Глава 23
Въпреки всичко, най-накрая успях да държа Кат далеч от Ди. Вместо да се чувствам удовлетворен от това, се чувствах като лайно.
Бях такъв… такъв задник.
От неделя следобед Кат се беше затворила в себе си. Направих грешката да я мушна в гърба ѝ с писалката си, в часа в понеделник и погледът, който ми хвърли, накара много важни части от тялото ми да свият. Всичко, което ми беше казала, беше, че съм взривил лаптопа ѝ, след което тя повече не ми проговори. Не дойде у дома, за да прекара време с Ди и до сряда сестра ми беше супер подозрителна за случващото се.
Не че всички вече не бяха подозрителни за това колко бързо бе избледняла следата на Кат, но никой не попита. Освен Андрю. Той ме попита дали съм правила секс с Кат.
Бях го ударил след училище, достатъчно силно, за да му счупя носа.
Андрю се засмя и носът му, разбира се, веднага се излекува.
„Тя почти не светеше?“
Сякаш това беше единствената причина, поради която я бях целунал, поради която я бях хванал в ръцете си и я сложих на онзи диван, под мен, гол до кръста.
„Използвай всичко, което е необходимо“, беше казал Матю, но се съмнявах, че е имал това предвид. Аз наистина бях наясно със себе си, когато отидах при нея в неделя, с намерението да премахна следата. Бях готов да я накарам да тича под дъжда или нагоре-надолу по стълбите. Не бях планирал да я целувам.
Не бях планирал нищо от това да се случи.
Бях гадняр, но не чак толкова голям гадняр.
Това, което се случи между нас, беше защото я исках и тя също ме искаше. Нямаше нищо общо със следата, нищо общо с това кои сме. В онзи момент нямаше значение, че сме сбъркали или че сме прекарали повече време в заяждане помежду си, отколкото в нещо друго. Единственото нещо, което имаше значение, беше как се чувстваше, как ме беше целувала и начинът, по който беше прошепнала името ми.
Но беше грешно.
Беше ли?
Излишно е да казвам, че настроението ми беше скапано и това, че беше Хелоуин, не помогна. В клас бях чул Лиса и Кат да правят планове да раздават бонбони по къщите. Въпреки че следата на Кат беше едва доловима, не ми хареса идеята тя да е навън, когато Барук все още се скиташе наоколо.
Без следата, арумианът нямаше да бъде привлечен към нея, но Барук беше видял Кат. Той щеше да успее да я разпознае, така че като истински идиот я последвах до къщата на Лиса и я наблюдавах. Бях се скрил в една пресечка и когато я видях да тръгва с колата си, се върнах вкъщи, като я изпреварих, тъй като бях минал в режим на луксиан.
Ди беше украсила предната веранда с издълбани тикви, в които имаше малки светлини. Бях изненадан, че не е поставила както обикновено, призраци и прилепи.
В момента, в който влязох в къщата, усетих странна миризма на изгоряло. Намръщен се запътих към кухнята. Ди се стоеше над тава за печене. На кухненския плот имаше още една. Тъмни, изгорели петна покриваха един лист хартия.
– Какво правиш? – Попитах.
– Пека тиквени семки – отвърна тя, като сбърчи вежди и постави ръце върху листа.
– Нали знаеш, че можеш просто да използваш фурната.
– Къде му е забавното в това? – Тя се извърна към мен, присвивайки очи. – Трябва да се махнеш.
– Моля?
– Трябва да се махнеш – повтори тя. – Кат идва. Ще гледаме куп глупави филми на ужасите.
Облегнал се на тезгяха, мушнах една от овъглените тиквени семки в устата си.
– Звучи забавно.
– Ще бъде много забавно, но ти трябва да се махнеш. Нещо се е случило между вас двамата.
– Нищо не се е случило – промърморих аз, като погледнах през прозореца отвъд кухненската маса.
Ди изсумтя.
– Да, това каза и тя, но аз не ѝ вярвам. И на теб не вярвам и каквото и да се е случило, я кара да ме избягва от дни. Така че не те искам тук, защото ще развалиш всичко.
– Ох. – Поставих ръка на гърдите си и симулирах трепване.
