Джанин Фрост – Тази страна на гроба ЧАСТ 35

Глава 35

Едно сребристо петно прелетя над другите коли на паркинга, преди да се гмурне в черния ни ван. Намирахме се само на няколко мили от гробището и погребалното бюро Lasting Peace в Гарланд, Тексас. На Мари Лаво ѝ бяха нужни дванайсет години да изпраща духове, за да намери Грегор, но Фабиан получи информация за местонахождението на Аполон за шест дни.
В интерес на истината, светът беше проклето голямо място, а Менчерес беше задържал Грегор в стар, укрепен минен тунел в Мадагаскар – адски далеч от родната база на Мари в Ню Орлиънс.
Аз обаче бях стеснила местоположението на Аполон само до една държава и един вид бизнес.
Въпреки това те бяха свършили невероятна работа. Никой нямаше да пренебрегва призраците, докато аз бях наоколо, това беше сигурно.
Чертите на Фабиан се втвърдиха от случайните мъгливи вихри, но устата му беше присвита в гримаса.
– Мисля, че трябва да събереш повече хора.
– Колко са? – Попита го Боунс.
– Най-малко четири дузини – отвърна Фабиан. – След около час ще имат митинг.
– Аполон още ли е там? – Натиснах го.
Фабиан кимна.
– Можеш да го заловиш след това, щом останалите си тръгнат. – Боунс размени поглед с мен.
– Или пък Аполон може да си тръгне с другите гули. Тогава ще трябва да накараме призраците да го преследват заради нас отново и отново. – Каза Боунс, като потупваше брадичката си.
Фабиан изглеждаше объркан.
– Как да разбера?
– Можеш да познаеш по това колко от тях са въоръжени – каза Влад, като наблегна на последната дума.
– А. – Веждите на Фабиан се изгладиха. – Няколко от тях имаха големи оръжия с куршуми, които се кръстосваха около торсовете им.
Направих си мислена бележка да запозная Фабиан със съвременната артилерия, за да може да дава по-добри описания.
– Автомати? – Попитах, като имитирах, че държа един от тях и издадох серия от бързи стакато звуци.
Устата на Боунс потрепна, но той наведе глава, за да не видя явното му забавление от имитацията ми на „Автомат“.
– Да, тези – каза Фабиан. – Някои от другите хора можеха да имат ножове, но това бяха единствените оръжия, които видях.
Влад изпусна ръмжене.
– Не съм стигнал толкова далеч, за да бягам сега.
Чувствах се по същия начин. Все пак трябваше да предположа, че автоматите са заредени със сребърни куршуми и поне някои от гулите ще имат сребърни ножове. Повечето от тях можеше и да не са въоръжени, но осем на един си оставаше осем на един.
– Менчерес, използвай силата си, за да предпазиш хората от нараняване. Едната страна на гробището граничи с бизнес квартал и не мога да накарам Тейт да изпрати войници да го блокират, защото това ще подскаже на Аполон за присъствието ни. Така че да пазиш хората от пътя е твой основен приоритет.
– В противовес на ограничаването на Аполон? – Попита той с учтиво несъгласие в тона си.
Срещнах въгленовия му поглед.
– Ако му откъснеш главата, това изглежда много впечатляващо за теб, но няма да ми донесе много полза. Вие, момчетата, продължавате да ми казвате, че ако не удрям хората достатъчно силно, когато ме преследват, ще ги последват още. Е, аз съм тази, която Аполон използваше като пушечно месо през цялото време, така че аз съм тази, която трябва да го свали. – Мълчание посрещна това изказване. Подготвях се за аргументи, особено от страна на Боунс, затова се изненадах, когато той хладнокръвно кимна с глава.
– Не използвай силата си, за да ограничаваш и другите гули – заяви Боунс. – Ще се справим с тях в мач сила срещу сила.
Огледах обитателите на микробуса. В допълнение към Менчерес, Кира, Влад, Спейд, Денис, Ед и Скреч, през последните дни бяхме взели няколко нови попълнения. Бащата на Боунс, Йън, се усмихна при тази перспектива. Горгона, старата приятелка на Менчерес, само сви рамене, а русокосата пазителка на закона Веритас, която беше на толкова години, колкото и Менчерес, въпреки че изглеждаше като по-малката сестра на куклата Барби, само изглеждаше отегчена от темата. Никой не изрази и дума на възражение.
Единайсет вампира и един шейпшифтър срещу каквото и да има Аполон в този комплекс. Това може и да не звучи като добри шансове, но аз знаех колко смъртоносна е тази групичка. Освен това, ако съберем прекалено много вампири, рискуваме Аполон да получи сигнал.
