Глава 2
Притиснах чело към стъклото и изругах под носа си, главно защото се взирах през прозореца – в онази къща. В очакване. Чаках. Имаше и по-добри неща за правене от това. Все едно да си бия главата в стената. Или да слушам как Ди описва с болезнени подробности всяка сложна и обезпокоително лична черта на всяко от момчетата в групата, която обичаше.
Насилих се да се отдръпна от прозореца, прозявайки се, докато търках с длан челюстта си. По дяволите почти три дни по-късно и част от мен все още не можеше да повярва, че хора са се нанесли в съседната къща. Можеше и да е по-лошо, реших в този момент. Новият ни съсед можеше да бъде и готин пич и тогава ще трябва да заключа Ди в спалнята ѝ.
Или можеше да е момиче, което приличаше на мъж. Това щеше да е от полза, но о, не, тя изобщо не приличаше на мъж. Беше средна хубост, напомних си, но определено не беше пич.
С махване на ръка включих телевизора и преминах през каналите, докато открих повторение на Свръхестествено. Гледал съм този епизод и преди, но винаги ми беше забавно да гледам как хората бягат от дома си, защото си мислят, че виждат нещо светещо. Излегнах се на дивана с крака върху масичката за кафе и се опитах да забравя за момичето с не толкова средна хубост крака и убийствено дупе.
Преди днес, я бях виждал общо два пъти.
Очевидно първият път беше в деня, в който тя се премести, когато аз като глупак и бях помогнал. Исках да се ударя там, където най-много ще ме заболи. Разбира се, тя не знаеше, че бях намалил тежестта на кашоните, за да не падне, но не трябваше да го правя. Знаех това много добре.
Вчера я видях. Тя се втурна към един седан и грабна купчина книги от колата. Лицето ѝ бе озарено от най-широката усмивка, сякаш наклонената кула от книги наистина беше милион долара.
Всичко беше много – не и сладко. Какво, по дяволите, си мисля? Изобщо не е сладко.
Човече, тук беше горещо. Наведох се напред, хванах задната част на ризата си и я издърпах над главата си. Захвърлих я настрани и разсеяно потърках гърдите си. Откакто тя се премести, се разхождах без риза повече от всякога.
Чакайте. Виждал съм я три пъти, ако броим и когато я видях снощи през прозореца.
По дяволите, трябва да изляза и да свърша нещо. За предпочитане е нещо, което изисква адски много пот.
Преди да се усетя, прекосих стаята и се озовах точно пред прозореца. Отново. Не исках да се замислям защо.
Отдръпнах завесата, намръщено. Дори не бях говорил с момичето и се почувствах като преследвач, който се взира през прозореца, чакайки ….. чакайки какво? Да я зърна? Или да се подготвя по-добре за неизбежната среща?
Ако Ди ме види сега, щеше от смях да падне на земята.
А ако Аш ме види точно сега, ще ми издере очите и ще изстреля новата ми съседка в космоса. Аш и нейните братя бяха пристигнали от Лукс горе-долу по същото време като нас и тази връзка просто… се случи… беше повече някаква близост, отколкото, честно мога да кажа, истинска емоция. Не бяхме излизали от месеци, но знаех, че тя все още очакваше, че в крайна сметка ще бъдем заедно. Не защото тя наистина ме желаеше, но от нас това се очакваше … така че, разбира се, вероятно няма да иска да ме види с някоя друга. Въпреки това аз все още се грижех за нея и не можех да си спомня да е имало време без нея и братята ѝ наоколо.
Улових движение с крайчеца на окото си. Като се обърнах леко, видях мрежестата врата на широката съседна веранда да се затваря. Мамка му.
Преместих поглед и я улових да слиза бързо от верандата.
Чудех се къде отива. Тук нямаше какво да се прави и не беше като да познава някого. От тяхната къща нямаше кой знае какво движение, с изключение на майка ѝ, която идваше и излизаше в странни часове.
Момичето спря пред колата си, прокарвайки ръцете си по шортите. Устните ми се извиха в ъгълчетата.
Изведнъж тя се обърна и тръгна наляво и аз замръзнах. Стиснах с ръка завесата и дъхът ми заседна някъде в гърдите. Не, тя нямаше как да идва тук. Нямаше причина. Ди дори не беше разбрала, че тук има момиче. Нямаше никаква причина…
О, по дяволите, тя идваше.
Пуснах завесата, отдръпнах се от прозореца и се обърнах към входната врата. Затворих очи, броейки секундите и припомняйки си ценния урок, който научих за сметка на Доусън. Хората бяха опасни за нас. Само да сме около тях носеше риск – сближаването твърде много с човек неизбежно завършваше с това, че оставяхме следа върху тях от Източника. И тъй като Ди беше обсебена от това да се сприятелява с всичко, което дишаше, би било особено опасно за това момиче. Тя живееше в съседство и нямаше начин да контролирам колко време Ди прекарва с нея.
Оставаше и фактът, че я бях, нали знаете, наблюдавал. Това може да е проблем. Стиснах юмруци отстрани.
Сестра ми нямаше да има същата съдба като Доусън. Нямаше начин да понеса загубата ѝ, а едно човешко момиче беше това, което беше свалило брат ми и беше довело арумианите право при него. Такива неща се случваха с нашия вид отново и отново. Не беше непременно по вина на човека, но крайният резултат винаги беше един и същ. Отказах да позволя на когото и да било да изложи Ди на опасност, без значение дали го прави съзнателно или не. Това нямаше значение. Като вдигнах ръката си, отхвърлих масичката за кафе през стаята, но бързо се успокоих и я дръпнах назад точно преди да се блъсне в стената. Поемайки дълбоко дъх, я поставих обратно на мястото ѝ.
Чу се леко, почти колебливо почукване по входната ни врата. Мамка му.
Издишах. „Игнорирай го“. Това трябваше да направя, но преди да се усетя се придвижвах към вратата, отваряйки я. Порив на топъл въздух обля кожата ми, носейки лекия аромат на праскова и ванилия.
Човече, обичах ли праскови, всички сладки и лепкави!
Погледът ми се насочи надолу. Беше ниска – по-ниска, отколкото предполагах. Горната част на главата ѝ стигаше до гърдите ми. Може би затова се взираше в тях. Или може би фактът, че не бях си облякъл ризата.
Знаех, че харесва това, което вижда. Всички го харесваха. Аш веднъж беше казала, че това е от комбинацията от тъмна, вълниста коса и зелени очи, твърда челюст и плътни устни. Каза, че е секси, че съм много готин. Може да звучи арогантно, но това си беше истина.
Тъй като тя явно ме оглеждаше, реших, че мога да направя същото. Защо не? Тя беше тази, която почука на вратата ми.
Момичето… Тя не беше сладка. Косата ѝ, нито руса, нито кестенява, беше дълга до раменете ѝ. Беше адски ниска, едва метър и половина. Въпреки това краката ѝ сякаш бяха безкрайни. Да отместя очи от тях, ми струваше много.
В крайна сметка погледът ми попадна върху предната част на ризата ѝ. „Моят блог е по-добър от твоя блог.“ Какво, по дяволите, означаваше това? И защо има такъв надпис на ризата си… А думите от надписа бяха доста добре опънати. Преглътнах. Това не е добър знак.
Вдигнах погледа си, полагайки още повече усилия.
Лицето ѝ беше кръгло, носът прав, а кожата гладка. Обзалагам се на милион долара, че очите ѝ са кафяви – големи, като на сърна.
Може и да съм луд, но усещах как очите ѝ се местиха от мястото, където дънките висяха на бедрата ми и обратно към лицето ми. Тя си пое рязко дъх, но се опита да скрие шумното си вдишване.
Очите ѝ не бяха кафяви, но бяха големи и кръгли, с мек, приглушен сив цвят – интелигентни и ясни очи. Бяха красиви. Дори аз мога да го призная.
И това ме ядоса. Всичко ме ядоса. Защо я оглеждах? Защо изобщо беше тук? Намръщих се.
– Мога ли да ти помогна?
Никакъв отговор. Тя ме гледаше с това изражение на лицето си, сякаш искаше да целуна тези нейни пълни, нацупени устни. Топлина се раздвижи в стомаха ми.
– Ехо? – Улових напрежението в гласа си, породено от гняв, похот, раздразнение, още похот. Хората са слаби, имаше риск… Доусън е мъртъв заради човек – човек точно като тази тук. Повтарях си това отново и отново. Поставих ръката си върху рамката на вратата, като стиснах дървото с пръсти, докато се навеждах напред.
– Да не си няма?
Това привлече вниманието ѝ, изтръгвайки я от втренчения и поглед. Бузите ѝ придобиха приятен розов нюанс, когато тя отстъпи назад. Добре. Тя си тръгваше. Точно това исках – тя да се обърне и да избяга. Прокарах ръка през косата си, погледнах през рамото ѝ и после към нея. Все още беше тук.
Тя наистина имаше нужда да махне сладкото си дупе от верандата ми, преди да направя нещо глупаво. Като например да се усмихна на начина, по който тя се изчервяваше. Секси, дори. Определено не беше средностатистическо момиче.
– Отивам към…
Зачервяването се задълбочи. По дяволите – Аз… Чудех се дали знаете къде е най-близкият магазин за хранителни стоки. Казвам се Кейти.
Кейти. Тя се казваше Кейти. Напомня ми за Кити. Котенце. Коте. Вижте ме, какви мисли ми минават през главата.
– Нанесох се в съседство. – Тя посочи към къщата си. – Преди почти три дни…
– Знам. „Наблюдавам те почти три дни, като преследвач.“
– Е, надявах се някой да знае къде е най-близкия супермаркет и може би място, където се продават растения.
– Растения?
Очите ѝ се присвиха съвсем леко и аз принудих лицето си да остане безизразно. Тя започна да си играе с подгъва на шортите си.
– Да, виждате ли, има една леха отпред…
Извих вежди.
– Окей.
Сега очите ѝ бяха тънки цепки и раздразнението засили руменината ѝ. Забавлението се раздвижи дълбоко в мен. Знаех, че се държа като задник в този момент, но изпитвах перверзно удоволствие да се наслаждавам на смелостта, която бавно се разпалваше зад очите ѝ и ме примамваше. И… приливът на гняв беше някак горещ по странен, наистина-нещо-не е наред-с-мен, начин. Тя ми напомня нещо…
Тя опита отново.
– Е, виж, трябва да купя растения…
– За лехата в двора. Разбрах. – Облегнах бедра на рамката на вратата, скръстих ръце. Това всъщност беше почти забавно.
Тя си пое дълбоко въздух.
– Бих искала да намеря магазин, където мога да купя хранителни стоки и растения. – Тонът ѝ беше такъв, какъвто аз използвах, когато разговарях с Ди, по хиляда пъти на ден. Очарователно.
– Нали знаеш, че в този град има само един светофар, нали? – И ето го. Искрата в очите ѝ сега беше пламтящ огън и аз се борех да подтисна усмивката си. По дяволите, тя вече не беше просто сладка. Тя беше много, много повече и коремът ми потъна.
Момичето ме гледаше невярващо.
– Знаеш ли, всичко, което исках е някой да ме упъти. Явно моментът не е подходящ.
Мислейки си за Доусън, устните ми се извиха в присмех. Времето за игра свърши. Трябваше да пресека това в зародиш. Заради Ди.
– Няма подходящ момент да дойдеш да чукаш на вратата ми, малката.
– Малката? – повтори тя с разширени очи. Не съм ти малката. На седемнадесет съм.
– Сериозно? – По дяволите, сякаш вече не бях забелязал, че е пораснала. Нищо в нея не ми напомняше за дете, но по дяволите, както би казала Ди, имах ужасно слаби социални умения.
– Изглеждаш сякаш си на дванайсет. Не. Може би на тринадесет, но сестра ми има една кукла, която донякъде ми напомня за теб. С големи и кухи очи.
Устата ѝ се отвори и аз осъзнах, че може би съм прекалил с последно. Е, беше за добро. Ако ме мразеше, щеше да стои далеч от Ди. Вършеше работа при повечето момичета. При повечето.
Добре де. Не работеше при повечето момичета, но те не живееха в съседство, така че какво, по дяволите.
– Нима? Извинявай за безпокойството. Няма да почукам повече на вратата ти. Бъди сигурен. – Тя понечи да се обърне, но не достатъчно бързо, за да не забележа внезапния блясък в тези сиви очи.
По дяволите. Сега се почувствах като най-големия гадняр. И Ди щеше да откачи, ако ме види да се държа така. Изричайки дузина или повече проклятия в ума си, аз извиках.
– Хей.
Тя спря на най-долното стъпало, стоейки с гръб към мен.
– Какво?
– Излез на път номер 2 и завий към магистрала 220 в посока север, не юг. Ще стигнеш до Питърсбърг. – Въздъхнах – На входа на града вдясно има един „Фудленд „. Не можеш да го пропуснеш. Е, ти сигурно би могла. До него, мисля, че има железария. Там би трябвало да продават разни неща за садене.
– Благодаря! – Промърмори тя и добави под носа си: – Глупак!
Глупак ли ме нарече току-що? В кое десетилетие живеехме? Засмях се, искрено се забавлявах с това.
– Е, какви са тези приказки, котенце?
Тя се завъртя.
– Никога не ме наричай така.
О, сигурно съм уцелил болно място. Избутах вратата.
– Все пак е по-добре, отколкото да наричаш някого глупак, нали? Какво забележително посещение. Дълго ще си спомням за него.
Малките ѝ ръце се свиха в юмруци. Мисля, че искаше да ме удари. Мисля, че може би ще ми хареса. И мисля, че имах сериозна нужда от помощ.
– Знаеш ли, прав си. Колко просташко от моя страна да те нарека глупак. Защото глупак е твърде хубава дума за теб. – Тя се усмихна мило. – Ти си тъпак.
– Тъпак? – Би било твърде лесно да харесаш това момиче. – Колко очарователно.
Тя ме отблъскваше.
Отново се засмях, свеждайки глава.
– Много цивилизовано от твоя стана, коте. Сигурен съм, че имаш широк набор от интересни имена и жестове, които да споделиш с мен, но не се интересувам.
И тя изглеждаше бясна. Част от мен беше малко разочарована, когато тя се завъртя и си тръгна. Изчаках, докато тя отвори рязко вратата на колата си и тъй като наистина бях задник…
– Ще се видим скоро, Котенце! – Извиках и се засмях, тъй като тя изглеждаше така, сякаш ще се втурне обратно към вратата и ще ме изрита.
Затръшнах вратата след себе си, облегнах се на нея и се засмях отново, но смехът завърши със стон. Имаше момент, в който видях какво проблясва зад недоверието и гнева в тези чувствени сиви очи. Беше наранена. Знаейки, че аз нараних чувствата ѝ, киселината в стомаха ми закипя.
Което беше глупаво, защото снощи обмислях план да ги изгоня, подпомогнат от идеята за палеж, а тогава не се чувствах виновен. Но това беше преди да я видя отблизо и насаме. Преди всъщност да говоря с нея. Преди да разбера, че очите ѝ са умни и красиви.
Връщайки се във всекидневната, изобщо не се изненадах да открия сестра ми да стои пред телевизора, скръстила тънките си ръце и с горящи зелени очи. Имаше точно същото изражение като на това момиче – сякаш искаше да ме изрита в топките.
Заобиколих я отдалеко, докато се насочвах към дивана и се отпуснах на него, чувствайки се с дузина години по-стар от осемнадесетте, на които бях.
– Пречиш ми да гледам.
– Защо? – попита тя.
– Това е дяволски добър епизод. – Знаех, че тя не говори филма. – Един човек си мисли, че е обладан от призрак или нещо…
– Не ми пука за призрака, Деймън! – Тя повдигна малкия си крак и тропна по земята с достатъчно сила, за да издрънчи масичката за кафе. Ди беше извела тропането с крака на съвсем ново ниво. – Защо се държа така?
Облягайки се назад, реших да се направя на глупак.
– Не знам за какво говориш.
Очите ѝ се присвиха, но не достатъчно бързо, за да пропусна как зениците ѝ блестяха в диамантено бяло.
– Нямаше причина да ѝ говориш така. Никаква. Тя дойде тук да попита за посоката, а ти се държа като глупак.
Прекалено ярките сиви очи на Кейти проблеснаха в съзнанието ми. Изхвърлих този образ.
– Винаги съм бил глупак.
– Добре. Тази част е донякъде вярна. – Тя смръщи чело. – Но обикновено не си толкова груб.
Стомахът ми отново се сви.
– Колко от това чу?
– Всичко – каза тя и отново тропна с крак. Телевизорът затрепери. – Нямам кукла с кухи очи. Нямам никакви кукли, задник такъв.
Въпреки всичко, устните ми потрепнаха, но хуморът бързо изчезна, защото споменът за тези проклети сиви очи изплува отново. – Така трябва да стане, Ди. Знаеш това.
– Не, не знам. Както и ти не знаеш.
– Ди…
– Но знаеш ли какво знам? – прекъсна ме тя. – Тя изглежда като нормално момиче, което дойде тук просто да зададе въпрос. Абсолютно нормално момиче Деймън, а ти се държа ужасно с нея.
Наистина можех да се справя без всички напомняния за това колко гаден съм бил.
– Нямаше причина да се държиш така.
Нямал съм причина? Да не беше луда? Движейки се бързо като светкавица, станах от дивана и се озовах точно пред нея, заобикаляйки масичката за кафе за по-малко от секунда.
– Трябва ли да ти напомням какво се случи с Доусън?
Сестра ми не отстъпи. Брадичката ѝ се вдигна упорито, а в очите ѝ проблясна бяло. – Не. Спомням си всичко доста ясно, благодаря.
– Тогава, ако е това е вярно, нямаше да водим този глупав разговор. Ще разбереш защо това момиче трябва да стои далеч от нас.
– Тя е просто едно момиче – избухна Ди и разпери ръце. – Това е всичко, Деймън. Тя просто…
– Момиче, което живее в съседство. Тя не е някаква мацка от училище. Тя живее точно там. – Посочих през прозореца, за да придам допълнителна тежест на думите си. – И това там, е твърде близо до нас и твърде близо до колонията. Знаеш какво ще стане, ако се опиташ да се сприятелиш с нея.
Тя направи крачка назад, поклащайки глава.
– Ти дори не я познаваш и не можеш да предскажеш какво ще се случи в бъдеще. И защо изобщо мислиш, че ще станем приятелки?
И двете ми вежди се вдигнаха.
– Ти сериозно ли? Няма ли да се опиташ да бъдеш най-добрата ѝ приятелка в момента, в който излезеш от тази къща?
Устните ѝ се стиснаха.
– Дори още не си говорила с нея, но знам, а вероятно вече се чудиш дали Амазон не продава гривни, които символизират приятелството.
– В Амазон се продава всичко – промърмори тя. – Така че съм сигурна, че имат такива гривни.
Завъртях очи. Край, приключих с този разговор – вече приключих и с най-досадната си новя съседка. – Трябва да стоиш далеч от нея – казах аз, обърнах се и тръгнах обратно към дивана.
Сестра ми все още стоеше права, когато седнах.
– Аз не съм Доусън. Кога ще разбереш това?
– Вече знам това. – И тъй като наистина бях задник, казах. – Ти си по-голям риск от него.
Поемайки си плитко въздух, тя се стегна, докато спускаше ръце. – Това… това беше подъл удар.
Така е, беше. Прокарах ръка надолу по лицето си, докато свеждах брадичка. Наистина беше.
Ди въздъхна, докато поклащаше глава.
– Понякога си такъв глупак.
Не вдигнах глава.
– Наистина не мислех, че това е извънредна новина.
Като се обърна, тя влезе в кухнята и се върна няколко секунди по-късно с чантата си и ключовете от колата. Не проговори, докато минаваше покрай мен.
– Къде отиваш? – Попитах.
– До супермаркета.
– О, Господи – промърморих, чудейки се колко човешки закони бих нарушил, ако затворя сестра си в килера.
– Имаме нужда от храна. Ти изяде всичко. – И излезе от вратата.
Наклоних глава назад към дивана и изстенах. Хубаво е да знам, че всичко, което бях казал, е влязло в едното ухо и е излязло през другото. Дори не знаех защо се притеснявам. Никой не можеше да спре Ди. Затворих очи.
Веднага си припомних разговора с новата ми съседка и да, наистина се държах като задник с нея.
Но беше за добро. Беше. Тя щеше да ме намрази – трябваше да ме намрази. Тогава се надявам, че ще стои далеч от нас. Това беше всичко. Не можеше да бъде по друг начин, защото това момиче беше проблем. Проблеми, опаковани в мъничка опаковка, допълнена с проклет зареден със стрела лък.
И още по-лошо, тя беше точно този вид неприятности, които аз харесвах.
Назад към част 1 Напред към част 3
