Глава 22
Думите на Матю ме преследваха през цялата събота и до неделя сутринта. Човече, той ми беше набил всичко това в главата, нали? Нещата вече излизаха извън контрол между Кат и мен, а всъщност нищо не се беше случило между нас. Поне не физически, ако не броим вчера сутринта, но въпреки това, нещо ставаше.
И никой не беше доволен от това.
Мислих много, дори когато излязох на патрул в събота вечер. Матю беше прав. Трябваше да премахна тази следа от Кат възможно най-скоро и след като се погрижех за последния арумиан, нещата… нещата щяха да бъдат нормални.
Нещата трябваше да се нормализират.
Да се махна наистина не беше опция, поне не в момента, и вероятността МО да одобри нещо подобно, беше минимална. Така че трябваше да се погрижа за това. Не можех да си позволя да мисля за нещо друго.
Ди беше с Адам и реших, че няма да има по-подходящ момент от този да започна да изтривам тази следа от Кат. В края на краищата тя не искаше да бъде изложена на риск или да представлява опасност за някой друг. Преди да си тръгна, грабнах обсидиана от спалнята. Докато се стрелвах през моравата, заваля дъжд, но движейки се достатъчно бързо, едва ме намокри. Както обикновено, колата на майка ѝ я нямаше. Почуках на вратата.
Минаха няколко секунди, преди вратата да се отвори, разкривайки много… сънената Кат. Тя ме погледна с присвити вежди. Косата ѝ беше на вълни, падащи безразборно върху раменете ѝ. Беше по пижама и бях почти сигурен, че не носи…
– Какво става? – наруши мълчанието тя.
– Ще ме поканиш ли вътре?
Устните ѝ образуваха тънка линия, когато тя отстъпи встрани. Влязох, оглеждайки стаите.
– Какво търсиш? – попита тя.
– Майка ти не е вкъщи, нали? Реших, че ще е по-добре да проверя, преди да започнем работа.
Кат затвори вратата.
– Колата ѝ не е отвън.
Беше си извадила ноктите днес.
– Трябва да поработим върху избледняването на следата.
– Навън вали. – Тя мина покрай мен, грабвайки дистанционното, за да изключи телевизора. Изпреварих я, като го изключих, преди да успее да натисне бутона.
– Фукльо – промърмори тя.
– Наричали са ме и с по-лоши имена. – Намръщих се, докато заставах пред нея, най-накрая успях да видя добре това, с което беше облечена. Разсмях се. – Какво си облякла?
Бузите ѝ горяха ярко.
– Млъкни.
Пак се засмях.
– Какво е това? Елфите от Кийбълър?
– Не! Това не са елфи, а джуджетата на Дядо Коледа. Обичам тази пижама. Баща ми ми я купи.
Смехът ми замря.
– Носиш ги, защото ти напомнят за него?
Кат кимна.
Пижамата изглеждаше смешна, но разбрах защо я носи. Това ме накара да се замисля за нещо, което си спомних Старейшените да казват.
– Моите хора вярват, че когато си отидем, нашата същност е това, което осветява звездите във Вселената. Изглежда глупаво да вярвам в нещо подобно, но когато гледам небето вечер, обичам да си мисля, че поне две от звездите са моите родители. И една Доусън.
– Това изобщо не е глупаво. – Тя замълча, а враждебността изчезна от изражението ѝ. – Може би една от тях е баща ми.
Погледнах я и бързо отместих поглед.
– Е, както и да е, джуджетата са секси.
Тя изсумтя.
– Измислихте ли някакъв начин да избледнее следата?
– Не точно.
– Планираш да ме накараш да тичам, нали?
– Да, това е един от начините.
Тя се отпусна на дивана.
– Е, днес не можем да направим много.
Извих вежди.
– Имаш ли проблем с излизането под дъжда?
– Когато е почти краят на октомври и е студено, да, имам проблем. – Тя взе една карирана завивка и я постави в скута си. – Няма да изляза навън, за да тичам.
Въздъхнах.
– Не можем да чакаме, Кат. Барук все още е някъде там и колкото повече чакаме, толкова е по-опасно.
