Джанин Фрост – Тази страна на гроба ЧАСТ 30

Глава 30

Ще стигнеш навреме.
Това си повтарях през целия път в колата и във въздуха. Въпреки че комплексът не беше далеч – всъщност само на противоположната страна на Тенеси, – все още бях скована от страх, че може би наистина ще закъснея. Хеликоптерът кацна малко по-малко от два часа след обаждането на Тейт. Едва ли е било тиктакане на часовника, като се има предвид всичко, но все пак ми се струваше, че секундите се влачат безмилостно, без да се съобразяват с моята спешност.
Един вампир ме чакаше на покрива, а тъмната му коса се развяваше от лопатките на ротора.
Не беше Боунс, макар че му се бях обадила и той беше на път. Майка ми беше тази, която безмълвно ме хвана за ръка, когато скочих от хеликоптера, и ме следваше, докато влизах в сградата. Психическите ми щитове бяха вдигнати толкова високо, колкото можех да ги навивам, защото не ми се струваше, че ще мога да издържа, ако дочуя заблудена мисъл, която ми казва, че Дон вече си е отишъл. Не можех дори да погледна майка си, докато отивахме направо към асансьорите, камо ли да задам въпроса, който изгаряше гърлото ми. Твърде много се страхувах от отговора, който можеше да получа.
– Той все още е жив, Катрин – каза тя тихо.
Задуших риданието на облекчение, което заплашваше да си пробие път, и успях да кимна, докато сълзите замъгляваха погледа ми. Вратите на асансьора се отвориха и аз влязох вътре, като част от мен си спомни, че последният път, когато бях в асансьор, беше, когато бях нападната от гули в „Риц“.
– Ракът му ли се влошава, или се е случило нещо друго? – По-добре да се е случило нещо друго – добавих тихо аз. Обаждах се на Дон на всеки няколко дни, за да проверявам какво става с него, а освен това получавах редовно информация за здравето му от Тейт. Никой дори не ми беше намеквал, че състоянието му се влошава. Ако Дон се влошаваше постоянно през последните няколко седмици и всички ме лъжеха за това, щях да спра да говоря с всеки един от тях, включително и с майка ми.
– Преди няколко часа е получил сърдечен удар.
Затворих очи, поглъщайки надигащата се болка, когато тя дойде. Инфарктите сами по себе си бяха достатъчно смъртоносни. Като добавим и един към вече влошеното здраве на Дон, знаех какво означава това.
Хладни пръсти се притиснаха около моите.
– Той все още се държи – каза тя. – Знае, че ти идваш.
– Той е буден? – Бях изненадана, но как иначе би могъл да знае, че съм на път?
Тя погледна към земята, като се премести неудобно.
– Беше, когато го видях за последен път. – Дори сред страха, притеснението и скръбта си долових в гласа ѝ острота, която добре разпознах. Защитна позиция. Вратите на асансьора се отвориха на второто подниво, където се намираше Медикъл, но аз не помръднах.
– Какво не ми казваш, мамо?
Тя пусна ръката ми, за да направи жест към чантата за домашни любимци.
– Не е стерилно животно да бъде в една стая с Дон. Цялата тази козина. Мога да заведа котката ти в стария ти офис, докато ти…
– Какво не ми казваш? – Повторих, като ударих с ръка по вратата на асансьора, когато тя започна да се затваря.
– Кроуфийлд.
Главите и на двете ни се вдигнаха, но индиговият поглед на Тейт беше насочен само към майка ми, докато той се приближаваше към асансьора.
– Излез от този етаж, Кроуфийлд. Казах ти да не се приближаваш повече на по-малко от сто метра от Дон. Кат. – Гласът на Тейт омекна.- Ела с мен.
– Не, докато някой не ми каже какво се случва, а както всички знаем, аз бързам – изръмжах аз. На майка ми ѝ беше забранено да се доближава на по-малко от сто метра от Дон? Какво, по дяволите, се беше случило?
– Тя директно е нарушила медицинските заповеди на Дон – каза Тейт, а погледът му сега проблясваше в изумруд.
– И той щеше да е мъртъв сега, ако не го бях направила! – Майка ми спря да се взира в Тейт, за да ме погледне умолително. – Това е единствената причина, поради която му дадох кръвта…
– Което нямаше право да правиш. Знаела си, че има ДНР – избухна Тейт.
Нови сълзи напълниха очите ми, докато сглобявах случилото се от фрагментите на спора им.
– Дон имаше „не реанимирай“ в медицинските си предписания, но ти му даде малко от твоята кръв, когато получи инфаркт, за да го върнеш към живота- Изтърсих, като погледнах майка си през мъгла от розово.
Тя сведе поглед.