– Добре. – Погледнах всички с равномерен, непринуден поглед. – Аполон иска война? Той ще я получи, но не между нашите два вида. Тя ще бъде между неговите и нашите най-добри. – Боунс срещна погледа ми, тъмнокафявите му очи блестяха в зелено.
– Тръгваме след час – заяви той, а обещанието за насилие галеше всяка дума. – Давам време на останалите да пристигнат.
А това, че всички са там, означаваше по-малък шанс някой от гулите да се натъкне на битката и да извика подкрепление за Аполон. Усмихнах се на Боунс, усещайки смесицата от очакване и целеустременост, която винаги ме изпълваше преди битка.
– Нямам търпение да нахлуя на партито.
Отговарящата му усмивка беше белязана от същото смъртоносно очакване.
– Аз също, коте.

***

Острият вятър ме накара да примижа, докато гледах надолу към гробището, над което Боунс ни пренесе. По-голямата част от него беше осветена само от остатъчното осветление около портите, с две изключения. Едното беше погребалното бюро. Външните светлини осветяваха надписа LASTING PEACE отпред, подчертавайки мрачния, но елегантен дизайн на двуетажната сграда. Другата зона, в която имаше светлини, беше на ръба на южните площи за погребения, граничещи с неокосените акри, отредени за бъдещи гробове. Погледнах надолу към малката, осветена платформа, един гул, застанал между двата преносими прожектора, и не можах да сдъвча насмешката си.
Аполон не беше поставил тези светлини от двете си страни, за да могат последователите му да виждат добре как жестикулира категорично по време на реториката си за това как Каин всъщност е бил гул и вампирите първоначално произлизат от месоядците, а не обратното. Гулите можеха да виждат в тъмното. Колко арогантен трябваше да е Аполон, за да настоява да бъде осветен като рок звезда по време на това, което трябваше да бъде таен митинг на немъртвите? И това костюм на Армани ли беше?
В моето скучно функционално, изцяло черно трико с многобройни кобури за оръжия, аз явно не бях подходящо облечена за това тържество.
Боунс рязко ни наклони надолу и всички мисли за облеклото напуснаха съзнанието ми. Фабиан беше прав; тълпа от около шейсет души се беше събрала в свободна ромбовидна формация и слушаше Аполон с изострено внимание, докато около две дузини охранители, въоръжени с автомати, обикаляха около събранието. Бяхме видели и около четирима-петима охранители близо до главния вход на гробището, но не се притеснявах за тях. Менчерес щеше да се справи с тях, а Денис и Кира щяха да се погрижат да не се появят закъснели.
Стиснах двата си меча катана, докато Боунс ни насочваше като куршум към най-гъстото струпване на въоръжена охрана. Цел номер едно беше да унищожим оръжията, преди те да са ни унищожили. Имах част от секундата, за да се насладя на шока по лицата на охранителите, когато или нивото на силата на Боунс ни изпревари, или видяха голяма тъмна форма, която се втурна право към тях. И тогава ние се врязахме в тях с огромен трясък.
Ударът беше като да се блъснеш в група дървета, само че тези дървета крещяха и се отбраняваха. Отсякох ги с двата си меча още преди да спра, знаейки, че Боунс вече се е свил встрани, за да стои далеч от остриетата ми. Крайници и глави се отделяха под свирепите ми сечива, докато използвах по-късите мечове като продължение на ръцете си, замахвайки към всеки пред мен, без значение дали е въоръжен, или не. Ако бяха тук, значи бяха на страната на Аполон, което означаваше, че ще ме убият, ако могат.
Още стрелба и викове ме уведомиха, че останалата част от нашата посрещаща група се е приземила. Колкото и да ми се искаше да се огледам наоколо и да проверя дали е Боунс, не го направих, като запазих вниманието си върху това да си пробия път към гулите, които сега пръскаха тълпата в опит да премахнат натрапниците.
Блясък от нажежена до бяло болка се заби в страната ми и ме накара да се претърколя в защита, докато продължавах да размахвам остриетата си към всеки, който имаше късмет да е близо до мен. По дяволите. Бях улучена.
От цялото това мятане косата ми се разпиля от кока. Тъмни кичури прекъснаха зрението ми, докато се претърколих, за да избегна поредния залп от куршуми, и видях как тревата се взриви на миниатюрни пуканки там, където току-що бях. Действайки инстинктивно, хвърлих меча си, чух писък, преди да скоча, страната ми все още гореше, за да видя как един гул пада назад, драпайки по лицето си, а дръжката на меча ми е на мястото, където е бил носът му.
Пренебрегнах болката и се хвърлих напред, като го пресрещнах, преди да успее да вдигне оръжието отново.
Силен удар по врата му и той вече не помръдваше. Още един замах извади спусъка на автомата. Нямаше нужда да го оставям да функционира, за да може някой случаен минувач да го вдигне и да започне да стреля.
В следващия миг във врата ми избухна болка, а кръвта напълни устата ми. Хванах мъртвия гул, използвайки тялото му като щит, кашлях, въпреки че не дишах. Тази пареща болка съвпадаше с болката в страната ми, но тя отшумя по-бързо, а червеното по дрехите ми ми даде да разбера какво се е случило.
Бях простреляна в гърлото.
По някакъв начин това ме вбеси повече, отколкото куршумите, които все още си проправяха път по-дълбоко в страната ми. Държах се за трупа, балансирайки тялото му пред себе си, докато се нахвърлях върху гула, който продължаваше да ме обстрелва. Вместо това куршумите попаднаха в падналия му другар и аз имах време да изпусна дивашко ръмжене, преди да хвърля тялото върху него, поваляйки го. Веднага последвах с меча си, пронизвайки ръката, която той вдигна в защита, а след това и врата му, като вложих цялата си болка и гняв в удара. Главата му се търкулна на метър от тялото му.
Не спрях да празнувам, а се завъртях. Също точно навреме. Двойка гули се стовари върху мен, единият стреляше, другият държеше нож. Имах време да се хвърля нагоре, за да накарам куршумите, предназначени за мен, да попаднат в празния въздух, преди да се приземя зад тях. Мечът ми разкъса шиите и на двамата с инерцията от скока ми, а кръвта ме опръска, докато те падаха без глави на земята.
– Коте!
Главата ми се вдигна точно навреме, за да видя сребърна светкавица над мен. Хвърлих се надолу, а мечът, който се готвеше да разсече врата ми, вместо това ме улучи отстрани на главата.
В един момент погледът ми почервеня и в черепа ми избухна агония. Всеки вътрешен импулс ме подтикваше да се прегърбя и да стисна раната си, но онази част от мен, която си спомняше за бруталното обучение, на което ме подложи Боунс, знаеше, че вместо това трябва да нанеса удар. Хвърлих острието си там, където за последен път бях зърнала краката на гула, като вложих цялата си сила в удара. Бях възнаграден с писък и удар, нещо тежко се стовари върху мен. Кръвта в зрението ми затрудняваше разгадаването на конкретните неща, но аз продължих да замахвам, знаейки от всеки нов писък, че удрям целта си, дори и да не виждах каква е тя. Парещата болка, която избухна по гърба ми, ме накара да се извия рефлекторно и да удвоя усилията си. Гулът още не беше приключил с борбата.
След няколко бързи примигвания погледът ми се проясни достатъчно, за да го видя. Ръката му липсваше. Както и краката му в прасците, но той имаше сребърен нож, който продължаваше да забива в гърба ми, търсейки сърцето ми. Вместо да се изтърколя от него, аз се хвърлих напред, удряйки го с цялата си ярост по главата.
Той се отдръпна зашеметено, но внезапните звезди в зрението ми и желанието да повърна ми дадоха да разбера, че травмата на главата ми още не е приключила с лечението. С болка, която се разбиваше в черепа ми, и със странично пулсиране, сякаш в червата ми топлинни ракети правеха танго, аз насочих меча си към врата му.
В същото време той ме изрита с кокалите си, сривайки целта ми. Вместо да разсече врата му, мечът ми се заби дълбоко в рамото му. Дръпнах го, но той не се освобождаваше. Гулът издаде нещо като ръмжене и смях.
– Улучи ме – изръмжа злобно той и вдигна оръжието си.
Другата ми ръка се стрелна напред и смехът на гулата заглъхна в гърлото му. Той стреля, но куршумите се разлетяха, вероятно защото сега имаше два сребърни ножа в очните си ябълки. Не биваше да отделя време, за да ми се подиграва, преди да стреля. Освен меча си имах и много други оръжия.
Той посегна към ножовете – още една грешка. Изтръгнах оръжието от ръцете му и го използвах, за да си пробия път право във врата му, надавайки вик на смъртоносен триумф. След това издърпах меча си и се завъртях, за да се защитя от следващата атака.
Такава не последва. Въпреки че все още чувах изстрели, те бяха далеч по-редки от преди. Гробището беше обсипано с трупове, а тези, които все още стояха на краката си, изглеждаха така, сякаш се опитват да избягат, а не да се бият. За част от секундата бях изненадана. Да, знаех, че групата ни е силна, но…
Погледът ми бе привлечен от светкавица в жълто и черно, която се движеше със скоростта на някакъв анимационен тасманийски дявол. Тя се вряза в двама гули, които стреляха по Йън. В следващия миг на земята имаше само пурпурна купчина части от тела, а над тях стоеше стройна блондинка с два меча.
Веритас? Нямах възможност да я погледна, преди тя да се отдалечи в друго безумно бързо петно, насочвайки се към изригването на огъня отвъд хълма. След миг стрелбата спря.
