Глава 21
Привличането на когото и да било беше рисковано и можеше да създаде цял набор от нови проблеми, но откриването, че арум работят с МО, не беше нещо, което можех да запазя за себе си. Щяхме да поемем този риск и да го преживеем.
Матю живееше по-далеч, отколкото колата на майка ѝ можеше да се справи. Докато превозното средство изпълзя по алеята му, се чудех дали ще успеем да се върнем обратно.
Започнахме да се изкачваме пеша и Кат веднага се подхлъзна в снега. Хванах я за ръката.
– Ако паднеш и си счупиш нещо, ще се ядосам.
– Съжалявам, не всички от нас могат да бъдат толкова страхотни…
Тя изпищя, когато я вдигнах на ръце. Стрелнах се нагоре по алеята, закривайки лицето ѝ от вятъра и снега. След като бяхме пред вратата на Матю, я поставих на крака. Кат залитна встрани.
– Би ли могъл да ме предупредиш следващия път?
Ухилих се, докато почуках на вратата.
– И да не видя това изражение на лицето ти? Никога.
– Ти си непоносим – промърмори тя.
Матю отвори вратата, погледът му се отклони от мен към мястото, където Кат стоеше и трепереше, защото, разбира се, валеше сняг и тя не носеше яке.
– Това е… неочаквано – каза той.
– Трябва да поговорим – казах аз.
Той погледна Кат за момент и след това ни въведе в хола. Матю живееше в дървена къща. Изглеждаше точно така, когато се премести тук за първи път. Сякаш никой не живееше тук. Кат седна близо до огъня, очевидно трябваше да се размрази.
– Какво става? – Матю взе чаша вино. – Предполагам, че е нещо, което не искам да знам, като се има предвид, че тя е с теб.
Кат не изглеждаше напълно впечатлена от изявлението.
Седнах до нея.
– Предполагам, че трябва да започнем отначало и вероятно ще искаш да седнеш.
– О, започваме добре. – Той завъртя течността в чашата.
Нямаше си и на представа.
– Кати е видяла Бетани вчера с Вон.
Веждите на Матю се вдигнаха и после отпи голяма глътка от виното си.
– Не това очаквах да кажеш. Кейти, сигурна ли си, че е тя?
Тя кимна.
– Беше тя, г-н Гарисън.
– Матю, наричай ме Матю. – Той направи крачка назад, поклащайки глава, докато прочистваше гърлото си. – Наистина не знам какво да кажа.
– Става още по-лошо – каза тя, потривайки ръце.
– Знам къде живее един от служителите на Министерството на отбраната – намесих се аз. – И отидохме там тази вечер.
– Какво? – Матю свали чашата си. – Луд ли си?
Аз повдигнах рамене.
– Докато наблюдавахме къщата му, Нанси Хъшър се появи и познай кой друг?
– Дядо Коледа? – каза той сухо.
Кат се засмя на глас.
Пренебрегнах това.
– Появи се един Арум и те го пуснаха вътре. Дори го поздравиха по име – Резидън.
Отмествайки поглед, Матю изпи цялата напитка на екс. Постави чашата върху полицата над камината.
– Това не е добре, Деймън. Знам, че искаш да се втурнеш и да разбереш как Бетани е още жива, но не можеш. Твърде опасно е.
– Разбираш ли какво означава това? – Станах, пристъпвайки напред. – МО държат Бетани. Вон беше един от полицаите, които дойдоха и ни казаха, че и двамата са мъртви. Те излъгаха за нея. А това означава, че може да са излъгали и за Доусън.
– Защо им е Доусън? Казаха ни, че е мъртъв. Очевидно Бетани не е, но това не означава, че той е жив. Така че изхвърли това от главата си, Деймън.
Гневът проблесна в мен.
– Ако беше някой от твоите братя и сестри, би ли „изхвърлил това от главата си“?
– Всичките ми братя и сестри са мъртви. – Матю прекоси стаята и спря пред нас. – Вие сте единственото, което ми е останало и аз няма да стоя отстрани и да ти вдъхвам сляпа надежда, която само ще те погуби или дори още по-лошо!