Ди ме блъсна.
– Както и да е. Отиди да се мотаеш с Адам.
Вече планирах да го направя. Адам и Андрю искаха да видят дали могат да измъкнат Барук, но имаше една безотговорна част от мен, която искаше да остане тук, докато Кат не се появи. Исках да я видя, въпреки че знаех, че тя ще ме игнорира, но след това, което бях направил, това ще изведе гаднярството на съвсем ново ниво.
Избутвайки плота, целунах Ди по главата.
– Ще бъда с Адам и Андрю. Ще се опитаме да примамим арумианът.
По лицето на Ди пробяга страх, но бързо се успокои.
– Бъди внимателен.
– Винаги – отвърнах аз.
Гледайки към хартията за печене, се надявах да не се опита да накара Кат да изяде нещо от това. Ужас. Взех ключовете си от плота, излязох и се срещнах с Адам и Андрю на паркинга на закусвалнята Опушената дупка. Бяха дошли по най-бързия възможен начин.
Андрю се приближи до шофьорската врата.
– Какъв е планът? Както последните две нощи ли?
Погледнах към Адам, който стоеше на няколко крачки назад.
– Да. Премини в луксианска форма в гората, близо до шосето. Тичай и виж дали можеш да го примамиш. Аз ще покарам наоколо и ще видя дали мога да го усетя.
От неделя насам, правехме това без никакъв късмет. Един от нас се редуваше да шофира, което определено беше най-досадната задача. Предпочитам да изляза, в истинската си форма, отколкото да седя зад волана.
– Ще се насоча към града – каза Адам.
Андрю стрелна брат си с поглед.
– Предполагам, че аз ще тръгна в другата посока.
Усмихвайки се, поклатих глава, докато излизах от паркинга. Улиците все още бяха доста оживени. Родители, които водеха децата си обратно в домовете им. Други отиваха на купони. Когато спрях на червен светофар, видях костенурка нинджа на шофьорската седалка на колата до мен.
Оф!
Обикалях нагоре-надолу по магистралата, обиколих града няколко пъти и убих почти два часа, преди мобилният ми да звънне. Беше Адам.
– Кажи ми, че имаш нещо – казах аз.
– Забелязахме го. – Адам дишаше тежко. – Барук. Беше се насочил към колонията. Докато Андрю дойде, аз го изгубих.
– Мамка му. – Погледнах в огледалото за обратно виждане и видях, че пътят е празен зад мен. Извъртях волана надясно и завъртях джипа. Гумите се завъртяха на чакъла, когато натиснах газта. – Тръгвайте към дома ми.
– Дадено.
Затворих слушалката на Адам и веднага набрах Ди. Тя отговори на третото позвъняване, а от тона ѝ капеше раздразнение.
– По-добре да си струва, Деймън, защото…
– Забелязахме Барук. Той се насочва към колонията.
– Какво имаш предвид? – каза тя.
Ръката ми стисна телефона.
– Той отива към колонията и ще мине точно покрай нашата къща. Ние сме на път. Кат още ли е с теб?
– Кейти е с мен, но следата ѝ е едва забележима!
Натиснах педала на газта до край.
– Все още може да се види. Просто остани вътре, Ди. Дръж и нея там.
– Добре — прошепна тя. – Бъди внимателен. Обичам те.
Яростта изрева в мен. Кучкият син вероятно нямаше представа колко близо всъщност беше до колонията или до мястото, където са Ди и Кат. Тъй като бета-кварцът беше толкова близо, това щеше да го отблъсне, но беше твърде близо, за да се чувствам комфортно. Трябваше да зарежа колата, но бях твърде близо до града и твърде много коли имаше наоколо, за да го направя, без да привлека внимание. Андрю и Адам бяха бързи. Щяха да стигнат там преди…
Мобилният ми отново извъня, този път беше Ди. В стомаха ми се образува възел, докато отговарях.
– Какво има?
– Кейти – каза тя с треперещ глас. – Тя ме накара да оставя следа върху нея…
– Какво? – Натиснах спирачките и за малко да накарам микробуса зад нас да се забие в мен. – Тя е направила какво?
– Накара ме да я осветя и след това излезе, опитвайки се да отвлече арумианът по-далеч оттук. Тя отива там, където беше партито. Деймън, тя свети.
Сърцето ми заседна в гърлото. Яростта и ужасът се врязаха в мен като удар в гърдите. Исках да се пресегна през телефона и да удуша сестра си. Как можа да позволи на Кат да направи това? Но нямаше време да ѝ се развикам. До това щях да стигна по-късно. Мозъкът ми започна бързо да работи.
– Изпрати ми нейния номер и се обади на Адам и Андрю.
– Деймън…
– По дяволите, Ди, изпрати ми нейния номер сега! – Извиках с разтуптяно сърце, докато затварях. Защо Кат би направила това? Беше самоубийство. Защо? Измина секунда и след това се чух съобщението на Ди. Натискайки номера, чаках докато телефонът звънеше.
– Ало! – Гласът на Кат беше още един удар в гърдите.
Загубих самообладание.
– Да не си се побъркала? – Извиках в телефона, заобикаляйки един бавно движещ се седан. – Това трябва да е най-глупавото нещо…
– Млъкни, Деймън! – изкрещя тя. – Станалото, станало. Нали? Ди добре ли е?
Дали Ди е добре? Не осъзнава ли какво е направила?
Кат беше луда!
– Да, Ди е добре. Но ти не си! Ние го изгубихме и тъй като Ди каза, че в момента светиш като проклета пълна луна, обзалагам се, че те преследва.
Последва пауза.
– Е, това беше планът.
– Кълна се във всяка звезда в небето, ще те удуша, когато те хвана. – Буквално щях да го направя. – Къде си?
– Почти съм на полето – каза тя. – Не го виждам.
– Разбира се, че не го виждаш. Господи… Той е направен от сенки – той е част от нощта, Кат. Няма да го видиш, докато той не поиска. Не мога да повярвам, че си направила това.
– Стига си ми крещял! – извика тя в отговор. – Ти каза, че представлявам опасност за Ди. И аз бях там с нея. Ами ако беше дошъл? Сам каза, че ще ме използва срещу нея. Това беше най-доброто, което можех да направя! Така че спри да бъдеш такъв проклет глупак!
Не.
О, не.
За момент дори не виждах пътя пред себе си. Ужасът почти ме погълна.
– Не исках да правиш това, Кат. Никога не съм искал нещо подобно.
Чух как си пое дълбоко дъх.
– Не си ти виновен.
Стиснах устни.
– Аз съм виновен.
– Деймън…
– Съжалявам. Не искам да пострадаш, Кат. Не мога – не мога да живея с това.
След като тези думи излязоха от устата ми, нямаше как да ги върна обратно. Те бяха истината.
– Остани на телефона. Ще намеря къде да оставя колата и ще се срещнем. Няма да отнеме повече от няколко минути, за да стигна до там. Не излизай от колата или нещо подобно.
– Добре, – каза тя и след това – може би това наистина не е най-страхотната идея.
Излаях кратко, дрезгаво, когато забелязах последните фарове да изчезват в огледалото за обратно виждане. Спрях.
– Не е мамка му.
– Така че, хм, да живееш … – Тя внезапно млъкна, когато загасих двигателя и отворих вратата на колата.
– Деймън?
– Какво?
– Мисля… – прозвуча писък.
Кожата ми настръхна.
– Кат?
Нищо.
– Кейти!
Без отговор.
О, не. Не, не.
Хвърлих телефона в джипа, затворих вратата с трясък и след това излетях към гората, превключвайки в истинската си форма и набирайки скорост. Тичах по-бързо от всякога, тялото ми едва докосваше земята. В главата ми се въртяха сценарии. Кат пребита. Счупена. Мъртва. Не можех да прогоня мислите от главата си.
Бяха изминали само минути, може би две, докато стигна до поляната, но беше повече от достатъчно време Барук да нарани сериозно Кат или по-лошо. Прелетях покрай изгорелите останки от огъня от вечерта на партито, нищо повече от овъглени цепеници и разпръсната пепел. През дърветата забелязах ярка бяла светлина да се издига твърде високо във въздуха, за да бъде Кат, освен ако…
Втурнах се през дърветата и тогава го видях – видях Кат. Арумианът я държеше във въздуха с ръка около гърлото ѝ, а другата му беше на гърдите ѝ. Той се хранеше от нея. Гневът имаше вкус на метал в гърлото ми. Преминах в човешката си форма, когато яростта изригна от мен в рев.
Сенчестата глава на арумиана се обърна точно когато се блъснах в него, прекъсвайки хватката му върху Кат. Тя падна на земята в счупена купчина и не стана. Приземих се пред нея, приклекнал, а той беше на няколко фута от мен.
Станах и се изправих пред него, очи в очи.
– Дойде да умреш с нея ли? Перфектно – каза Барук в човешката си форма, движейки се бързо отляво надясно. – Улесняваш ме, защото мисля, че тя скоро ще умре. Имаше добър вкус. Някак различен — подигра се той. – Не като на луксиан, но все пак си заслужаваше в крайна сметка.
Изстрелвайки се към Барук, аз го изпратих на няколко метра с един силен взрив на Източника от протегната ми ръка.
– Ще те убия.
Барук се претърколи по гръб, задавен от смях.
– Мислиш ли, че можеш да ме победиш, луксианецо? Унищожавал съм по-силни от теб.
Ударих го с нов взрив от светлина, заглушавайки останалата част от казаното от Барук. Земята потрепери от въздействието на цялата тази фокусирана енергия. Ударът го беше съборил, но знаех, че няма да остане дълго там. Премествайки се в моята форма на луксиан, аз скочих. Сблъскахме се с гръм и паднахме на земята, търкаляйки се, биейки се като обикновени хора, но силата на нашите удари щяха да убият човек веднага.
Притиснах Барук, ударих го с юмрук в гърлото, но в последния момент той се измъкна и дръпна краката си назад, изритвайки ме настрани. Приземих се и се претърколих, изправяйки се на крака точно когато видях Ди как профуча покрай арумиана, насочвайки се към Кат. Нямаше време дори да обмисля присъствието на сестра ми.
Ярки, оранжеви огнени топки се образуваха по върховете на ръцете ми. Те се изстреляха покрай Барук, изчезнаха, преди да се блъснат в дърветата, превръщайки света в кехлибар и злато. Топлината задуха обратно, хвърляйки пращяща жарава в небето.
Една се блъсна в рамото на армуниана и го завъртя. Той отблъсна другата и удари дървото зад него, прогаряйки дълбока дупка в ствола. В хаоса чух Ди да казва:
– Кати, говори с мен. Моля те, говори с мен! – Тогава тя изкрещя името ми. – Деймън!
Сърцето ми спря.
Обърнах се заедно с Барук. Ди държеше Кат в ръцете си. Аруминианът освободи собствената си същност. Тъмна мълния се заби в Ди, отблъсквайки я от Кат, която се свлече на земята. Извиках, когато Ди скочи на крака. Очите ѝ горяха в бяло и тогава тя полетя напред, прицелвайки се право в Барук.
Завъртях се назад, изстрелях още един заряд и след това още един, но Барук избегна атаката ми и тръгна право към Ди. Хукнах напред, но беше твърде късно. Той хвана Дий и за един спиращ сърцето момент, мракът я погълна. Тя се удари в земята, а тялото ѝ потръпна.
Нахвърлих се на Барук, хващайки го. Клоните се разклатиха и разпръснаха листа по тревата. Претърколих се върху него, призовавайки Източника и когато вдигнах ръката си, видях Ди да се изправя. Миг на разсейване и това помогна на Барук.
Всичко се разви много бързо.
Ди се втурна, кръвта се стичаше от носа ѝ. Тя изправи рамене и тръгна към нас. Под мен Барук вдигна ръката си и изстреля още един взрив, целейки се право в Дий.
Кат се блъсна в нея в секундата, когато взривът ги удари, събаряйки я настрани секунда преди мракът да ги обгърне и да се чуе писък. Не можех да разбера дали е на сестра ми или на Кат.
Всичко се разпадаше.
И двете се строполиха на земята. Кат беше по гръб и предницата на ризата ѝ беше покрита с тъмно вещество. Метална миризма изпълни въздуха. Кръв. Ди беше до нея, на една страна, отпуснатата ѝ ръка падна върху тази на Кат. Ди влезе в истинската си форма.
Никога не откъсвай очите си от врага.
Взривът ме удари в гърба. Полетях във въздуха, завъртях се няколко пъти, преминавайки от една форма в друга и се стоварих на земята. Мислите ми бяха само за сестра ми… и Кат. Кат нямаше шанс срещу Барук.
Блъснах се в земята, зашеметен, когато чух гласа на арумиана в главата си.
„Три за един сссспециални.“
Опитвайки се да остана в една форма, аз се извъртях и погледът ми се избистри. Кат — бях до Кат, толкова близо, че можех да я докосна. Тя беше жива. Гърдите ѝ се повдигаха и спускаха в плитки вдишвания. Тя се взираше в мен, устните ѝ се движеха, но не чух думи. Опитах се да седна, но вторичните трусове ме принудиха да легна. Конвулсивно мускулите ми се свиха. Беше като да бъдеш ударен от зареден Тизър.
„Ссссвърши се. Всички вие ще умрете.“ Барук се приближи.
Обърнах се към Кат и видях сълзи да замъгляват очите ѝ. Това не беше правилно. Тя не заслужаваше нищо от това, кото ѝ бях причинил.
Очите ни се заключиха. Исках да ѝ кажа, че съжалявам. Съжалявах, че се премести тук и ни срещна. Че вината не е нейна, и че нямаше представа в какво се забърква. Исках да върна времето назад, да я спра да отиде в библиотеката и да изтрия инцидента със спагетите в кафенето, защото без това никога нямаше да говорим в гората онази вечер и тя никога нямаше да излезе пред камиона. Толкова много грешки.
Кат щеше да е в безопасност точно сега, да гледа глупави филми за Хелоуин, може би дори в прегръдките на някой мъж, който никога нямаше да я нарани или да я изложи на опасност. Тя щеше да е в безопасност. Извън обсега ми, но въпреки това в безопасност.
Най-вече исках да се върна и да променя начина, по който се бях отнасял с нея. Защото сега, докато тя потръпваше на влажната земя, когато смъртта надвисваше над всички ни, бях готов да призная единственото нещо, от което се криех. Единственото нещо, което наистина ме ужаси.
Никога не съм искал да я отблъсна.
Колкото и егоистично да беше, радвах се, че се е преместила тук. Беше твърде късно за нас, но се грижех за нея… повече, отколкото трябваше, но го правих. Вече беше твърде късно.
Твърде късно е да ѝ кажа какво чувствам, да я докосна, просто да я прегърна, да компенсирам всяко ужасно нещо, което бях направил или казал. Беше твърде късно за мен.
Но тя щеше да си тръгне от тук. Тя щеше да живее, дори и това да е последното нещо, което ще направя.
Преминавайки в истинската си форма, макар и уязвим, протегнах ръка към нея. Тя се протегна също и пръстите ѝ изчезнаха в светлината ми.
Фокусирах всичко в това докосване, изпращайки удар от енергия в тялото ѝ, знаейки, че каквото и да е, ще свърши работата си, излекувайки я отвътре навън. Щеше да ѝ даде шанс да се измъкне. Надявах се, че Барук ще се съсредоточи повече върху мен.
Ридание разтърси тялото ѝ и аз стиснах ръката ѝ. Тогава видях в очите ѝ да пламва осъзнаване. Тя знаеше какво правя, какво означава това.
– Не. – Гласът ѝ беше дрезгав, уморен шепот.
Тя се опита да се дръпне, но аз я задържах, без да обръщам внимание на отчаяната паника в очите ѝ. Стиснах ръката ѝ. Не я пусках. Не и сега.
Никога.
Изведнъж тя седна и хвана сестра ми за ръката, докато все още държеше ръката ми. Импулс от светлина премина през мен, блестеше толкова ярко, че Барук сякаш изчезна. Той се изви високо във въздуха, пукайки и плюейки. Светлината ми достигна Ди. Нейната светлина се свърза с моята.
Сянката на Барук спря.
Дъгата от светлина струеше отгоре и се спусна надолу, пронизвайки гърдите на Кат. Секунда по-късно тя летеше над нас, изплъзвайки се от хватката ми, беше над мен, рееше се, косата ѝ се развяваше около нея. Сила, изградена между нас тримата, засили регенеративните способности на висока предавка. Чу се пукот, захвърчаха искри, Ди и аз се върнахме в човешките си форми.
Зашеметен, се изправих на колене и се протегнах към Кат. Какво правеше тя…?
Усещах как придърпва енергията от въздуха, притискайки я до себе си. Не беше възможно, но силата се концентрира в нея, трепет от същата сила, потръпващ дълбоко в мен. Това… това не беше възможно.
Изкрещявайки, тя пусна енергията.
Изправяйки се на крака, гледах със страхопочитание, когато силата се заби в гърдите на Барук. Въздухът се сгъсти. Пламна силна светлина и аз вдигнах ръката си, закривайки очите си. Когато светлината изчезна, Барук го нямаше и Кат…
О, Боже.
– Кат?
Тя беше по гръб и гърдите ѝ… едва се движеха. Ароматът на смърт се носеше във въздуха. Стрелнах се към нея, падайки на колене. Тя изпусна шумно въздух и суровата паника избухна в червата ми.
Всичко това… Стигнахме дотук – аз я спасих и тя взе всичко, което ѝ бях дал, и вместо да се махне по дяволите, тя го използва, за да ни спаси.
Тя се жертва за нас.
Не заслужавах това. По никакъв начин не съм заслужил нейната жертва.
Придърпах я в ръцете си и я почувствах лека като дъх, сякаш част от нея, която я правеше цяла, вече беше изчезнала.
– Кат, кажи нещо обидно. Хайде.
Дий се размърда и се изправи, гласът ѝ бе пълен с паника. Не откъсвах очи от Кат. Плъзгайки пръсти по лицето ѝ, изтривайки следите от кръв… но имаше толкова много. Под носа ѝ, ъглите на устните ѝ, ушите ѝ… и дори кръв под очите ѝ.
Това не беше правилно.
Знаех какво трябва да направя.
– Ди, върни се в къщата сега.
– Не искам да си тръгвам – протестира Ди, обвивайки ръце около кръста си, докато се препъваше към нас. – Тя кърви! Трябва да я закараме в болница.
Очите на Кат се приковаха в мен, но не помръдна. Ужасът мина през гърдите ми, забивайки нокти.
– Върни се в къщата веднага! – Извиках и след това се насилих да говоря малко по-тихо. Ди не можеше да знае какво се каня да направя отново. – Моля те. Остави ни. Тръгвай. Тя е добре. Тя… просто ѝ трябва минута.
Обърнах гръб на Ди, избутвайки заплетените вълни коса от лицето на Кат. Когато се уверих, че сестра ми я няма, издишах накъсано.
– Кат, няма да умреш. Не мърдай и не прави нищо. Просто се отпусни и ми се довери. Не се бори с това, което предстои да се случи.
Нямаше признаци, че ме е чула, но не се предавах. Няма начин. Наведох глава и притиснах челото си към нейното. Тялото ми избледня и аз се преминах в истинската си форма. Топлината премина от мен към нея.
„Дръж се. Не се пускай.“ Знаех, че не ме чува, но продължих да говоря, докато обгръщах главата ѝ. „Просто се дръж.“
Фокусирайки се върху нея, усетих как се плъзнах в нея. Тогава можех да видя всичко: кости, които се лекуваха, раните заздравяваха, възстановявах разкъсани мускули и кръвта течеше във вените ѝ бързо, но безпрепятствено. Тя беше цялата в рани и счупвания и виждайки това, почти ме уби при мисълта каква болка е изтърпяла.
Усетих, че нещо щракна в мен. За миг имах странно чувство – трептене в гърдите ми, до собственото ми сърце, сякаш сърцата ни бяха едно цяло, биеха в синхрон, но после… после се случи нещо друго. Нещо вътре в мен се разкъса, разкъсване на съществото ми – разделяне на две.
Устните ѝ докоснаха моите. Цветовете се въртяха около мен — ярки червени и бели. Сякаш нямаше аз или тя… бяхме ние, само ние. И можех да почувствам привличане към нея, отдаване и вземане. Това беше забранено — да я лекувам, но това… това беше нещо повече, защото тя беше на ръба на неизвестното, люлееше се в забрава и аз я бях дръпнал обратно.
Какво правя? Ако разберат какво съм направил… но не мога да я загубя. Не мога. Моля те. Моля те. Не мога да те загубя. Моля, отвори очите си. Моля те, не ме напускай.
„Тук съм“ – каза тя, но не на глас, и отвори очи. „Тук съм.“
Шокиран, аз се дръпнах назад, а светлината изчезна от нея. Но нещо… нещо липсваше. Усещах го. Не знаех какво точно и не ме интересуваше. Тя беше жива. Всички бяхме живи и това беше важното.
– Кат – прошепнах и тя потръпна в ръцете ми. Седнах назад, притиснах я близо до гърдите си и я държах.
Очите ѝ бяха изпълнени с удивление и доза объркване.
– Деймън, какво направи?
– Имаш нужда от почивка. – Спрях, уморен до кости, уморен до мозъка на костите си. Дори аз имах своите физически граници и ги бях прескочил тази вечер.
– Ти не си сто процента добре. Ще отнеме няколко минути. Така мисля. Не съм лекувал никого на това ниво преди.
– Ти ме излекува пред библиотеката – промърмори тя и вдигайки ръце ме докосна. Сякаш ѝ беше за първи път да прави това. – И при колата, когато си прищипах пръстите…
Усмихнах се уморено.
– Това бяха обикновени натъртвания. Сега не беше нищо подобно.
Кат обърна глава, гледайки през рамото ми. Бузата ѝ леко докосна моята, но ми се стори като хиляди меки като коприна докосвания. Усетих как се скова.
– Как го направих? — прошепна тя. – Не разбирам.
Добър въпрос. Зарових глава във врата ѝ, вдишвайки аромата ѝ на ванилия и праскова, запомняйки го. – Сигурно съм ти направил нещо, когато лекувах. Не знам какво. Няма смисъл, но нещо се случи, когато енергиите ни се обединиха. Не трябваше да те засегне – ти си човек.
Думите ми сякаш не я успокоиха. Говорих глупости. И те не ме успокояваха. Ръката ми трепереше, докато махах кичур коса от лицето ѝ.
– Как се чувстваш?
– Добре. Сънлива. Ти?
– Същото. – Но се чувствах невероятно по странен начин. Прокарах палеца си по брадичката ѝ и после по долната ѝ устна. Чувствах се като дете, което отива в Disney World за първи път и това беше странно, защото никога не съм бил в страната на приказките. Никога не съм искал да отида.
– Мисля, че засега ще е най-добре да запазим това между нас – цялата работа с лечението и това, което направи там – казах аз. – Става ли?
Тя кимна, но иначе остана неподвижна, докато ръцете ми следваха линиите на лицето ѝ, премахвайки тъмните петна. Погледите ни се срещнаха и аз се усмихнах, наистина се усмихнах по начин, по който не съм го правил отдавна.
И спрях да мисля.
Хващайки бузите ѝ, аз я целунах нежно. Целувах я бавно, нещо, което никога не съм правил преди, но исках. Части от мен, места, скрити за повечето, се отвориха. Наклоних главата ѝ назад и беше като за първи път — беше за първи път, защото беше точно така, нещо което исках, може би дори имах нужда. Невинното докосване ме остави без дъх — за първи път.
Отдръпнах се, смеейки се.
– Притесних се, че сме те потрошили.
– Не съвсем. – Пълни със загриженост, очите ѝ търсеха лицето ми. – А ти? Потоши ли се?
Изсумтях.
– Почти.
Тя си пое малко въздух, устните ѝ оформиха лека усмивка.
– Сега какво?
Устните ми откликнаха на нейните и аз вдишах късния нощен въздух, аромата на влажна трева и богата почва.
– Прибираме се.