– Ами Саймън? Каза ли на другите за него?
Всъщност бях забравил за него до събота вечерта.
– Андрю го държи под око. Тъй като той имаше мач вчера, следата избледня в по-голямата си част. Сега е много слаба. Което доказва, че идеята да тренираме ще проработи.
Тя се заигра с парцаливия ръб на завивката, поглеждайки към мен. Бръкнах в джоба и извадих острието от обсидиан.
– Това е още една причина, заради която съм тук.
Поставих го на масичката за кафе.
– Искам да вземеш това, за всеки случай. Сложи го в раницата, чантата или каквото там носиш.
Кат го погледна за момент и след това вдигна поглед.
– Сериозно?
Фокусирах се върху острието. Матю щеше да се побърка, ако разбереше, че ѝ го давам.
– Да, дори и да успеем да накараме следата да избледнее, дръж това при себе си, докато не довършим Барук.
– Но не се ли нуждаеш от това повече от мен? Или Ди?
– Не се тревожи за нас.
Мина един миг в мълчание.
– Мислиш ли, че Барук е още тук?
– Все още е наоколо, да. – Няма смисъл да я лъжа. – Бета-кварцът прикрива нашето присъствие, но той знае, че сме тук. Той знае, че аз съм тук.
– Мислиш, че ще те преследва?
Въпросът ѝ ме хвана неподготвен.
– Убих двама от братята му и ти дадох средство да убиеш третия. Арумианите са отмъстителни същества, Коте. Той няма да спре, докато не ме унищожи. И ще те използва, за да ме намери, особено, когато видя, че се върна да ми помогнеш. Те са били на Земята достатъчно дълго, за да разберат какво означава това. Че си слабото ми място.
С носа си направи това сладко сбръчкване винаги, когато беше обезпокоена.
– Аз не съм слаба. Мога да се справя сама.
По дяволите, наистина можеше.
Кат ме погледна и осъзнах, че се взирам в нея като изрод. Огледах стаята.
– Стига приказки. Имаме работа. Не можем да направим кой знае какво тук. Може би да скачаме?
Нейният отговор на това беше да отвори лаптопа си. Добре. Хубаво е да видя, че тя дори не се опитва да се престори, че ме слуша. Носът ѝ отново се набръчка и тя въздъхна леко, докато гледаше нещо на екрана си.
– Какво гледаш?
– Нищо. – Тя се опита да затвори лаптопа, но аз не и дадох. Задържах го отворен. Тя ме погледна злобно. – Престани да прилагаш тъпите си способности върху компютъра ми. Ще го счупиш.
Развеселен, заобиколих масичката за кафе и седнах до нея. На екрана се виждаше момиче… с две опашки.
– Това ти ли си?
– Как мислиш? – измърмори тя.
По лицето ми се появи бавна усмивка. Бях разглеждал и преди блога ѝ, но не можех да ѝ кажа това. Нямаше нищо по-хубаво от това да добавиш киберпреследване към това, което изглеждаше като преследване в реалния живот.
– Снимаш се и качваш в интернет?
Кат си пое дълбоко въздух и когато направи това, отне всеки грам от моят самоконтрол, за да не погледна към гърдите ѝ.
– Правиш да звучи така, сякаш е нещо като перверзно шоу на живо или нещо такова.
Задавих се.
– Това ли правиш?
– Глупав въпрос. Мога ли да го затворя сега?
– Искам да го изгледам.
– Не! – Ужас изпълни гласа ѝ. Човек би си помислил, че в стаята има арумиан.
Хвърлих ѝ кос поглед и очите ѝ се присвиха, когато се обърна отново към екрана. Малката стрелка се премести над страницата и щракна върху бутона за възпроизвеждане.
– Мразя те и твоите странни извънземни сили – промърмори тя.
Няколко секунди по-късно видеото започна и Кат беше там, показваше книги и говореше възбудено за тях по начин, който я бях чувал само няколко пъти. Докато видеото се възпроизвеждаше, тя седеше до мен със стисната челюст и лицето ѝ беше почервеняло. Беше очевидно, че тя е заснела видеото снощи или тази сутрин. Всичко завърши с нейната широка усмивка към камерата.