– Аз ли съм единственият, който има права над тази малка лисица? – Попита весело Йън, дори докато разсичаше с меча си право в центъра на един гул. Това ме изкара от моментното ми вцепенение и започнах да преследвам следващата порция стрелба, която чух. Все още имах чувството, че страната ми е подпалена, но го отблъснах. Нямах време да изкопча куршумите, а и нищо друго нямаше да накара паренето да спре.
Продължих да тичам към звуците от стрелбата, като преодолях гребена на малък хълм. В подножието му имаше голям мемориален фонтан, но не това накара тялото ми да се овладее от нов прилив на адреналин. Това беше гледката на ниския, скъпо облечен гул, опрян до фонтана, трима стражи, които го обграждаха в защитна формация, докато стреляха по вампирите, които им препречваха пътя за бягство.
– Аполон! – Изкрещях, тичайки по хълма в права линия към него. – Помниш ме, нали?
Дори и на голямото разстояние видях как очите му се разширяват.
– Жътвар – изрече той. След това по-силно, с вик към защитаващите го гуляи: – Това е тя, това е Жътварят! Стрелбата смени посоката си, но аз очаквах това. Спуснах се надясно и всички куршуми, с изключение на един, не ме улучиха. Той се заби в страната ми с удара на торпедо, но аз продължих да се търкалям, знаейки, че стрелбата няма да спре. За разлика от филмите, в реалния живот лошите не спираха да стрелят, за да проверят дали си мъртъв. Тези куршуми ме преследваха, но аз се отскубнах и продължих да се движа, а около мен се взривяваха надгробни камъни, тъй като те бяха поразени вместо мен.
Един от автоматите заглъхна, след което се чу писък. После още един. Дори когато продължавах да бягам, се усмихнах. Знаех, че Влад, Спейд и Горгона се нуждаеха само от няколко мига разсейване, за да се нахвърлят. Аполон и неговите стражи също трябваше да знаят това и никога да не насочват и трите си оръжия към мен.
Завъртях се и се върнах към дъното на хълма. Влад държеше един от стрелците в безмилостна хватка, а пламъците изригваха навсякъде по гулата. Спейд се бореше с друг гул, но не се притеснявах за него, защото в някакъв момент беше успял да избие автомата. Това остави Ед и Горгона да се борят с още двама гули, които се бяха присъединили към битката, но вниманието ми не беше насочено към тях. То беше насочено към дребния гул, който тичаше с все сила към портата, граничеща с гробището. От другата страна на портата се намираше малък бизнес квартал, предимно безлюден по това време на нощта, но с много сгради и апартаменти, в които Аполон можеше да се скрие.
– О, не, не го правиш – изръмжах аз и затичах по-бързо. Онази отвратителна болка се засили, паренето в страната ми се усещаше като киселина, която разяждаше целия ми организъм, но сега не можех да се концентрирам върху това. Трябваше да се съсредоточа върху въздуха около мен, представяйки си го като нещо с форма, което мога да оформя и да подчиня на волята си. Думите на Боунс отекнаха в съзнанието ми. Имаш тази способност. Просто трябва да я изостриш.
Краката ми се отлепиха от земята, но не паднах. Летях, като се опирах във въздуха, оставяйки го да ме понесе по-бързо, отколкото можех да тичам преди. Вятърът се втурна в косата ми, потече по тялото ми, повдигна ме, сякаш разбираше нуждата ми и искаше да ми помогне. Разстоянието между мен и Аполон се скъсяваше, стъпките му изглеждаха толкова бавни и тромави в сравнение с начина, по който аз се извисявах над земята. Оптимизирах тялото си, ръцете ми се изпънаха пред мен, целейки се в гърба на сакото му „Армани“, сякаш то беше мишена за лък, а аз – стрела. Тридесет метра. Двадесет. Десет…
Когато се врязах в него, а скоростта ми го запрати на земята достатъчно силно, за да разкъса пръстта, се усмихнах, въпреки че нов поток от болка прониза страната ми. А когато се изправих, завъртайки се така, че Аполон да е пред мен, облекчението ме направи почти неуязвима за ударите, които нанесе, преди да съм заключила врата му в желязна хватка.
– Движи се и ще ти откъсна главата направо като на пиле – казах му, натъртвайки на всяка смъртоносна дума.
Аполон или беше по-умен, отколкото си давах сметка, или наистина се страхуваше от мен, защото веднага спря да се бори.
– Какво ще правиш с мен? – Изсъска той, а думите му се размиваха от хватката, с която бях хванала гърлото му.
Изпуснах болезнен смях.
– Много се радвам, че попита.

Назад към част 34                                                                   Напред към част 36

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *