Глава 19
Нещата се промениха след тази съботна вечер.
Не бях сигурен дали беше съзнателно решение или просто е от начина, по който се развиха нещата между нас. Имаше една празнина, която трябваше да съществува, за да мога да запазя някакъв вид ясно съзнание, когато ставаше дума за Блейк. Макар че понякога сякаш беше както преди… преди всичко. Можеше да спорим, а Кат да се бори с усмивката си. Можеше да се допира до мен и аз да я усещах с всяка клетка. Можеше да докосвам ръката ѝ или косата ѝ и ми трябваше всичко, за да я пусна.
И имаше дни, в които Кат се опитваше, тя наистина правеше усилия, да пресече пропастта между нас, но аз не успях, не и когато беше толкова очевидно, че тя не ми вярва.
Нищо не можеше да съществува без доверие.
Така нещата се промениха. В училище не си говорехме. Оставях я сама в класа по тригонометрия и на обяд. Виждах я вечер и тази раздяла помежду ни отрязваше една скрита част от мен, но трябваше да тегля граница някъде.
Обучението изсмукваше по-голямата част от времето ни след училище. Дори Ди не знаеше, че съм с Кат и него, а знаех какво мислят всички в училище за Кат. Че сега се среща с глупака и всичко извън нейния „приятел“ престава да съществува. Да запазя мълчание ми беше трудно, докато дните се превръщаха в седмици.
И с течение на времето Кат… не изглеждаше така, сякаш се справя много добре. Под очите ѝ се появиха тъмни сенки. Беше бледа и изтощена, винаги уморена. Сякаш не спеше толкова добре, колкото и аз, което означаваше, по дяволите, че не спи.
След Деня на благодарността, усетих арум само веднъж и почти всяка вечер прекарвах в патрулиране. Веднъж, преди седмица, когато бях близо до покрайнините на Грант Каунти, усетих мазното, задушаващо присъствие, но след това изчезна. От тогава нищо. Дори, когато Адам или Андрю патрулираха.
Накарах Матю да провери досието на Блейк, като му казах, че просто имам странно предчувствие за него. Всичко, което глупакът беше казал на Кат за това откъде е, беше истина. Единственото нещо, което липсваше, беше името на чичо му, но Матю обясни, че това не е необичайно.
Може би това, което чувствах към Кат, ме заслепяваше, когато ставаше въпрос за това момче, оцветявайки моята перспектива. Не знаех, но не можех да се отърся от факта, че появата му, предложението му за помощ, всичко беше твърде съмнително.
В работата с Кат не постигна много. От това, което тя твърдеше, не е имала скорошни неочаквани изблици и също така не напредваше много. Глупакът беше нервен. Той говореше. Много. Но това, което каза по време на едно от обученията, наистина имаше смисъл.
– Технически винаги, когато използваме способностите си, изпращаме и частица от себе си – обясни той. – Сякаш ако искам да взема нещо, част от мен го прави като мое продължение. Ето защо използването на нашите сили ни отслабва. – Той спря, засмя се, когато видя изражението на Кат. – Нямаш представа за какво говоря.
С малко моя помощ Кат най-накрая успя да премести предмети по нейно желание. Тя преместваше книгите върху и от масичката за кафе и очите ѝ бяха светнали, сякаш някой току-що е изхвърлил камион с книги в скута ѝ.
Тази вечер беше една от последните вечери, в които тренирах с нея. Министерството на отбраната се появи на следващия ден, поглъщайки по-голямата част от следобеда ми. Посещението не беше нещо необичайно. Лидия ни беше посетила на следващия ден.
Известно време не присъствах на тренировките им. Чак тази вечер. По-рано днес, в час, забелязах, че ръката ѝ е превързана. Когато попитах какво се е случило, тя избегна отговора. Безпокойството ми беше поникнало и нарастваше през целия ден.
Ужасна мисъл се въртеше в ума ми. Той ли имаше нещо общо с нейното нараняване? Почуках и след миг вратата се отвори рязко.
– Здравей – ахна Кат, докато се взираше в мен. Изглеждаше по-уморена от последния път, когато я видях. – Ще помагаш ли тази вечер?
Погледът ми се спусна към бинтованите ѝ пръсти.
– Да. Къде е Билбо?
– Блейк – поправи ме тя. – В хола е.
Затворих вратата след себе си.
– За ръката ти…
– Снощи се изгорих на печката. – Тя сви рамене, вторачена във върховете на черните ми ботуши.
– Това е доста…
Тя въздъхна.
– Непохватно?
Не знаех дали да ѝ повярвам и да изпитам облекчение.
– Да, наистина е непохватно, Кат. Може би трябва да стоиш далеч от печката за известно време?
Минах покрай нея и влязох в хола.
Глупакът всъщност ми махна с ръка.
– Много мило, че се присъедини към нас отново.
Ухилен, седнах до него и протегнах ръка по облегалката на дивана, притискайки го.
– Знам, че съм ти липсвал. Всичко е наред, тук съм.
– Да – каза той, звучейки наистина искрено.
Обучението започна и аз останах тих, гледайки как Кат мести разни неща. Ставаше дяволски добра в това. Бях горд с нея.
– Преместването на неща е просто салонен трик, наистина – каза той, след като Кат подреди около двадесет книги, без да ги докосва.
– Еха. – Наклоних глава настрани. – Ти чак сега ли го разбираш?
Той се взря в Кат, държейки ръцете си притиснати към гърдите.
– Добрата новина е, че вече можеш да го правиш по свое желание, но това не означава, че имаш контрол. Надявам се да е така, но не знаем със сигурност.
Господи, той беше наистина настроен положително.
– Имам идея. Ще трябва да ми се довериш напълно. Ако те помоля да направиш нещо, не ми задавай хиляди въпроси. – Той направи пауза, докато очите ми се присвиха. – Трябва да видим нещо невероятно.
– Ще дам всичко от себе си – каза тя и раменете ѝ се напрегнаха.
– Най-доброто не е достатъчно добро. – Той издиша шумно. – Добре. Стой тук.
Тя ме погледна, когато той изчезна във фоайето.
– Нямам представа какво е намислил. – Извих вежди. – Предполагам, че ще бъде нещо, което няма да ми хареса.
Чу се странно дрънчене на сребърни прибори и тогава той се върна, като държеше едната си ръка зад гърба си.
– Готова ли си?
– Разбира се – отвърна тя.
Хлапето се усмихна и после изви ръка назад. Видях светлината да се отразява в метал секунда преди той да го хвърли — хвърли ножа право към Кат.
Кат вдигна ръка, а на лицето ѝ се изписа ужас. Ножът спря във въздуха. Замръзнал на сантиметри от гърдите ѝ, със заострен край, обърнат към нея. Просто остана там, спря.
Устата ми се отвори, докато мигах бавно.
Той изръкопляска.
– Знаех си!
– Блейк, какво по дяволите? – изкрещя Кат, когато ножът падна на пода.
Той не просто хвърли касапски нож към гърдите на Кат.
Излязох от замръзналата си в ступор ярост, това, което той току-що беше направил, най-накрая пропука мозака ми. Бях като ракета от гняв. Преминавайки в истинската си форма, блъснах Блейк в стената, белезникаво-червената ми светлина почти го погълна.
Щях да го убия, точно тук и точно сега. Този тъп шибаняк щеше да умре. Вдигнах го, докато достигна половината стена.
– Уау! Уау! – извика той, размахвайки ръце към светлината. – Трябва да се успокоиш. Кейти не беше в опасност.
Това е. Ще го убия. Това беше единственото ми предупреждение към Кат. Той не ме чу, но знаеше, че смъртта идва. Прозорците започнаха да се тресят и стените трепереха. Плоският екран на стойката на телевизора издрънча. Парчета мазилка изпълниха въздуха. Светлината ми пламна, поглъщайки го целия.
– Деймън! – изпищя Кат. – Спри!
Въздухът около мен беше нагрят и зареден. Изпълненият ѝ с ужас писък се повтаряше отново и отново. Тя ще ме намрази, ако го убия – абсолютно ще ме намрази. С което почти можех да се справя, но тя също щеше да се страхува от мен и това… да, това е с което не можех да се справя.
С херкулесови усилия го пуснах. За съжаление той се приземи на краката си, а не на главата. Кат се стрелна между нас.
– Добре. Вие двамата трябва да се успокоите, по дяволите.
Той прокара ръце по ризата си, изправяйки се.
– Нищо не съм направил.
– Ти хвърли проклет нож по мен – изстреля тя в отговор.
„Ще го унищожа.“
Като чу гласа ми, Кат ме погледна.
– Спри се.
Яростта бръмчеше през мен. Той можеше да я убие просто така, а аз бях седял там като скапан идиот и бях позволил това да се случи. Никога повече. Свърших с това. Тя приключи с това.
Все още в истинската си форма, протегнах ръка и докоснах бузата ѝ с пръсти. Кожата ѝ беше мека като коприна и толкова дяволски крехка. Отпуснах ръката си и се промених в човешката си форма. Само очите ми останаха бели и остри като проклетия нож, който бе хвърлил по нея.
– Какво, по дяволите, си мислеше?
– Тя не беше в опасност! – Извика той. – Ако си мислех и за секунда, че не може да го направи, нямаше да го хвърля по нея!
Заобиколих Кат, ръката ми се сви в юмрук.
– Но нямаше начин да знаеш, че тя може да го направи! Не и на сто процента!
Той обърна умоляващи очи към Кат.
– Кълна се, че никога не си била в опасност, Кейти. Ако мислех, че не можеш да го спреш, нямаше да го направя.
Изругах отново, но Кат ме блокира. Втренчих се в нея.
– Кой прави така?
– Всъщност Кийфър Съдърланд. В оригиналния филм за Бъфи – обясни той. – Даваха го по телевизията преди няколко вечери. Той хвърли един нож към Бъфи и тя го улови.
– Беше Доналд Съдърланд – бащата – поправих го. Какъв задник.
Той сви рамене.
– Същото е.
– Аз не съм Бъфи!- извика Кат.
Бавна усмивка се плъзна по устните му.
– Определено си по-сладка от Бъфи.
Изръмжах ниско в гърлото си.
– Имаш ли желание да умреш? Защото наистина си го просиш тази вечер, приятел. Съвсем сериозен съм. Мога да го направя. Мога да те държа до тази стена, докато не ти свърши животът. Колко дълго ще можеш да издържиш, завинаги? Не? Не мисля така.
Той вирна брадичка.
– Добре. Съжалявам. Но ако не беше успяла да го хване, щях аз да го спра. Точно, както и ти би направил. Без да навреди. Без фал.
Вихрушка от ярост се натрупваше в мен, когато Кат си пое дълбоко въздух.
– Мисля, че това е достатъчно за тази вечер.
– Но….
– Блейк, наистина мисля, че трябва да си тръгваш – каза тя. – Ясно ли ти е? Мисля, че трябва да тръгваш.
Той се втренчи в нея за момент и после кимна.
– Добре.
С бърз поглед към мен той тръгна към вратата и спря.
– Но ти се справи страхотно, Кейти. Не мисля, че осъзнаваш колко страхотно беше това.
Яростта излезе от мен, разтърсвайки земята. Глупакът се измъкна от къщата в този момент. Част от мен беше разочарована. Надявах се да е достатъчно глупав, за да опита нещо с мен. Тогава поне можех да се оправдая със самоотбрана.
Тишина настъпи след него, докато най-накрая казах.
– Стига повече. Не.
Гласът ми беше тих, когато Кат се изправи срещу мен.
– Той можеше да те убие, Кат. Не съм съгласен с това. Няма да се примиря с това.
– Деймън, той не се опитваше да ме убие.
Неверието ме заля.
– Ти луда ли си?
– Не. – Тя се наведе и вдигна острия нож.
– Не искам повече да тренираш с него. Дори не те искам близо до него. На това момче му хлопа дъската. Ще му разкрася лицето като незаконен пластичен хирург. Не мога…
– Деймън – прошепна тя.
– …да повярвам, че хвърли нож по теб.
Отново ме порази колко близо беше тя да бъде ранена с нож в гърдите. Пристъпих напред, обвих ръце около нея и я придърпах към себе си. Държах я здраво.
– Господи, Кат, той можеше да те нарани. – Вдигнах ръката си, обвивайки я около тила си. Боже мой, тя можеше да умре тази вечер и аз можеше да не съм тук, за да ѝ помогна. Щях да съм навън, преследвайки проклет арум.
Или да се цупя в дома си като загубеняк.
Треперене ме разтърси.
– Виж, ти очевидно имаш контрол. Мога да ти помогна да продължиш да работиш върху него. – Подпрях брадичка на темето ѝ. – Това не може да се случи отново.
– Деймън. – Гласът ѝ беше приглушен.
– Какво? – Дръпнах се назад, свеждайки брадичката си.
– Аз го спрях.
Веждите ми се събраха.
– А?
– Спрях ножа. – Тя се освободи от прегръдката ми, хващайки ножа. – Не просто го спрях, но го замразих. Нещото просто висеше във въздуха.
Тогава осъзнах. Тя беше права. Тя не само го спря. Тя го замрази и това беше един от най-трудните умения, които дори един напълно пораснал луксен можеше да овладее. Свети…
Тя се засмя.
– Боже, това е доста голямо, нали?
Аз кимнах.
– Да. Това е… това е голяма работа.
От вълнение, красивото ѝ лице почервеня.
– Не можем да спрем да тренираме.
Не, няма начин.
– Кат…
– Не можем! Виж, да хвърляш нож по мен не е готино. И Бог знае, не съм много развълнувана, че го е направил, но проработи. Наистина проработи. Стигаме до някъде…
– Коя част от „Той можеше да те убие“ не разбираш? – Отдръпнах се, преди да съм вдъхнал малко здрав разум в нея. – Не искам да тренираш с него. Не и когато излага живота ти на опасност.
– Той не излага живота ми на опасност. – Тя поклати глава. – Не можем да спрем. Ще мога да го контролирам и да използвам Източника, точно както ти и Ди. Мога да ти помогна….
– Да ми помогнеш с какво? – Втренчих се в нея, след което се засмях грубо. – Да ми помогнеш да се бия с арумианци?
Скръстила ръце на гърдите си, тя потупа острието на ножа по ръката си, докато очите ѝ се присвиваха към мен.
– Да, ами ако това искам?
Пак се засмях.
– Кити, ти няма да ми помагаш да се бия с арумианците.
– Защо не? Ако мога да контролирам Източника и да помагам, защо не? Мога да се бия.
– Мисля, че причините са доста по-сериозни – извиках аз, губейки част от търпението си. – Първо, ти си човек.
– Не точно.
– Разбира се, ти си мутирал човек, но човек, който е адски по-слаб и по-уязвим от луксените.
Тя издиша бавно.
– Не знаеш колко слаба или уязвима ще бъда напълно обучена.
– Както и да е. Второ, нямаш работа да се изправяш срещу арумианци. Това никога няма да се случи.
– Деймън…
– Няма да стане, само през трупа ми. Разбираш ли? Никога няма да се биеш с тях. Не ме интересува дори и да можеш да спреш света да се върти.
Бузите ѝ пламнаха от гняв.
– Ти не ме притежаваш, Деймън.
– Не става въпрос за собственост, глупаче.
– Глупаче? – Тя ме изгледа злобно. – Не бих обиждал някой, който държи нож в ръката си.
Едва не се разсмях отново.
– Трето, има нещо лошо в Блейк. Не можеш да ми кажеш, че не виждаш или не усещаш това.
– О, недей…
– Не знаеш нищо за него – нищо повече от това, че обича да сърфира и да блогва. Голяма работа.
– Това не са достатъчно основателни причини – изстреля тя в отговор
– Защото не искам да си в опасност – какво ще кажеш за това? Това по дяволите достатъчно ли е за теб? – Извиках.
Кат скочи, очите ѝ леко се разшириха.
С ръце на бедрата си, погледнах настрани. Преброих до десет. Все още ядосан, преброих до двадесет. Не проработи.
– Деймън – каза тя с по-мек глас. – Не можеш да ме спреш, само за да ме защитиш.
Главата ми рязко се обърна към нея.
– Трябва да те защитя.
– Деймън, поласкана съм – поласкана съм, но не е твоя работа да ме защитаваш. Аз не съм Ди. Аз не съм още една от твоите отговорности.
– По дяволите, ти не си Ди! Но ти си моя отговорност. Вкарах те в тази каша. И няма да те въвличам повече в това!
– Няма да спра – каза тя с изпънати рамене.
Шокиран, всичко, което можех да направя, беше да я гледам за момент. Не разбира ли? Спряните ножове никога нямаше да я подготвят за сблъска с арум.
– Въобще има ли значение, че не искам да си в такава опасност? Че няма да позволя нещо толкова идиотско като това, да се подготвиш за сблъсък с арум?
Тя трепна.
– Да искам да ти помогна е идиотско?
Челюстта ми се стегна.
– Да, такова е.
– Деймън – прошепна тя. – Разбирам, че те е грижа…
– Не, не разбираш. Това е проблемът!
Спрях, дръпнах се назад, изсмуквайки въздуха направо от стаята.
– Няма да бъда част от това. Говоря сериозно, Кейти. Избереш ли да продължиш, тогава… все едно.
Мразех да го казвам, но беше истина. Не бих я подвел по този път. – Не искам и това да виси над главата ми, както става всеки скапан ден с Доусън. Няма да направя нова грешка и да изкупвам вината за нея.
Тя рязко си пое въздух.
– Деймън…
– Какво ще бъде, Кейти? – Погледнах я студено. – Кажи ми сега.
– Не знам какво да ти кажа.
Дръпнах се назад, сякаш наистина ме беше ударила. Щеше да е по-добре от избора, който беше направила. Беше избрала да се изложи на опасност. Тя избра да се съгласи с това. Изборът беше неин. Всяка част от мен се втвърди.
– Взе грешно решение. Приключих.
****
В мен кипеше гняв, постоянен спътник от нощта, когато Кат едва не получи удар с нож в гърдите. Горчивото острие на яростта беше избледняло, само защото поставих известно разстояние между инцидента и нас. Знанието, че тя все още тренира с психопатичния задник и това, че не съм там, ме подлудяваше
Но не можех – не трябваше – да бъда част от това.
Беше достатъчно лошо да знам, че бях стоял настрани и на практика наблюдавах всичко, което се беше случило с Доусън, без да направя нещо, за да го спра. От друга страна, аз се движих по същия път със скоростта на състезателен куршум, нали?
Колкото и да бях ядосан на Кат, това, което изпитвах към нея, не беше намаляло. Част от мен искаше това да се случи, защото щеше да е много по-лесно да се справя с това, ако не ми пукаше, но ми пукаше.
Мразех да виждам колко изтощена изглеждаше в клас. Мразех колко разстроена беше сестра ми, защото Кат не прекарваше никакво време с нея. Ди питаше почти всяка вечер за Кат, сякаш очакваше от мен да знам всички отговори. Гадното беше, че аз го причиних, но какво можех да ѝ кажа? Всичко, което можех да направя, беше да уверя Ди, че не е направила нищо, което да разстрои Кат. Мразех, че обучението беше всичко за нея. Какво се опитваше да докаже? Че е силна? Че може да стои рамо до рамо с мен?
Само като си помисля за това се вбесих и ми се поиска да се гръмна.
Малко повече от седмица след последната тренировка телефонът ми звънна. Като оставих лаптопа си настрана, вдигнах ръка. Телефонът се плъзна по скрина и полетя право към дланта ми. Докато пръстите ми се затваряха около него, се чудех дали Кат може да направи това, да контролира движението толкова прецизно. За една седмица може да се случи много. Обърнах телефона и видях съобщението. Очите ми леко се разшириха. Беше от Кат.
„Можеш ли да дойдеш.“
Взирах се в съобщението за около минута и след това хвърлих телефона на леглото. Облегнах се назад и потърках лицето си с ръце. Спуснах ръце, обръщайки поглед към тавана. Проследих подобната на мрежа пукнатина в мазилката. Появи се друг текст.
„Важно е!!!“
Минаха десет минути, преди трети текст да иззвъни на телефона ми. Бях наполовина изкушен да го вдигна и да го хвърля през прозореца, но погледнах надолу и прочетох съобщението.
„Свързано е с Доусън.“
Станах от леглото за наносекунда. Втурвайки се надолу по стълбите, излетях навън и отидох до съседната врата, без да се замисля. Нямаше нито една част от мен, която да смята, че Кат ще спомене Доусън, без да има наистина основателна причина за това.
Кат отвори вратата.
– Деймън…
Тя млъкна, поглеждайки ме.
Беше студено, но почти не усещах студа, който удряше голите ми гърди или проникваше през фланеленото долнище на пижамата. Влязох вътре.
– Какво за Доусън?
Тя затвори вратата и аз не можех да разбера дали моето или нейното сърце биеше толкова силно. Когато се обърна, тя все още ме гледаше с леко зачервени бузи.
– Кат.
– Съжалявам.
Тя тръгна към хола, притискайки ръце отстрани, за да не се докосне до мен. Стигнах първи, мъчейки се да запазя хладнокръвие. Тя пое дълбоко дъх и каза:
– Днес видях Бетани.
Назад към част 18 Напред към част 20