По дяволите.
Тя беше такъв… шибан маниак – секси шибан маниак.
– Дори във видеото сияеш – казах и гласът ми прозвуча грубо в собствените ми уши.
Кат кимна.
– Наистина си падаш по книгите. – Затворих капака на лаптопа. – Сладко е.
Главата ѝ се изви към моята толкова бързо, че се притесних, че ще опъне мускул.
– Сладко?
– Да, сладко е. Твоето вълнение – казах аз и свих рамене. – Беше сладко. Но колкото и сладка да си тези опашки, това няма да помогне да избледнее следата върху теб.
Трябва да се съсредоточа. Изправен, протегнах ръце над главата си. Когато погледнах надолу към нея, тя гледаше частта от кожата, която беше открита, когато ризата ми се повдигна.
– Трябва да премахнем тази следа от теб.
Тя все още се взираше в корема ми.
Спуснах ръце.
– Колкото по-бързо се справим с това, толкова по-малко време ще ни се наложи да прекараме заедно.
Това привлече вниманието ѝ. Очите ѝ се стрелнаха към моите.
– Знаеш ли, ако мразиш идеята да си около мен, защо някой от другите не дойде тук и не помогне за това? Всъщност предпочитам всеки един от тях пред теб, дори Аш.
– Ти не си техен проблем. Ти си моят проблем.
Смехът ѝ беше дрезгав.
– Не съм твоят проблем.
– Мой си – казах аз и това беше истината. Вероятно бих могъл да го кажа малко по-мило, но добре:
– Ако бях успял да убедя Ди да не се приближава толкова близо до теб, нищо от това нямаше да се случи.
Тя завъртя очи.
– Ами, не знам какво да ти кажа. Няма много какво да направим, което да промени нещата, така че можем да считаме днешния ден за загуба и да си спестим болката да дишаме един и същи въздух.
Хвърлих ѝ благ поглед.
– О, да, вярно. Не е нужно да дишате кислород. Моя грешка. – Тя скочи на крака, събаряйки бедния юрган на пода. – Не можеш ли просто да се върнеш, когато спре да вали?
– Не. – Отдръпнах се и се облегнах на стената, скръстил ръце. – Искам да приключим с това. Да се тревожа за теб и за арумианците не е никак забавно, Коте. Трябва да направим нещо по въпроса сега. Има достатъчно физически упражнения, които можем да опитаме.
Кат беше на две секунди от това да избухне и това ми хареса. Ръцете ѝ се свиха в малки юмруци.
– Като например?
– Е, да скачаме с чували… час или повече ще помогне. – Бях само наполовина сериозен, когато направих предложението, но тогава погледът ми падна върху предницата на блузата ѝ. Изведнъж не исках нищо повече от това да я видя да подскача наоколо. – Може би ще искаш първо да се преоблечеш.
Моля, кажи не. Моля, кажи, че няма да се преоблечеш.
Тя си пое дълбоко въздух.
– Няма да скачам в продължение на час.
Засрами се. Пурпурен цвят оцвети бузите ѝ. Сигурен знак, че е ядосана. Не можах да се сдържа, затова казах:
– Можеш да тичаш из къщата, нагоре и надолу по стълбите. – Срещнах очите ѝ и се усмихнах. – Също можем да правим секс. Чувам, че това изразходва много енергия.
Устата ѝ се отвори.
– Това никога няма да се случи и след милион години, приятелю. Тя направи крачка напред, вдигайки показалеца си към мен. – Дори и да си бил последният… Чакай, дори не мога да кажа последния човек на лицето на тази Земя.
– Коте – промърморих някак обиден.
– Дори и да си последното нещо, което изглежда като човек на лицето на тази Земя. Разбра ли? Капиш?
Наклоних глава настрани и се усмихнах. Сега тя наистина беше ядосана. Очите ѝ блестяха и лицето беше зачервено. Част от мен не искаше да го признае, но тя беше невероятна, когато беше такава. Абсолютно невероятна.
– Дори не ме привличаш. Нито малко. Ти си…
Доближих лицето си до нейното, преди тя да има шанс да мигне.
– Аз съм какво?
– Глупак – каза тя и направи крачка назад.
– И? – Проследих я, сякаш бях привлечен. Привлечен от какво? Не знаех. Дойдох да помогна да махне следата и вместо това се карахме един с друг, след един приятен разговор.
– Арогантен. Контролиращ. – Тя направи още една крачка назад, но аз не я оставих да стигне далеч. О, не, бях се наврял в лицето ѝ, дишайки нейния въздух. – И ти си… ти си глупак.
– О, сигурен съм, че можеш да се справиш по-добре от това, Коте. – И знаех, че може. Кат не взимаше уста под наем. Мислейки за това, погледът ми се сведе. Устните ѝ се разтвориха. По дяволите. – Защото сериозно се съмнявам, че не те привличам.
Тя се засмя – звукът беше нисък и дрезгав. Секси.
– Изобщо не съм привлечена от теб.
Направих още една крачка и гърбът ѝ се опря в стената. Гледайки я, си мислих, че може би съм забравил да накарам дробовете си да вдишат и определено съм забравил целта си, с която дойдох тук. Имаше само едно нещо, за което си мислех.
– Лъжеш.
– А ти си твърде самоуверен. – Тя навлажни устните си и топлината обхвана тялото ми. – Знаеш ли, онова арогантното нещо, за което споменах. Не е привлекателно.
Човече, тя беше толкова …… Би казала всичко, за да продължи да спори. Поставих ръцете си от двете страни на главата ѝ, наведох се, устата ми беше толкова близо до нейната, че почти можех да я вкуся. Съмнявах се, че устните ѝ ще бъдат сладки. По-скоро като един от онези бонбони Fireball (* Пикантни бонбони от сладка, изгаряща канелена вкусотия.)
Много, много ми харесват тези бонбони.
– Всеки път, когато лъжеш, се изчервяваш – казах ѝ.
– Не-е-е – каза тя.
Плъзнах ръцете си надолу по стената, спрях до бедрата ѝ.
– Обзалагам се, че мислиш за мен през цялото време. Нонстоп.
Колкото и аз си мислех за нея, което беше… непрекъснато, така че изглеждаше честно и правилно тя да прави същото.
– Ти си луд. -Тя се притисна към стената, а гърдите ѝ се повдигнаха и спуснаха рязко.
– Вероятно дори ме сънуваш. – Погледът ми отново се спусна към устата ѝ. Бонбони … – Обзалагам се, че дори пишеш името ми в тетрадките си, отново и отново, с нарисувано малко сърце около него.
Тя се засмя с онзи задъхан звук.
– В сънищата ти, Деймън. Ти си последният човек, който…
Уморен от спорове, аз я целунах…само за да си затвори устата. И да, продължавам да си го повтарям. Просто продължавам да мисля така. Затова я целувах. Няма друга причина.
Но в момента, в който устните ни се срещнаха, тръпка премина през тялото ми и аз наполовина изръмжах, наполовина изстенах. Защото бях прав – устата ѝ беше гореща като огнена топка от ада.
Кат вече не спореше.
Не, тя трепереше.
Целувките наистина вече не бяха необходими и трябваше да спра, трябваше да спра, но тогава тя се отблъсна от стената, прилепвайки тялото си към моето. Пръстите ѝ потънаха в косата ми и тя изстена срещу устата ми.
Не ставаше въпрос за това, че исках само да ѝ затворя устата.
Нещо се отвори в мен. Като ключалка, която е била заключена. Или като спукан бент. Или, по дяволите, беше като удар от мълния, прегазен от камион и след това върнат обратно към живота. Движех се, без наистина да мисля.
Ръцете ми хванаха бедрата ѝ и я повдигнах. Краката ѝ обвиха кръста ми и тя ме целуваше със страст, която почти ме стресна, и се надявах да не забележи, че ръцете ми треперят. По дяволите, цялото ми тяло трепереше. Имаше огън под кожата ми и бях извън контрол. Секунди от това да се превърна в луксиан и каква полза ще има от това?
О, по дяволите, нямаше значение. Не и когато се притиснах към нея и тя издаде този красив женствен звук, от който наистина кръвта ми завря. И усещах как се натрупва в мен – чиста сила – и нямаше къде да отиде, освен да излезе. Това, между нас, се изграждаше с месеци. Може би винаги е водило до тук.
Никога не съм искал някого толкова, колкото исках Кат.
След това се задвижихме покрай стената. Една лампа се преобърна. Кат изглежда нямаше нищо против, слава богу, защото бях извън границите на това да ме интересува нещо друго освен това кой е в ръцете ми.
Кат.
Смътно усещах включването и изключването на телевизора. Опитах се да овладея всичко, но ръцете ѝ се спуснаха към яката ми и надолу, дърпайки копчетата. Можех само да се подчиня на безмълвната ѝ заповед. Отдръпнах се и я оставих да съблече ризата ми.
Бих ѝ позволил да направи всичко в този момент. Някак беше страшно… и много горещо.
Хванах бузите ѝ, дърпайки я обратно към гладната си уста. Човече, не можех да се наситя на вкуса ѝ, на това как ми го връщаше по всички фронтове. Ръцете ѝ се насочиха към копчето на дънките ми.
В къщата се чу пукане. Най-вероятно нещо просто е избухнало в пламъци. Но ние се придвижвахме към дивана и тогава се озовахме на него, ръцете ни бяха навсякъде, дърпайки дрехите, един на друг. Бедрата ни бяха сплетени като устните ни.
Кат прошепна името ми и аз я притиснах към себе си една секунда, а след това в следващата започнах да изследвам. Плъзгайки се по ръката ѝ, надолу по предницата на ризата ѝ и по-надолу, блузата ѝ я нямаше. Дори не знам как, но я нямаше.
– Толкова си красива – казах аз, защото беше красива. По дяволите, тя беше и това почервеняване, което видях вчера, се разпространи навсякъде. Отне ми много време да вдигна погледа си, но когато го направих, я целунах отново. Целувах я, държейки устата ѝ толкова дълго, докато осъзнах, че има нужда от въздух.
Тялото ми пое изцяло контрола, притискайки се в нейното, но нещо друго прещрака в мен. Друга скрита врата се отваряше. Там, където всичко беше толкова неистово и лудо, сега беше по-нежно и контролирано. Въпреки това все още треперех, на ръба на…
За това, че не мога да спра – не искам да спра, че се нуждая от нея повече, отколкото би трябвало.
„Не искаш да си причината тя да изчезне или да бъде убита.“
Замлъкнах и се принудих да дишам заедно с нея. Вдишвайки накъсано, което не беше достатъчно, вдигнах глава и отворих очи. Знаех, че грееха, говореха и показваха хиляди неща, които не можех да кажа и тя никога нямаше да разбере. Вероятно и не иска да чуе.
Погледите ни се срещнаха. Погледът в очите ѝ, начинът, по който тялото ѝ се разтапяше в моето, знаех, че тя ще ми позволи да направя… всичко. Но ако не спра сега, нямаше да спра никога. И въпреки че бях склонен към моменти на „голяма тъпотия“, както би казала Кат, това не беше правилно. Не и при тези условия. Не и на дивана, по дяволите.
Не и когато животът ѝ беше в моите ръце.
И аз продължавах да се забърквам с нея. Аз бях този, който я проследи и заведе един арумиан при нея в библиотеката. Аз бях този, който я ядоса и едва не я подгоних на улицата. Аз бях този, който изложи нашия вид. Аз бях този, който многократно я излагаше на опасност.
Така че казах единственото, което ми дойде на ум. Единственото нещо, което знаех, че ще спре и двама ни и ще ни върне обратно в студената, сурова реалност.
Стиснах устните си в полуусмивката, която знаех, че винаги ѝ влизаше под кожата, и казах:
– Сега почти не блестиш.
Назад към част 21 Напред към част 23
