Джанин Фрост – Тази страна на гроба ЧАСТ 33

Глава 33

Половин час по-късно затворих слушалката и въздъхнах. Тими беше приел информацията за Надя достатъчно добре, макар че трябваше да го разубедя да я види лично, за да знае, че е добре. Уговорих се за едно телефонно обаждане. Тими нямаше представа колко силен е вампирският териториален подход. Ако се покажеше, вонящ на похот и несподелена любов към Надя, при признаващата си за „старата школа“ Дебра, щеше да има късмет да се отърве без трайно куцане, ако изобщо се отървеше.
-… аз самият съм ги виждал преди няколко години, макар че Мари само ги използваше, за да ме заплашва, вместо да ме нападне – казваше Боунс.
Това наостри ушите ми. Бях влязла в стаята си и бях затворила вратата, за да не отвлича разговорът ми вниманието на всички долу. Това, че бях разубедила Тими да направи нещо опасно глупаво, ме беше накарало да се вслушам и в това, което казваха. Дали разговорът се беше насочил към Остатъците?
Боунс никога не ми беше казвал, че ги е виждал преди, камо ли пък, че Мари го е заплашвала с тях.
Побързах да сляза долу, точно когато той завърши с:
– Кой да каже, че тя не ги използва често, а повечето хора не живеят достатъчно дълго, за да разкажат за тях?
– Предполагам, че от нея се изисква доста, за да ги привиква и контролира, което би попречило на Мари да превърне Остатъците в най-често срещаното си оръжие – заяви Менчерес, преди да вдигне питащо вежди към мен. – Доколкото си спомням, след това беше много уморена.
Седнах до Боунс с утвърдително мърморене.
– Поне Мари беше права и ефектът им не беше толкова зашеметяващ, колкото първия път.
Няколко часа след вдигането им с Влад все още се чувствах уморена и ми беше студено навсякъде, но през цялото време успявах да се контролирам. Нищо подобно на това, когато за първи път изпих кръвта на Мари и след това полудях в продължение на два дни.
Боунс се обърна, за да ме погледне.
– Първият път? Ти ги повика отново? – О, глупости. С всичко, което се случи, нямах възможност да кажа на Боунс какво бях направила в гробището онази нощ с Влад. Сега той си мислеше, че съм го крила от него.
– Преди малко повече от седмица направих пробен опит за призоваване на Остатъци – казах, като вдигнах ръка от камшика на недоверието, който усетих в подсъзнанието си. – Преди да се разсърдиш, не съм го направила умишлено зад гърба ти. Просто така се случи. И не, не ми се е случило отново да имам желание на курва.
– И защо си пропуснала да ми споменеш за това? – Попита той, а в сетивата ми се появи нотка на гняв.
– Защото следващият път, когато те видях, беше, когато Дон умря – отвърнах твърдо. – А преди това не беше от нещата, които исках да ти спомена случайно по телефона.- Боунс си пое дъх с бавно съскане, а гневът премина в нещо по-меко, като неодобрение.
Боунс вдигна рамене.
– Ти знаеше ли за това? – Попита той Менчерес.
– След това.
С най-голяма трудност прикрих подсмърчането си. Разбира се, той го беше потвърдил впоследствие, но Менчерес знаеше адски добре предварително какво ще направим с Влад, както беше признал, щом се върнахме. И все пак Боунс нямаше да може да долови и най-малкия намек за хитрост в благия въгленов поглед на Менчерес. Бележка към себе си: „Той танцува с впечатляващо умение, за да не даде пряк отговор.“
– Добре – каза накрая Боунс, като звучеше примирено, но вече не беше ядосан или засегнат.
– Е, как беше този път, Котенце?
– Все още е много странно – признах с треперене. – Отне ни известно време за опити и грешки, но открихме, че те се призовават и контролират чрез кръв. След като ги изпратих обратно, се почувствах уморена, замръзнала и гладна – за храна – добавих с остър поглед към Менчерес, който само мигна невинно. – Но все пак нищо толкова лошо, колкото първия път.
Въпреки че не исках споменът да се появи, той все пак се появи. Студ през целия ми организъм. Такъв невероятен глад. Разбиването на гласовете в съзнанието ми, преплитащи се в рев на бял шум…
С изключение на един глас, колкото и да е странно. Дърпаше се по ръба на паметта ми, с медена коричка и южняшки креолски стил, танцуваше сред хаоса през онази нощ, когато за първи път се запознах с истинската дълбочина на властта на Мари над мъртвите. Точно така, Мари ми беше задала въпрос, който тогава не бях регистрирала, защото имах чувството, че се задушавам под силата, която бях погълнала от нея. Сега обаче въпросът ѝ беше толкова ясен, сякаш ми шепнеше на ухото точно в този момент.
Не сте ли се чудили как Грегор е избягал от затвора на Менчерес?
Толкова странно нещо я попитах. Менчерес ме изтръгна от Грегор, като изтри цялото време от съзнанието ми и за наказание затвори Грегор. И все пак някак си Грегор избяга десетина години по-късно и ме потърси, твърдейки, че съм негова жена, а не на Боунс. По онова време откриването на начина, по който Грегор се е измъкнал, не беше на първо място в списъка с приоритети на никого. Не и при проблемите, които Грегор създаваше на свобода.
