираха съзнанието ми с повече гласове, отколкото някога бих могла да преброя. Ако имах някаква надежда да ги контролирам, трябваше да използвам същите техники, които бях разработил, докато се учех да държа мислите на хората да ме завладеят. Съсредоточи се върху един глас. Настройте се на него. Накарайте всичко останало да остане на заден план.
– Влад, говори – подканих го аз. По-добре беше да се съсредоточа върху гласа му, вместо да се изгубя в безбройните шепоти на гроба. Изтърколих се на крака, като едва тогава осъзнах, че при последния му удар съм се озовал на земята.
– Доста зает… в момента – чух сред вихъра на други звуци.
– Имам нужда от гласа ти – настоях аз, като треперех конвулсивно. Беше ми толкова студено. Толкова бях уморена. Толкова съм гладна.
Влад започна да пее, думите му бяха дрезгави от очевидната му болка. Отне ми няколко мига, за да почувствам, че контролирам себе си достатъчно, за да се съсредоточа само върху него – и да се учудя, че Влад знае текста на „Run This Town“. Отърсих се от това, докато се взирах в него. Цялото му тяло беше покрито с Остатъци и аз се опитах да игнорирам връзката, която чувствах с тях. Леденият, вълчи глад, който заплашваше да ме заслепи за всичко останало.
– Слезте от него – казах на извиващите се форми.
Нищо не се случи. Нито една от тях дори не спря да го напада, за да ме погледне.
– Слезте от него – повторих, като вложих в гласа си целия си страх от това какво ще се случи, ако не го направят.
Остатъците все още се плъзгаха по Влад, навивайки се върху него и през него. Тялото му се извиваше по един твърде познат начин, говорещ за агонията му, дори и да не си позволяваше да крещи. По ръцете му избухнаха пламъци, но Остатъците не помръднаха, за да ги избегнат, нито пък огънят изглежда им нанесе някаква вреда, когато се плъзнаха по тях. Защо биха го направили?- Допълни умът ми в нарастващ страх. Остатъците бяха изградени от енергия и въздух. Две неща, които никога досега не са били увреждани от огъня.
– Върнете се в гробовете си още сега – опитах отново, като този път в тона ми се долавяше отчаяние.
Въпреки това те дори не забавиха движенията си, нито пък сякаш изобщо ме чуха. Бях ги издърпала от другата страна, но точно както се опасявах, сега нямах контрол над тях. Най-лошият ми сценарий се разиграваше точно пред мен, докато виждах как Влад се превива в напразни усилия да се измъкне от Остатъците, които продължаваха да го поглъщат, засилвайки се от болката и енергията му, докато той отслабваше.
Тогава ме осени една идея, докато гледах пламъците по ръцете му. Те не можеха да навредят на Остатъците, но със сигурност щяха да навредят на мен.
– Влад, удари ме с огнена топка – издишах аз.- Мисля, че последният път, когато изгубих съзнание, прекъснах връзката си с Остатъците.
Струваше си да опитам. Ако вече не бях свързана с тях, може би те автоматично щяха да се върнат там, откъдето са дошли. Трябваше да опитам нещо ново. Командите ми бяха безполезни, а Влад не можеше да издържи още дълго така.
– Не. – Единичната дума беше изпълнена с болка, но не по-малко категорична. – Ще се научиш… да ги контролираш… ако това ме убие…
– Ще те убие, по дяволите – избухнах в нарастваща паника.
– По-малко псуване… повече учене – изсумтя Влад. После затвори очи, сякаш ме отхвърли. – Знам, вкусен съм. Вкусен… изтръпнал – промърмори той на остатъците, които пируваха върху него.
Огънят продължаваше да капе от ръцете му, но той не изпрати нито един от тези пламъци в моя посока. Ужасът и гневът се надигнаха в мен при вида на Остатъците, които се движеха още по-бързо през тялото му. Те ставаха все по-силни, набираха енергията, която им беше необходима, за да го убият, а той им позволяваше.
– Ще умреш, ако не ме изкараш от строя с пламъци! Помисли за хората си! – Изкрещях, ставайки все по-отчаяна, тъй като нищо от това, което правех, дори да дърпах Остатъците с ръце, сякаш не ги караше да оставят Влад на мира.
В този момент очите му се отвориха, изумруденозелени и искрящи едновременно от мъка и решителност.
– Аз съм… така научен – изрева той.
Изпуснах писък на чисто разочарование. Нищо от това, което казах, нямаше да убеди Влад да ми навреди.
Не и ако си мислеше, че защитава народа си, жертвайки себе си.
Добре. Ако Влад не искаше да нанесе удара, който да ме извади от строя, щях да го направя сам.
Свих юмрук и го забих колкото се може по-силно в страничната част на главата ми. Тревата срещна погледа ми, докато се преобръщах, но един поглед към Влад показа, че Остатъците все още не са се отдръпнали от него. Кучи син. Трябваше ми нещо по-твърдо от ръцете ми.
Погледът ми бе привлечен от широк надгробен камък, на който бе издълбан ангел. Изпратих мислено извинение на онзи, чийто гроб покриваше, макар че отправих и бърза молитва нагоре, за да се помоля това да се получи.
След това се затичах към надгробния камък колкото се може по-бързо, тялото ми се огъваше, водех с главата си, сякаш това беше червено знаме, а аз бях бик.
Болката избухна в съзнанието ми. Това не беше единственото нещо, което се разби, ако се съди по парчетата гранит, които видях, когато очите ми се отвориха. Бях профучала право през надгробния знак, за да се приземя в тревата отвъд него. Разтърсих главата си, за да я прочистя, усещайки как кръвта се стича на няколко тънки линии надолу от главата ми, и се извърнах, за да потърся отново Влад.
Изтръгнах остър вик на облекчение, когато видях, че всички Остатъци са вдигнали главите си от него. Гледаха към мен, а смъртоносната им атака срещу него беше преустановена. Влад започна да се отдръпва и те не помръднаха, за да се нахвърлят отново върху него, а продължиха да ме гледат в застинало очакване.
За един зашеметен миг не бях сигурна какво беше направило този трик. Не бях изгубила съзнание; всички те все още бяха тук. Дали разрушаването на надгробен камък с главата ми по някакъв начин беше магическата дума за тях? Но после, когато усетих как мокрите следи се спускат все по-надолу по лицето ми, ме осени.
Кръв. Това беше тяхното дистанционно управление. Остатъците се бяха появили едва след като Влад разкървави устните ми, точно както се бяха появили едва след като Мари преряза китката си с онова малко мини кинжалче в пръстена си. Сигурно отново се е порязала с него, за да ги привлече, когато не съм гледала. Това щеше да е лесно; бях се взирала с ужас в Боунс, вместо да се съсредоточа върху нея. Прясната кръв от главата ми беше достатъчна, за да ги накара да спрат да дъвчат Влад, но скоро щеше да заздравее, както беше заздравяла устната ми. Не можех да им позволя да се обърнат отново към Влад. Той не можеше да издържи още много. Не си направих труда да извадя един от ножовете си, а ударих ръката си в назъбените, остри останки от надгробния камък, като си нанесох още една дълбока рана.
– Добре, смъртоносни малки призраци – измърморих аз. – Мама казва да се върнете в леглото!

Назад към част 27                                                                 Напред към част 29

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *