Глава 15
Веднага ги разпознах. Полицай Лейн беше първият, който пристъпи напред, вперил предпазлив поглед в мен.
– Здравейте, г-н Блек и г-це Шуорц – каза той.
– Хей, Лейн. – Запазих гласа си спокоен. – Не те очаквах днес.
– Пристигнахме в града малко по-рано и видяхме колата ти. – усмихна се Лейн.
Полицай Вон присви очи, сякаш се опитваше да види през мен. За първи път, Кат мълчеше зад мен.
– Какво правите тук?
– Снощи имаше парти тук и дойдохме да потърсим нейния мобилен телефон.
Хвърлих усмивка през рамо и се помолих на всеки, който може да ме чува, тя да не носи мобилния си телефон и да не звънне.
– Загуби го и все още го търсим. Така че мога да се срещна с вас по-късно. След като намерим…
Пътническата врата на една от колите се отвори и от нея излезе жена с бяло-руса коса. Преглътнах едно проклятие, разпознавайки острите ѝ черти.
– Непълнолетните пият ли? – Усмихна се тя фалшиво. Нещо тук не беше наред.
Всяка част от мен се напрегна, докато се взирах в Нанси Хъшър. Да се справя с Лейн и Вон беше едно, но тази жена? Тя беше проблем, но не от забавния вид. Не я виждах често и фактът, че беше тук, не предвещаваше нищо добро.
– Не сме пили алкохол – каза Кат. – Той също. Родителите му са строги като моите. Ще го убият, ако разберат, че е пил.
Запазих лицето си безразлично.
– Е, надявах се да се видя с теб Деймън, може и да вечеряме. – Лейн махна към своя автомобил. – Имаме само няколко часа. Не ми е приятно, че трябва да прекъсна търсенето и спасяването на твоя мобилен телефон.
Взирайки се в Хъшър за момент, аз кимнах.
– Разбира се. Само да я откарам у дома и ще се срещна с вас, момчета.
– Това няма да е необходимо – каза Хъшър. – Ние ще я закараме, а вие ще си поговорите.
О, това не ми хареса. Въобще не. Мускул на челюстта ми започна да трепти и бях на секунди от това да кажа на Хъшър да върви на майната си, когато Кат пристъпи напред с лъчезарна усмивка.
– Страхотно – каза тя. – Просто се надявам, че няма да ви отклоня от пътя ви.
Стиснах в юмрук дясната си ръка се стисна и исках да извикам на Кат. Тя не познаваше Хъшър, не знаеше на какво е способна тази жена. Не исках Кат да живее близо до нея, камо ли да са в едно превозно средство.
– Няма да ни отклониш – отвърна Хъшър. – Пътищата в този край много ни харесват. Есенни багри и прочие. Готова ли си?
Кат тръгна към джипа и когато Хъшър отвори задната врата на колата, ме погледна. Принудих краката си да се придвижат към моята кола, но не откъсвах очи от другото превозно средство. Не и когато Хъшър затвори вратата след Кат. Не и когато онази жена се усмихна към мен, преди да се качи отпред. Не и когато Вон седна зад волана. Не и докато колата не излезе от полето на пътя, изчезвайки от погледа ми.
Нищо не можех да направя.
Безпомощността се изля в мен, последвана от горчиво разочарование.
Лейн спря до шофьорската врата.
– Ще я откарат у дома, Деймън.
Срещнах стабилния му поглед и казах проклетата истина.
– Нямам доверие на нито един от вас.
– Напротив – отговори той. – И двамата го знаем, но те ще отведат приятелката ти у дома.
Думите му не намалиха напрежението, което се натрупваше в мен.
– Хората знаят, че тя е с мен днес – казах, което не беше вярно, но реших, че няма да навреди. – Ако тя изчезне, това няма да изглежда добре за мен.
Лейн поклати глава.
– Както казах, това момиче ще се прибере у дома.
– И по-добре – предупредих го.
Той отвори вратата на колата си с въздишка.
– Гладен съм. Хайде да си вземем нещо за ядене.
Храната беше последното нещо, което исках, но Опушената дупка беше по-близо до дома ми, отколкото където бяхме сега, така че се отправихме натам всеки с колата си. Въпреки че беше събота и пътищата бяха натоварени, стигнах до Дупката достатъчно бързо, за да намерим свободна маса.
И фактът, че сервитьорката беше луксианка и разпозна кой е Лейн, помогна.
Никой не седеше близо до нас.
Всичко, което поръчах, беше чаша вода, но Лейн се постара докрай, като поръча ядене от менюто, както правеше винаги, когато се срещахме тук. След като сервитьорката се втурна да изпълнява поръчките ни, Лейн се облегна назад и тихо заговори.
– Ще карам направо. Какво се случи в нощта на Хелоуин?
Скръстих ръце на гърдите си и срещнах погледа му.
– Защо ти отне толкова време, за да дойдеш и да ме попиташ?
– Току-що получих заповедите си да говоря с теб – отговори той.
– Това не отговоря на въпроса ми.
– Няма нужда да ти казвам повече от това. – Той вдигна ръце. – Не се опитвам да се правя на глупак, но просто изпълнявам заповедите си и когато се променят, знам, че не бива да разпитвам. Ти също трябва да направиш така.
Устните ми се извиха в кисела усмивка.
– Е, познаваш ме, не съм много добър в това.
Лейн се засмя сухо.
– Знам, че това не е вярно. – Той направи пауза, когато пристигнаха нашите напитки. – Какво се случи на Хелоуин?
Отпих от водата си, преди да отговоря.
– Едно от момчетата от колонията малко излезе извън контрол. Той заплашваше сестра ми и… и приятелите ми.
– Странно е да разбера, че имаш човешка приятелка – прекъсна го той.
Прокарах пръста си по хладното стъкло.
– Е, трудно е да не съм, когато тя живее в съседство. Не е моя вината. Вие оставихте нея и майка ѝ да се нанесат. Както и да е – продължих, преструвайки се на отегчен от разговора. Потвърдих това, което знаех, че Старейшините са казали на МО. – Той беше извън контрол. Скарахме се. Беше доста впечатляващо.
– Със сигурност. Извади сателит от строя.
Аз се ухилих.
– Готино.
Погледът на Лейн не изразяваше нищо, когато чинията му с храна пристигна. Той наряза питката с изражение на блаженство на лицето си.
– Какво стана с този, който излезе извън контрол?
Добър въпрос. Не бях сигурен какво им бяха казали Старейшините, но с такава проява на сила някой умира. Старейшините знаеха това.
– Вече не е проблем.
Той спря, а от вилицата му висеше огромно парче месо.
– Знаеш, че това е забранено.
Отпих още една глътка.
– И какво трябваше да направя? Да му позволя да ни разобличи? Правителството е добре запознато с…
– Разбирам – прекъсна ме той, дъвчейки замислено. – Вашата колония съобщи същото. За твое сведение, полицай Хъшър няма проблем с това. Разговорът с теб днес е просто процедурен.
Почувствах облекчение.
– Защо Хъшър е тук? Това изглежда твърде странно за нея.
Той се изкиска.
– Полицай Хъшър обича да пътува от време на време. Днес беше просто твоят щастлив ден.
Сега беше мой ред да изсумтя. Моята неприязън към Хъшър не беше голяма тайна. Погледнах през прозореца. Навън се смрачаваше. Искаше ми се да мога да се доверя на Лейн. Харесвах го, но знаех, че аз за него съм просто работа. Един, който той толерираше. Насочих вниманието си отново към него. Той погледна към мен, само малко парче месо беше останло в чинията му.
– Какво? – попита той.
Взех си чашата.
– Нищо.
Лейн довърши питката си, оставяйки картофеното пюре недокоснато, както винаги. Постави вилицата си върху чинията и се облегна назад.
– Извън протокола?
Да бе. Чаках.
– Държиш се добре, нали?
Пръстите ми останаха неподвижни върху стъклото.
– За какво питаш?
– Момичето. Кейти.
– Звучиш като баща, Лейн. – Тонът ми беше безгрижен, но не това чувствах.
Усмивката на Лейн беше лека.
– Понякога се чувствам така. Не питам какво става с вас двамата. И двамата сте млади и разликите нямат значение в… разгара на момента. Тя е хубаво момиче. Бъди умен, Деймън.
***
Не бях умен, когато ставаше дума за Кат, и почти се бях отказал да бъда такъв.
Спрях на алеята, паркирах колата си и отворих вратата. В къщата на Кат не светеше, но когато наближих верандата на нашата къща, почувствах топлото изтръпване по тила си. Почти паднах на колене. Тя беше тук. Тя беше добре. Изкачих стъпалата.
Входната врата се отвори и Кат се превърна в мъгла, когато изтича навън. Едва имах време да се подготвя. Тя се хвърли към мен, обви ръце около врата ми и ме стисна силно. Сърцето ми биеше ускорено, също като нейното, и поздравът ме смая толкова много, че замръзнах за секунда.
След това обвих ръце около кръста ѝ, прилепвайки я към мен. Усетих как Ди излиза навън.
– Уха, Кити, какво става?
Заравяйки лице в гърдите ми, тя не отговори за момент.
– Мислех, че Министерството на отбраната те е откарало в някаква лаборатория, за да те държат в клетка.
– Клетка? – Засмях се малко несигурно. – Не. Няма клетки. Те просто искаха да поговорим. Отне повече време, отколкото си мислех. Всичко е наред.
Ди прочисти гърлото си.
– Хм.
Кат се стегна в прегръдката ми и сякаш сега осъзна какво прави. Пусна ме, отстъпвайки крачка назад.
– Аз… просто се притеснявах.
– Да, бих казала, че е така – каза Ди.
Вгледах се в Кат, устните ми бавно се извиха нагоре.
– Донякъде харесвам това ниво на притеснение. Кара ме да мисля за…
– Деймън! – извикаха и двете.
– Какво? – Пристъпих към сестра си, разрошвайки косата ѝ по начина, по който знаех, че я дразни. – Само намеквах…
– Знаем какво предлагаш. – Ди отблъсна ръката ми. – А тази вечер наистина искам да смеля храната си на спокойствие.
Тя се усмихна на Кат.
– Виждаш ли. Казах ти. Деймън е добре.
Кат очевидно беше много, много притеснена за мен. Страхотно. В момента тя изглеждаше доста смутена.
– Нищо ли не подозират?
Поклатих глава.
– Нищо, но те са параноични. – Реших, че няма смисъл да влизам в подробности точно сега. – Наистина, няма нужда да се тревожиш. В безопасност си.
Тя ме погледна и след това поклати глава, сякаш не разбирах нещо.
– Добре, трябва да се прибирам.
– Кат…
– Не. – Тя ми махна с ръка, тръгвайки надолу по стълбите. – Наистина трябва да се прибера. Блейк се обади и трябва да му върна обаждането.
– Борис може да почака – казах, когато Ди се шмугна обратно вътре.
– Блейк – каза тя и спря на тротоара. С трепереща ръка приглади странните кичури около лицето си. – Задаваха ми много въпроси – особено дамата.
– Нанси Хъшър. – Намръщих се, докато слизах по стълбите. – Тя очевидно е голяма работа в Министерството на отбраната. Искаха да знаят какво се е случило на полето в нощта на Хелоуин. Дадох им версията, редактирана от мен.
– Повярваха ли ти?
Аз кимнах.
– Налапаха въдицата.
Тя потръпна.
– Но, Деймън, ти не си направил нищо. Аз бях, или може би всички ние.
– Знам, но те не го знаят. – Сниших гласа си, докато обхванах хладната ѝ буза с ръка. – Те никога няма да разберат това.
Очите ѝ се затвориха, когато облегна бузата си в ръката ми.
– Не се тревожа за себе си. Ако смятат, че си взривил сателит, който е в орбита, може да гледат на теб като заплаха.
– Или може просто да си помислят, че съм страхотен.
– Не е смешно – прошепна тя.
– Знам. – Приближих се и, като си поех дълбоко дъх, я привлякох обратно в ръцете си. – Не се тревожи за мен или Ди. Можем да се справим с МО. Вярвай ми.
Кат ме прегърна през кръста и остана така за няколко ценни минути и през това време светът малко утихна. След това тя се отдръпна.
– Не съм казала нищо на тази жена. И проклетият телефон иззвъня, докато слизах от колата. Тя знае, че лъжем защо сме там.
Мамка му. Лош момент да звънне.
– Няма да им пука, че лъжем за телефона. Вероятно си мислят, че сме били там, за да се натискаме, или нещо подобно. Няма нужда да се тревожиш, Кат.
Тя вдигна очи, срещайки моите.
– Радвам се че си добре.
Усмихнах се.
– Знам.
Назад към част 14 Напред към част 16