Седнах, поех дълбоко въздух.
– Ти също си част от семейството ни. И Доусън също те смяташе за семейство, Матю.
В свръх ярките очи на Матю проблесна болка и той отмести поглед.
– Знам. Знам.
Той се обърна, отиде до стола си и седна тежко, като поклати глава.
– Честно казано, ще е по-добре да не е жив и ти го знаеш. Дори не мога да си представя…
– Но ако е жив, трябва да направим нещо по въпроса – направих пауза. – И ако той наистина е мъртъв, тогава…
– Не разбираш, Деймън. Министерството на отбраната няма да се интересува от Бетани, освен ако… освен ако Доусън не я излекувал.
Млъкнах, докато се взирах в Матю, и усещах Кат да прави същото. Не исках той да знае за Кат и мен. Все още не.
– Какво имаш предвид, Матю?
Той потърка чело и трепна.
– Старейшините… те не говорят защо не ни е позволено да лекуваме хора и имат добра причина за това. Забранено е не само поради риска от това да се разкрием, но и заради това, което причинява на човека. Те знаят. Аз също.
– Какво? – Погледнах Кат с облекчение, че продъжава да мълчи. – Знаеш ли какво се случва?
Той кимна.
– Променя човека, свързва неговото ДНК с нашето. Но за да се получи, луксенът трябва истински да поиска да помогне. Тогава човекът приема нашите способности, но те невинаги са постоянни. Понякога просто избледняват. Понякога човекът умира от тях или промяната дава нежелана реакция. Но ако всичко е успешно, между двамата се установява връзка.
Истински да има желание да лекува? Какво, по дяволите, означаваше това?
– Връзката между човек и луксен след такова лечение е неразрушима на клетъчно ниво – продължава той. – Това обединява двамата заедно. Единият не може да оцелее, ако другият загине.
Рязкото вдишване на Кат отеква в главата ми, когато скочих на крака. Блейк не ни беше казал това, когато говореше за промяната на Кат. Той никога не спомена, че луксените и хората, които са излекували, са свързани на неразрушимо ниво. Но това означаваше…
Боже мой.
Едва промълвих думите.
– Тогава, ако Бетани е жива…
– Тогава и Доусън е жив – завърши Матю, звучейки уморено. – Ако той наистина я е излекувал.
Обръщайки поглед към огъня, мъничката искра надежда се засили. Доусън трябваше да е излекувал Бетани. Знаех го дълбоко в сърцето си и това означаваше, че брат ми е жив. Беше жив, някъде там, той беше жив.
– Но ти току-що каза, че не е възможно Доусън да е жив – каза Кат и аз погледнах Матю.
– Това бе неубедителният ми опит да предпазя Деймън от това да се впусне към смъртта си – каза той.
Беше като удар в гърдите. Сурова емоция се изля в мен.
– Знаел ли… знаел ли си това през цялото време? – Формата ми започна да трепти. – Кажи ми.
Матю поклати глава.
– Не. Не! Вярвах, че и двамата са мъртви, но ако я е излекувал – тоя я е променил – и ако тя е жива, тогава и той трябва да е жив. Но има голямо „ако“ – което се основава на това, дали Кейти наистина е разпознала някого, когото никога не е срещала.
Бавно седнах, не усещайки нищо.
– Брат ми е жив. Той е… той е жив.
– Какво мислиш, че се случва с него? – попита Кат.
– Не знам. – Матю се изправи. – Каквото и да е, не може да бъде…
Не беше добре.
– Министерството на отбраната знае, Матю. Те знаят какво можем да правим – казах накрая. – Вероятно са знаели от самото начало.
Очите му се вдигнаха и той срещна погледа ми.
– Честно казано, никога не съм вярвал, че не знаят. Единствената причина, поради която никога не казах гласно съмненията си, е, че не исках никой от вас да се тревожи.
– А Старейшините — и те ли знаят? – попитах, мислейки за Лидия.
– Старейшините са просто благодарни, че имат място, където да живеят в мир и да бъдат отделени от човешката раса. Нещо като заравяне на главите в пясъка, Деймън. Ако не друго, те вероятно избират да не вярват, че нашите тайни са разкрити.
Той погледна празната си чаша върху камината.
– За тях е… по-лесно.
– Това звучи невероятно глупаво – каза Кат.
Матю се усмихна иронично в отговор.
– Скъпо момиче, не знаеш какво е да си гост, нали? Представи си, че живееш със знанието, че твоят дом и всичко може да бъде изтръгнато от теб във всеки един момент. Но трябва да водиш хората, да им вдъхваш спокойствие, да ги накараш да се чувстват щастливи, в безопасност, най-лошата стратегия би била да изразиш на глас пред масите най-мрачните си опасения.
Той замълча, като отново погледна чашата.
– Кажи ми какво биха направили хората, ако знаеха, че сред тях живеят извънземни?
Бузите ѝ пламнаха.
– Ъъъ, сигурно щяха да се разбунтуват и да полудеят.
– Точно така – промърмори той. – Нашите две раси не са толкова различни.
Тя се изви до мен.
– Ами онзи арум, който се срещна с тях?
– Не знам. – Матю напълни отново чашата си. – Дори не мога да проумея причината, поради която Министерството на отбраната би работило с тях – какво биха могли да спечелят. Арумите поглъщат нашите сили, но не могат да лекуват – не и от такъв мащаб. Те имат различна температура от нашата, тъй че ако разполагат с необходимата апаратура, МО ще разберат, че си имат работа с друга чуждоземна раса. Но ако човек се приближи на улицата до един арум или луксен, той няма как да различи единия от другия.
– Чакайте. – Тя прибра косата си назад и ме погледна. – Ами ако Министерството на отбраната са заловили арум, смятайки, че е луксен, а вас са ви проучвали, нали? За да бъдете част от човешкия свят? Не знам какво включва всичко това, но съм сигурна, че това е някакво наблюдение, така че нямаше ли да забележат в крайна сметка, особено тази разлика в температурите?
Матю отиде до шкафа за алкохол в ъгъла, търсейки нещо по-силно.
– Когато ни изучаваха, за да станем част от вас, те никога не видяха способностите ни. И ако приемем теорията, че МО знаят с какви способности сме надарени, това означава, че те са ги изучавали върху луксени, които никога няма да могат да ни разкажат.
– Искаш да кажеш, че тези луксена са…
– Мъртви – каза той, пиейки глътка твърд алкохол. – Не съм сигурен колко много ти е казал Деймън, но имаше луксени, които не се приспособиха. Те бяха убивани… като диви животни. Не трябва да имаш голямо въображение, за да повярваш, че ако са използвали някакви луксени, за да проучат способностите им, да научат повече за нас, след това са били убивани.
Мълчах, но слушах и изведнъж се сетих за Блейк. Ами ако Министерството на отбраната изпращаше някои луксени — или такива като Кат — да шпионират други? Може би това беше параноя. А може би не.
– Но това не обяснява защо арум ще работи с МО – възрази Кат.
– Така е. – Матю се приближи до камината. Подпря се с лакът на полицата. – Страхувам се да теоретизирам какво би могло да означава това.
– Част от мен дори не се интересува от това в момента – казах, чувствайки се уморен. – Някой е предал Доусън. Някой е казал на МО.
– Може да е всеки – уморено каза Матю. – Доусън не се опитаваше да скрие връзката си с Бетани. И ако някой ги е наблюдавал отблизо, могъл е да заподозре, че нещо се е случило. От самото начало ние всички ги наблюдавахме. И съм сигурен, че някои така и не престанаха.
Кой, по дяволите, би могъл да бъде?
Малко след това напуснахме къщата на Матю и Кат ми даде ключовете без да спори, когато ги поисках. Снегът валеше по-силно и имах нужда от… е, имах нужда от нещо като шофиране, върху което да се съсредоточа. Обърнах се да отворя вратата на колата, но Кат се върна при мен. Преди да разбера какво прави, тя обви ръце около мен и ме стисна силно.
– Съжалявам – прошепна тя. – Ще измислим нещо. Ще го върнем обратно.
Ще го върнем.
След момент на колебание скръстих ръце около Кат и я притиснах към себе си.
– Знам – казах, изпълнен със стоманена решителност. – Ще си го върна, дори и ако това е последното нещо, което ще направя.
***
През следващите няколко дни, след като Кат приключваше вечерното си обучение с Блейк, отивахме да наблюдаваме къщата на Вон. Не видяхме нищо необичайно. Нямаше посещение на арум или на Нанси. Всяка вечер се прибирахме и разочарованието ми нарастваше.
Брат ми беше някъде там и нищо, което правех, не ме приближаваше до това да го намеря. Когато не бях с Кат, сам наблюдавах дома на Вон. Започнах да осъзнавам, че мъжът рядко е там, и се чудех дали няма и друг дом. Въпреки че понякога успявах да го следвам и пеша, той не ходише никъде другаде.
Мислите за брат ми и за това кой би могъл да докладва какво е направил на МО ме погълнаха. Трябваше да е някой, който е видял или Доусън, или Бетани, веднага след случилото се, или някой, на когото Доусън има достатъчно доверие, за да каже.
Доусън не вярваше на никого в колонията, дори и на Лидия. Единственият човек, с когото можеше да говори, би била Ди, но нямаше начин тя да мълчи през цялото това време. Знаех, че не се е доверил на Адам.
Така че останаха две възможности. Някой ги е видял. Или беше някой, когото Бетани познаваше.
Колкото повече мислех за това, толкова по-логично ставаше, че човекът, който е уведомил Министерството на отбраната, е свързан с Бетани, а не с Доусън. Брат ми щеше да бъде адски внимателен да запази стореното в тайна и може би Бетани не беше осъзнала сериозността на случилото се, и се е доверила на грешния човек.
Но тази теория също имаше своите недостатъци, защото кой познаваше Бетани, че дори и имаше знанията да се свърже с Министерството на отбраната? Не е като да се обадиш на 911-ИЗВЪНЗЕМНИ или нещо подобно.
Но мисълта за Бетани беше начало.
Тъй като Кат не беше вкъщи рано в четвъртък вечерта, аз сам дежурах пред дома на Вон. Както обикновено, нищо не се случи. Върнах се у дома, виждайки колата на Кат на алеята, но знаех, че тя не си е в къщи. Беше излязла някъде с глупакът и за да не ми се иска да взривя нещо, си припомних защо изобщо беше сама с него.
Заради голямата ми уста.
Чувството за вина се надигна в дъното на червата ми, докато се насочвах към спалнята си. След като влязох вътре, грабнах лаптопа и отново се съсредоточих върху Бетани.
Нямах представа какво мога да намеря в интернет, но беше начало. Въведох пълното ѝ име и Google извади няколко статии. Гърдите ми хлътнаха, когато започнах да ги разглеждам. Отначало я обсъждаха като изчезнало дете, а след това в по-късните статии намекваха, че е мъртва. Семейството ѝ се беше преместило от Питсбърг преди около година, което лично на мен ми се струваше странно. Ако не ми бяха казали, че Доусън е мъртъв, а че само е изчезнал, вероятно щях да остана тук завинаги, надявайки се, че някой ден ще се върне.
Освен ако семейството ѝ няма причина да смята, че е мъртва.
Или просто не можеха да живеят там, където всичко им напоняше за нея. Можех да разбера това.
Загледах се в снимка на Бетани в новинарски уебсайт. Хубаво момиче. Тъмна коса. Красива усмивка.
Нямаше нищо в интернет за Доусън, с което съм сигурен, че Министерството на отбраната има нещо общо – липсата на каквото и да е, все едно е изтрит от историята. Имаше смисъл. В края на краищата ние живеехме тук, но когато нещата тръгваха на зле, преставахме да съществуваме.
Бетани не се беше задържала в училище достатъчно дълго, за да се сближи наистина с някого, така че нямаше приятели, с които да говоря. Това е задънена улица. Затворих лаптопа, станах и се протегнах, ставайки неспокоен. Какво друго…?
Дома на Бет.
Сведох ръце и се усмихнах иронично. Имаше едно място, където можех да проверя. Старият дом на Бетани. Дори не знаех дали някой се е нанесъл в него или дали ще намеря нещо, но по дяволите, беше по-добре, отколкото да се разхождам из спалнята си.
Беше по-добре, отколкото да не правя нищо.
На излизане минах през спалнята на Ди. Вратата беше наполовина отворена. Спрях и надникнах вътре. Тя вече беше заспала. Какъв вълнуващ начин да прекараш четвъртък вечер. Дори не беше седем. Знаех, че къщата не е празна. Можех да чуя как Адам се движи долу.
Бях почти на вратата, когато Адам се появи, идвайки от кухнята. Светлината от коледната елха трепна. Той погледна към мен и после към вратата.
– Излизаш ли?
Веждите ми се повдигнаха.
– Оставаш ли?
– Всъщност не. Ди спи, а аз тъкмо чистех след вечерята, която тя направи.
Той погледна нагоре към стълбището, усмихвайки се леко.
– Тъкмо си тръгвах. Къде отиваш?
Първият ми порив беше да не кажа къде, но докато се взирах в Адам, взех друго решение.
– Ще отида да проверя къщата на Бетани.
Адам примигна.
– Я пак?
– Ела навън, става ли? – Той ме последва на верандата. Ботушите ми хрущяха върху слоя сняг, покриващ верандата, навяван от вятъра. – Преди да кажа нещо друго, трябва да съм сигурен, че няма да повториш нищо на никого, включително на Ди.
– Започваш да ме тревожиш – отвърна той, кръстосвайки ръце върху суичъра си. – Това е вторият път, когато ме молиш да не говоря с Ди.
– Знам, и ако не искаш да я държиш в неведение, разговорът между нас приключва тук. Нищо лично – казах му. – Но не искам тя да знае нищо от това. Все още не.
Адам ме погледна дълго и след това издиша шумно.
– Добре. Кълна се. Няма да казвам нищо, но дано си струва.
О, той нямаше представа.
– Кат е видяла Бетани в пощата.
Устата му се отвори и после рязко се затвори. Мина миг и той опита отново.
– Какво?
Хвърлих поглед към затворената врата.
– Видяла е Бетани и е сигурна, че е тя. Виждала е нейна снимка.
Той бавно поклати глава, докато разтваряше ръце.
– Дори не знам какво да кажа.
– Е, това не е всичко. – Продължих да говоря с тих глас. – Знаеш как постоянно се чудех дали нещо не се е случило между Доусън и Бетани – дали той не я е излекувал?
Когато той кимна, аз продължих.
– Мисля, че го е направил – не, аз … сигурен съм, че го направил.
След като казах това, останалото беше лесно.
– Доусън я е излекувал и това я е променило на клетъчно ниво. Това ги свързва заедно, обвързвайки ги.
– Свързва ги заедно? – Адам прокара ръка през косата си. – Това звучи откачено. Знаеш това, нали? Звучи…
– Матю потвърди, че е възможно.
Очите му се разшириха.
– Да. – Усмихнах се, но без чувство за хумор. – Матю потвърди, че можем да излекуваме човек до такава степен, че да промени ДНК-то му. Те поемат някои от нашите способности и това ни свързва. Това означава, че ако Бетани е жива, значи и Доусън е жив.
– Господи… – Адам отстъпи назад. – Доусън жив ли е?
Тази искра надежда се беше превърнала в нещо друго и по дяволите, ако не растеше.
– Така мисля, Адам. Наистина така мисля. – Отидох до стъпалата на верандата, разбърквайки снега. – Кат е видяла Бетани с Вон. Ако Министерството на отбраната я държи…
– Тогава и Доусън е при тях. – Адам изруга под носа си, докато отново прокарваше пръсти през косата си. – Не знам дали трябва да съм щастлив или адски уплашен, защото ако имат него и Бетани…
– Знам – казах тихо, взирайки се в тихия двор. – Някой трябва да ги е предал. Доусън не каза на никого от нас. Мисля, че може да е бил някой, когото Бетани е познавала. Ето защо искам да проверя къщата ѝ. Дори не знам дали някой живее там сега или…
– Никой не живее там – каза Адам и застана до мен. – На път за училище, минаваме покрай нея. Никой не се е нанесъл, откакто семейството ѝ напусна.
Това беше добра новина. Все още не означаваше, че ще намерим нещо, но си струваше да опитаме.
– И няма да кажеш на Ди? – попита той.
Поклатих глава.
– Не искам да ѝ давам надежди, ако просто преследвам призрак, разбираш ли? Това би я убило.
– Това теб ще убие.
Не отговорих.
Адам слезе от верандата.
– Няма да казвам нищо. Не и докато не получим конкретно доказателство, защото си прав, Ди няма нужда да минава през това и да го загуби отново. – Той замълча, очите му срещнаха моите. – Но ти също, Деймън. Не трябва да изпитваш това отново.
***
Изминахме няколкото мили до старата къща на Бет пеша, което ни отне няколко минути. Останахме в човешките си форми, за да не изплашим местните. Лицето ми пареше от студения вятър, когато се появи реновираната селска къща, кацнала на върха на хълма.
Снегът хрущеше под ботушите ни, докато се изкачвахме по тротоара и стигнахме до предната веранда. Погледнах входната врата. Не беше само заключено, но имаше и една от онези ключалки на брокерите. Нито затворената, нито заключената врата може да ме възпре. Поставих ръката си в центъра на вратата, готов да я взривя.
– Задръж. – Адам отстъпи назад. – Наистина не искаме да го правим така че да разберат, че сме тук.
Ние – не?
С кратка усмивка Адам се отдръпна от верандата и изчезна зад къщата. Няколко мига по-късно чух щракване на входната врата и след това тя се отвори. Извих вежди, докато Адам задържа вратата отворена.
– Прецених, че ако се налага да счупим нещо, за да влезем, не трябва да го правим толкова очевидно. – Каза Адам, когато преминах покрай него в тъмната и студена къща. – Освен това на задната врата нямаше една от онези странни ключалки. Лесно се чупи.
– Умно – промърморих аз, оглеждайки голите стени, докато навлизах навътре в къщата.
Адам извади мобилния си телефон. Няколко секунди по-късно екранът светна с остра бяла светлина, хвърляйки блясък по пода и стените. Минахме покрай нещо, което приличаше на всекидневна. Диван, покрит със светло платно, беше единственото нещо, което беше останало в стаята. Кухнята обаче беше странна. В ъгъла на стаята имаше маса, покрита с дебел слой прах.
– Това нормално ли е? – попита Адам и посочи рафтовете. Кухненските уреди все още бяха на определените им места. Тостер стоеше до кафемашината и двете очевидно недокоснати, откакто семейство Уилямс са се преместили. – Хората оставят ли такива неща след себе си?
Вдигнах рамена.
– Кой знае? Може би не са имали нужда от тях.
– Или са бързали – добави Адам.
Бързали за какво? За да избягат от всичко, което им напомняния за тяхната изчезнала, предполагаемо мъртва дъщеря? Или нещо друго? Боже! Вероятно никога нямаше да разберем.
От кухнята се качихме горе. Стъпките ни отекваха в иначе тихата къща. Намерихме стаята на Бетани доста лесно. Доколкото си спомням, тя обичаше да рисува и имаше хубава стая със статив до един мръсен прозорец. На малко бюро имаше листа, изписани с предимно задачи от училище. Странна болка ме удари в гърдите, когато видях спретната купчина книги в един ъгъл. Напомни ми за Кат.
Това можеше да е тя.
Един ден някой може да се разхожда из стаята ѝ и да търси доказателства за случилото се с нея. Мамка му. Тази мисъл усетих като удар в стомаха. Накара ме да искам да се обърна, да намеря Кат и да я пазя… да я заведа някъде и това нямаше нищо общо с това, че сме свързани. Паниката беше твърде силна за някой, който просто беше физически привлечен от друг човек.
Но вече знаех, че в това, което изпитвах към Кат, се крие много нещо повече от похот.
Адам отвори вратата на килера, разкривайки, че не беше опразнен. Дрехи висяха на закачалките. Дънките бяха подредени на един рафт. Обувките бяха разпръснати.
– Знаеш ли – каза той, като се отдръпна настрани, гледайки ме през рамо – мисля, че това е някак странно.
– Така е. – Нямах представа дали родителите ѝ са притежавали тази къща или са я наели. Така или иначе, не изглеждаше нормално толкова много неща да бъдат изоставени.
Прерових вестниците, без да открия нищо интересно. Същото и гардероба ѝ. Какво всъщност очаквах? Списък с хора, на които Бетани може би се е доверила? Сякаш животът беше толкова лесен.
Адам излезе от стаята и няколко мига по-късно се върна с неразгадаемо изражение.
– Мисля, че открих нещо интересно.
Следвайки го по коридора, влязохме в по-малка спалня. Подобно на останалата част от къщата, лични вещи бяха разпръснати наоколо, заедно с прашни мебели. Адам отиде до един отворен килер и вдигна от пода нещо, което приличаше на кутия за обувки. Постави го на леглото.
– Ако си спомням правилно, Бет живееше тук с родителите си и по-малкия си брат. Баща ѝ работеше някъде във Вирджиния.
Кимнах, потвърждавайки това.
– И съм почти сигурен, че никой от родителите ѝ не е бил лекар. Спомням си, че Доусън ми каза веднъж какво са работили, но по дяволите, ако мога да си спомня точно сега, но знам, че никой от тях не е бил лекар.
Той посочи кутията.
– Ето защо ми е странно, че има кутия за обувки със стетоскоп и празен кочан с рецепти от болницата.
Отидох до кутията и взех кочана. Със светлината от телефона на Адам видях, че това наистина са рецепти от местната болница.
– Не е лесно да се сдобиеш с това в днешно време, не и ако всъщност не работиш в болницата.
– Точно. – Адам премести телефона обратно в кутията, осветявайки стетоскопа. Той го вдигна, прокарвайки палец по металната част.
– Има нещо на метала, гравирано, но не мога да го разчета.
Хванах го, когато ми го хвърли и беше прав, маркировките бяха нечетливи. Пуснах го обратно в кутията, намръщен. Когато отидох до гардероба, видях няколко обикновени бели мъжки ризи, проснати на пода.
– Никой ли в семейството ѝ не е бил лекар или е работил в болница? – Попитах.
– Не доколкото знам. Искам да кажа, поне не най-билзките ѝ, но изглежда, че някой друг е живял тук с тях.
Адам въздъхна.
– Работата е там, че нищо от това не може да означава нещо по дяволите.
Присвивайки колене, кимнах отново.
– Знам.
Махнах ризите настрани, напипах нещо под тях.
– Хей, дай ми светлина.
Секунда по-късно бяла светлина освети онова, което беше под забравените ризи. Веждите ми се повдигнаха. Няколко неизползвани снопчета марля и забелязах бастун в ъгъла на килера. Една проходилка беше сгъната, опряна на задната стена. До нощното гърне имаше пакет неизползвани пластмасови чаши и неотворен пакет от шест шишета хапчета.
– Някой е бил или много стар, или много болен – коментира Адам.
– Да – промърморих, изправяйки се, докато безпокойството пълзеше по гръбнака ми.
– Някой, който е бил или болен, или стар, или който е работил в болницата.
– Хм, нали.
Нещо в това ми се стори неправилно. Но не можех да разбера какво. Това, което открихме, може да не означава нищо и докато разглеждахме останалата част от къщата, не открихме нищо друго. По-късно същата вечер, докато лежах в леглото и се взирах в пукнатините в мазилката, все още не можех да се отърся от дискомфорта да знам, че съм се натъкнал на нещо, без да знам какво е.