Честно казано, не бях мислила много за Грегор, откакто му откъснах главата със силата на пирокинезата, която временно бях погълнала от Влад. Защо Мари ме попита дали знам как Грегор се е измъкнал? Тя знаеше, че не знам как се е измъкнал от затвора на Менчерес. Никой не знаеше, дори Менчерес. Освен това това беше последното нещо, за което бих се погрижила, побъркана от връзката с мъртвите, която бях попила от нея…
– Свята работа! – Избухнах, изстрелвайки се нагоре толкова бързо, че диванът се преобърна от инерцията ми.
Боунс беше на крака, погледът му се стрелкаше наоколо, а ножът вече беше в ръката му. Отмахнах го с почти трескаво замахване на ръката си, като тупна достатъчно силно, за да оставя вдлъбнатини по пода.
– Грегор. – Хванах Боунс за раменете, едва забелязвайки, че веждите му се вдигнаха при това име. – Той избяга от затвора на Менчерес, нещо, което никой не би трябвало да е в състояние да направи с това колко умен и могъщ е дядо фараон, нали? Но Грегор се измъкна, без да остави следа как го е направил. Не виждаш ли? Помислихме си, че сигурно сам е измислил хитър план за бягство, но идиота не е направил нищо!
С ъгълчето на окото си видях как Менчерес и Кира разменят загрижени погледи с Боунс.
– Коте – каза той със същия тон, който бях чувала от Боунс да използва при жертви на травми, когато смяташе, че са само на една строга сричка от пълен психически срив. – Ти си разстроена от всичко, което се случи напоследък. Естествено е да се фиксираш върху нещо от миналото, когато настоящето ти се струва непреодолимо…
Това ме накара да се засмея с маниакален вид забавление, което накара веждите му да се смръщят още повече.
– Любов, може би… – опита той отново.
– Никой не може да се скрие от смъртта – прекъснах го, дълбоко удовлетворение ме изпълни, когато последното парче от пъзела си дойде на мястото. Мари каза това, но аз не го бях обмислила, както обещах. През последните няколко дни бях прекалено изтръпнала от скръб, за да мисля за друго, освен за загубата на Дон. Преди това бях заета да си гоня опашката, опитвайки се да намеря следи за Аполон, а освен това се опитвах да заглуша новата си връзка с духовете – и все още бях толкова ядосана на Мари за това, което беше направила.
Никой, дори нашият вид, беше подчертала тя. Смъртта пътува по света и преминава дори през най-дебелите стени, с които се защитаваме… Когато наистина разбереш какво означава това, ще знаеш как да победиш Аполон… Боже, тя ми беше дала всички части. Просто не ги бях събрала заедно.
– Мари каза това, преди да насъска онези Остатъци срещу теб и да ме изнудва да пия кръвта ѝ – продължих, като гласът ми се повиши. – Мислех си, че просто ме заплашва по загадъчен начин – знаеш как обича да бъде странна и мистериозна – но тя се опитваше да ни помогне.
Грегор не се беше измъкнал от затвора на Менчерес. Мари го беше намерила, като беше използвала единственото нещо, от което никой не можеше да се скрие: призраците. Вероятно е използвала Остатъци, за да го измъкне; дори стражите на Менчерес не биха могли да се защитят от тях. Мари може и да мразеше Грегор, но лоялността ѝ не ѝ позволяваше да изостави баща си.
Това отговаряше и на безмилостната ѝ практичност. Мари бе искала да се освободи от Грегор. Това нямаше да се случи, докато той беше в затвора, а Мари беше признала, че знае защо Менчерес го е затворил. Така че с пускането на Грегор на свобода – и с идването му право към мен – Мари знаеше, че Боунс ще се опита да го убие. Той не го направи, но аз го направих, постигайки целта ѝ вместо нея, и то без да нарушава пряко клетвата си към своя баща.
Дяволът е в детайлите, бях казала на онзи гул в киното. Да, така беше, а умната кралица на вуду се оказа майстор в детайлите. Същата лоялност, която не позволяваше на Мари да убие сама Грегор, не ѝ позволяваше и да се съюзи срещу колегите си гули в назряващата война, но за пореден път Мари беше намерила начин да заобиколи това. Беше ме принудила да пия кръвта ѝ, давайки ми същата сила, която имаше и тя. Помогна ни срещу Аполон по начин, който не можеше да бъде проследен до нея, като се има предвид как се бяхме постарали да запазим мълчание за случилото се между мен и Мари в гробището.
– Боже, тази жена е много по-хитра, отколкото й приписвах! – Възкликнах.
Боунс погледна зад гърба ми, като едва забележимо наклони глава. Отдалечих се от него, като промълвих:
– Не се притеснявай. Не е нужно да караш Менчерес да изважда отново невидимата усмирителна риза. Не съм се побъркала. Просто не съм разбрала досега. – Той все още изглеждаше така, сякаш обмисляше дали да накара Менчерес да ми наложи силовия удар, така че седнах до Кира по много замислен начин, сгъвайки ръце в скута си. Така. Не изглеждах ли спокойна и разумна?
– Аполон е толкова добър, колкото и уловим – казах аз, като срещнах загрижения му кафяв поглед с целеустременост, която сякаш се излъчваше през мен. – Той просто още не го знае.

Назад към част 32                                                                  Напред към част 34

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!