– Знаех, че ще искаш да го видиш за последен път. – Пуснах котешкия кош, за да я обгърна в силна прегръдка, чувайки изненаданото ѝ „уф“, дори когато Тейт издаде отвратителен звук.
– Можеш да я прегръщаш колкото си искаш, но тя е отстранена за неопределено време, така че слез от този етаж, Кроуфийлд, преди да съм те изхвърлил.
Оставих я да се завъртя към Тейт.
– Дори не можеш да спреш да се държиш като гадняр при тези обстоятелства? Какво не ти е наред, Тейт!
Гласът ми беше силен. Медицинският персонал спря в заниманията си, за да ни погледне, преди бързо да се върне към това, което е правил.
– Ще заведа котката в кабинета ти, както казах – промърмори майка ми, влезе обратно в асансьора и натисна бутона за затваряне.
Тейт ме хвана за ръка, повеждайки ме по коридора, и само защото не знаех дали Дон е буден и може да ни чуе, не го изпратих да лети по полираните стерилни подове.
– Независимо от обстоятелствата, тя не се подчини на заповедта – заяви Тейт, като запази тихия си глас.
– Ако иска да е в екипа, трябва да се научи да изпълнява заповеди, дори и да не е съгласна с тях.
– Някои неща са по-важни от заповедите – изсъсках в отговор, като спрях, преди да се приближим до стаята на чичо ми. – Дон може да не е нищо повече от шеф за теб, но за мен той означава малко повече от това. Поне майка ми го признава, дори и ти да отказваш!
– Не смей – издиша Тейт и се приближи, докато не се озовахме нос до нос. – Не смей да стоиш там и да се преструваш, че си единствената, която губи член на семейството си тук. Израснах, минавайки от приемен дом в приемен дом, докато навърших осемнайсет и се присъединих към армията. Прекарах следващите пет години в опити да забравя всичко, което се беше случило, преди да постъпя в армията. После Дон ме взе под крилото си, когато бях на двайсет и три години. Първият шибан човек, на когото наистина му пукаше за мен, който потърси рождения ми ден и ми изпрати картичка. Да не забравя, че по празниците щях да бъда сам, освен ако той не се отбие при мен, преструвайки се, че говори за работа. Всичко това беше преди да го срещнеш.- Гласът на Тейт се стегна от емоции. – Бих убил или умрял за този човек, никога не си мисли, че не бих го направил.
– Тогава защо го оставяш просто да умре? – Поисках, като последната дума се пропука от мъката, която се пенеше в мен.
– О, Кат. – Тейт въздъхна, а цялото му тяло се отпусна, сякаш нещо в него магически се бе изпарило. – Защото това не е мой избор. Той е на Дон и той го е направил. Не ми харесва, не съм съгласен с него, но съм сигурен, че трябва да го уважавам.
И ти също, увисна тежко във въздуха, дори и да не го беше казал. Погледнах надолу по коридора към стаята на чичо ми, чувайки звуковите сигнали от ЕКГ апарата, които не бяха в постоянния ритъм, в който би трябвало да бъдат.
– Ще наказвам майка ти, докато не научи, че не може да пренебрегва заповеди отново, но, Кат… – Тейт вдигна ръка, сякаш щеше да ме докосне, после я пусна. – Въпреки факта, че не трябваше да го прави, се радвам, че си дошла навреме – завърши той, отвръщайки поглед с блясък в собствения си поглед.
Гневът ми се разсея със същата рязкост, с която позата му се беше смъкнала. Щеше да е по-лесно да го задържа, знаех. По-лесно е да се разгневя заради това и всяко друго нещо, което Тейт някога е направил, за да ме вбеси, но това би било само опит да прикрия мъката си от загубата на човек, когото обичах. Тейт също обичаше Дон, знаех това. Знаех го дори когато хвърлях „шеф“ към него преди това. Освен мен, Тейт вероятно страдаше най-много в момента, но се справяше с болката си по начина, по който винаги го правеше – като беше добър войник.
А аз се справях с болката си по начина, по който винаги съм го правил – бягах от нея с отричане и гняв. От двама ни аз имах най-малко място да хвърлям камъни по механизмите за справяне.
Бавно посегнах нагоре, прокарах ръка по бузата на Тейт и усетих леката брада, която говореше, че днес не се е бръснал; съвсем не като при неговите военни навици за безупречно поддържане на чистотата.
– Дон също те обича – прошепнах аз.
След това си тръгнах, оставяйки Тейт да отида в стаята на чичо ми.

Назад към част 29                                                                          Напред към част 31

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *