Глава 22
Кат закъсня за часа в петък сутринта, преди коледната ваканция, влизайки в класната стая няколко минути преди звънеца. Веднага разбрах, че нещо не е наред с нея. Тя вървеше сковано, сякаш не можеше да движи напълно краката си. Изправих се, докато тя се приближаваше до чина пред мен и я гледах как сяда много бавно. Прониза ме загриженост.
– Добре ли си? – Попитах.
Тя се обърна наполовина, лицето ѝ беше малко по-бледо от нормалното.
– Да. Просто спах накриво.
Напрежението се изля в мен. Спала накриво? Преди това паднала? Изгорила си ръката на печката?
– Да не би да си спала на пода?
Тя се засмя сухо и понечи да се обърне.
– Така се чувствам.
Пръстите ми се впиха в ръбовете на бюрото.
– Кат…
– Какво? – прошепна тя, но погледът ѝ не срещна моя.
Взрях се в нея за момент и след това се облегнах, скръстил ръце.
– Няма значение – казах аз, въпреки че исках да я попитам как е минала тренировката снощи, но усетих, че няма да получа нищо друго от нея. – Довечера ще дойдеш ли?
Прехапала устни, тя кимна и се обърна. През целия час и през останалата част от деня, тя се движеше сковано. Ди го забеляза след обяда, когато ме хвана в коридора. Сестра ми се тревожеше за Кат, а Кат не ѝ казваше нищо. Нищо ново, но ужасното подозрение, че има нещо общо със скорошните ѝ наранявания, засенчи безпокойството от снощи.
Би ли ме излъгала Кат, че някой я е наранил?
Самата мисъл почти ме накара да загубя контрол над човешката си форма, докато бях в час по история, защото имаше само един човек, който би бил в състояние да я нарани. Блейк. В междучасията го потърсих, но го нямаше. Вероятно това беше добре, защото дори и без доказателство, че нараняваше Кат, все още исках да му разкъсам гърлото. Ей, така.
След училище, когато не го видях да се появява в къщата на Кат по времето, когато обикновено се появяваше, реших да отида там по-рано, отколкото планирах. Да имам възможността да говоря с нея. По дяволите, кого заблуждавах? Не пропусках възможността просто да прекарам време с нея.
Стрелнах се нагоре по стълбите, вдигайки ръка, за да почукам, когато вратата се отвори. Намръщих се.
– Наистина започвам да не харесвам факта, че знаеш кога идвам.
– Мислех, че ти е приятно. Позволява ти да бъдеш толкова добър преследвач. – Тя отстъпи встрани.
– Вече ти казах. Не те преследвам. – Последвах я в хола, наблюдавайки я как ходи. Изглеждаше по-добре, сякаш крачките не бяха толкова болезнени.
– Използвам го, за да те държа под око.
– Има ли разлика? – Тя седна на дивана, изглеждаше леко разхвърляна в широките си потни дрехи … с… малки ягоди по блузата. Какво беше това с нея и плодовете?
Беше готино.
Седнах точно до нея, толкова близо, че бедрата ни се докосваха.
– Има разлика.
– Понякога твоята логика ме плаши. – Тя приглади с ръце панталоните си. – И така, какво правиш тук толкова рано?
– Бил няма ли да идва тази вечер? – Облегнах се на възглавниците.
Тя прибра косата си зад ухото.
– Не. Има нещо, свързано със семейството му.
Семейство? Мислих си, че задникът е излюпен от яйце. Погледът ми се плъзна по лицето ѝ и след това към лаптопа. Приложението за видео беше отворено, а до лаптопа имаше купчина книги.
– Какво правиш? Някакви видеоклипове ли?
– Планирах. Не съм се занимавала с това отдавна, но ти се появи. И планът ми пропадна.
Аз се ухилих.
– Все още можеш да заснемеш един. Обещавам, че ще се държа прилично.
– Да, но няма да стане.
Имаше много неща, за които трябваше да говорим. За това, което бях намерил в къщата на Бетани снощи и дали означаваше нещо. Всичките глупости с Блейк и как тя ги продължаваше и това ме нараняваше. Можехме да следим къщата на Вон, но имаше нещо толкова нормално в това тя да иска да заснеме видеоклип за своя блог, а имаше много малко нормални моменти напоследък.
И да ѝ дам такъв момент изглеждаше по-важно от всичко друго.
– Защо не? – Вдигнах ръка и книгата от върха на купчината полетя към ръката ми. Погледнах я. На корицата имаше човек с къдрава руса коса и леденосини очи. Хрумна ми идея.
– Хей, имам идея. Бих могъл да се преструвам на него.
– Какво? – Тя се намръщи, когато обърнах книгата, показвайки ѝ корицата. – Момент. Нямаш предвид…
Погледнах назад към изображението, съсредоточих се и след това оставих човешката си форма да се промени. Беше по-трудно, тъй като всичко, което имах, беше снимка, но бях прекарвал часове в това, когато бях дете. Няколко секунди по-късно кичур руса коса падна върху очите ми. Усмихнах се леко.
– Здравей…
– Боже мой. – Кат вдигна ръка и докосна бузата ми.
Тя се засмя.
– Не можеш да направиш това. Хората биха полудели.
– Но определено ще привлече много внимание. – Намигнах аз. – Ще е забавно.
– Но това на корицата – тя взе книгата от мен и я размаха – е истински човек. Вероятно ще му е любопитно как се е озовал в моето видео.
Нацупих се.
– Имаш право.
Сменяйки този образ, се върнах в нормалната си форма.
– Но не позволявай това да те спре. Давай и снимай. Ще бъда твой помощник.
Тя се втренчи в мен.
– Не съм сигурна.
– Ще бъда напълно тих. Просто ще ти държа книгите.
– Не мисля, че можеш да бъдеш напълно тих. Въобще.
– Обещавам. – Усмивката ми се разля.
Минаха няколко мига и тя кимна. С лице към екрана на лаптопа, тя коригира камерата. Пое си дълбоко въздух.
– Здравейте, аз съм Кейти от „Любимите неща на Кейти“. Извинете за толкова дългото ми отсъствие. Училището и — тя ме погледна — разни други неща погълнаха времето ми, но както и да е, днес имам гост. Това е…
– Деймън Блек – казах аз. – Аз съм човекът, заради когото тя лежи будна през нощта и си фантазира.
Бузите ѝ пламнаха, когато ме удари с лакът.
– Това не е истината. Той ми е съсед…
– И човекът, по когото е напълно обсебена.
– Той е много егоистичен и обича да чува собственият си глас, но обеща да мълчи. Нали?
Кимнах, докато се усмихвах на камерата.
– Мисля, че четенето е секси.
Веждите на Кат се повдигнаха нагоре.
– Наистина ли?
– О, да, и знаете ли какво друго смятам за секси? – Наведох се напред, така че цялото ми лице да изпълни екрана. Повдигнах брадичката си към нея. – Блогърите като тази тук. Страхотни са.
Тя ме плесна по ръката и прошепна:
– Дръпни се.
Облегнах се назад и бях напълно тих за много, много дълго време. Като добър помощник ѝ подавах книгите, но понякога трябваше и да казвам нещо. Като това, че човекът на една от другите корици изглежда имаше запек. И сериозно, какво толкова има в тези паднали ангели, че всички са полудяли по тях?
Но една книга изглеждаше интересна. Вдигнах я, без да обръщам внимание на приглушената ѝ, недоволна въздишка, и казах:
– Този пич е моя тип човек. Препитава се като убива хора.
Кат я грабна от ръката ми, ухилена. Тя говори за книгата няколко минути и след това каза: – И това е всичко за днес. Благодаря, че ме гледате!
Наведох се.
– Не забравяйте. Има по-страхотни неща от падналите ангели и мъртвите. Просто казвам. – Намигнах аз.
Усмихвайки се така, както не я бях виждал от известно време, тя ме бутна настрани и щракна бутона за запис.
– Харесва ти да си пред камерата.
По-скоро ми харесваше да я виждам усмихната. Аз повдигнах рамене.
– Беше забавно. Кога ще правиш друго?
– Следващата седмица, ако получа още книги.
– Още книги! – Очите ми се разшириха. – Имаш около десет книги, за които току-що каза, че не си ги чела.
– Това не означава, че няма да получа още книги. – Устните ѝ се извиха отново, когато я зяпнах. – Напоследък не ми остава време за четене, но ще наваксам и тогава ще имам какво да чета.
– Нямаш време заради него и това е нелепо. – Погледнах настрани, челюстта ми беше стегната. – Четенето е нещо, което обичаш. Същото е и с блоговете, а ти напълно си зарязала тези неща.
– Не съм!
– Лъжеш – изстрелях в отговор, докато се облягах на дивана. – Разгледах блога ти. Само пет публикации си пуснала през последния месец.
Устата ѝ се отвори.
– Блога ли ми следиш?
– Както казах преди, не следя. Просто те държа под око.
– И както казах преди, мислиш погрешно. Много добре знаеш с какво бях заета. Това поглъща доста от времето ми…
– Какво по дяволите е това? – Избухнах. Кат се беше навела напред и блузата ѝ се повдигна, разкривайки няколко инча кожа от гърба ѝ – лилава и синя кожа. Наранен и ядосан, ужасен, хванах блузата и я дръпнах нагоре, разкривайки огромна синина.
– Хей. -Тя се извъртя, отблъсквайки ръцете ми. – Какво правиш? Долу ръцете, глупчо.
Погледнах нагоре, срещайки широко отворените ѝ очи. Гневът бълбукаше като лава, обагрена с отчаяние. Ръцете ми се свиха в юмруци.
– Кажи ми защо гърбът ти изглежда така, сякаш си паднала от двуетажен прозорец.
Лицето на Кат пребледня, докато се изправяше. Без да каже нищо, тя излезе от хола. Бях точно зад нея, едва успявайки да поддържам в човешката си форма, когато влязохме в кухнята. Тя грабна една кока-кола от хладилника.
– Аз… паднах на тренировка с Блейк. Това обаче не е голяма работа. – С лице към мен, тя си играеше с горната част на кутията. – Казах ти, че съм спала накриво, защото реших, че ще ми се подиграваш.
Потърсих лицето ѝ за намек, който казваше, че лъже. Изглеждаше неловко, дори засрамена, но беше искрена. Ръцете ми се разхлабиха.
– Да, щях да ти се подиграя… малко, но Исусе, Кат, сигурна ли си, че не си счупила нещо?
– Добре съм – увери ме тя.
Следвайки я около масата, отделих няколко секунди, за да се уверя, че гласът ми е спокоен.
– Напоследък се нараняваш много.
– Не точно.
– Не си непохватна, Кити. И така, защо това продължава да се случва? – Бавно се приближих до нея.
– Спънах се в гората в нощта, когато за първи път разбрах за теб – напомни ми тя.
– Добър опит. – Поклатих глава. – Ти тичаше с пълна сила насред тъмна гора. Дори аз… – Намигнах ѝ. – Е, може би не аз, но нормалните хора биха се спънали тогава. Просто аз съм страхотен.
– Ами… – носът ѝ се сбръчка.
Погледът ми се сведе къма нея.
– Изглежда, че те боли.
– Малко.
– Тогава ме остави да го излекувам. – Посегнах към нея.
– Чакай. – Тя отстъпи назад. – Трябва ли да правиш това?
– Няма да навреди. Не и в този момент. – Опитах отново, но тя отблъсна ръката ми. Разочарованието ми нарасна.
– Просто се опитвам да помогна!
Тя се отдръпна до стената.
– Няма нужда да ми помагаш.
Мускулът на челюстта ми започна да трепти. Кат винаги беше толкова дяволски упорита, дори когато очевидно изпитваше болка, а аз мразех да я гледам така. Ненавиждах идеята да бъде наранена. Не можех да се справя с това, така че в момента, в който тя започна да се отпуска, аз се задвижех ужасно бързо. В рамките на два удара на сърцето хванах бедрата ѝ, внимавайки да не докосна гърба ѝ, и я повдигнах, занасяйки я до дивана. Седнах, държейки я в скута си.
Кат ме зяпна, докато косата ѝ се спускаше около лицето.
– Не е честно!
– Нямаше да ми се наложи да правя това, ако просто престанеш да си толкова упорита и ме оставиш да ти помогна.
Пъхнах ръката си под нейната блуза, притискайки дланта си към долната част на гърба ѝ. Тя леко се дръпна.
– Мога да те накарам да се почувстваш по-добре – казах ѝ. – Смешно е, че не ми позволяваш.
– Имаме какво друго да правим, като хора за преследване, Деймън. Просто ме пусни да стана.
Тя се опита да се измъкне, но аз я държах неподвижна.
– Не. – Съсредоточих се и усетих как топлината излиза от дланта ми. Устните ми се повдигнаха, когато чух тихото ѝ вдишване. Очите ѝ срещнаха моите и после се отместиха. Устата ѝ се отвори и разбрах, че се готви за нов спор. – Не мога да бъда край теб, когато знам, че те боли, става ли?
Очите ѝ леко се разшириха. Неудобно, фокусирах се върху мястото над телевизора. Мина миг и тя попита:
– Наистина ли те притеснява това, че ме боли?
– Не го усещам, ако това е, което питаш. – Спрях, издишвайки тихо, когато отново срещнах въпросителния ѝ поглед. – Само знам, че си наранена и това е достатъчно, за да ме притесни.
Тя сведе очи и спря да мърда. Излекуването ѝ не изискваше толкова концентрация, колкото онази нощ, когато се бихме с Барук. Беше естествено, не изискваше почти никаква мисъл и това беше нещо хубаво, защото Кат постави глава на рамото ми и това беше невероятно разсейващо.
Чувствах го като цяла вечност, откакто я прегърнах. В нощта на Деня на благодраността беше последният път. Твърде отдавна. Тя се сгуши, опирайки едната си ръка в долната част на корема ми. Затворих очи, попивайки усещането за нея. В един момент разбрах, че е излекувана, но не исках да я пускам. Беше напълно отпусната в прегръдката ми, където ѝ беше мястото.
Да, точно където ѝ беше мястото.
Наведох брадичка и наклоних глава настрани. Гъстите ѝ мигли хвърляха сянка на горната част на бузите ѝ. С бавния ѝ пулс знаех, че е почти заспала. Изобщо не беше късно, но онези сенки под очите ѝ все още бяха там. Беше изтощена. Сгънах другата си ръка под коленете ѝ и се изправих.
Кат се размърда.
– Какво правиш?
– Завеждам те в леглото.
– Аз мога да ходя.
– Аз ще те отведа по-бързо. – И го направих. Оставяйки блещукащите светлини на коледната елха, аз се втурнах с нея нагоре до спалнята ѝ. – Виждаш ли?
Косата ѝ беше леко разрошена, когато се приближих до леглото ѝ. Без да ги докосвам, вдигнах завивките и след това я поставих да легне. Издърпах завивката до бедрата ѝ, като се забавих, докато се взирах надолу към нея.
– Чувстваш ли се по-добре?
– Да – прошепна тя, вперила поглед в моя.
Центърът на гърдите ми пулсираше по непознат начин. Имаше толкова много между нас, че понякога ми се струваше, че никога няма да сме на една и съща страница, но имаше моменти – моменти като този – в които между нас нямаше пречки. Бяхме само аз и тя, а външният свят не съществуваше.
Преглътнах шумно.
– Мога ли…? Може ли просто да те прегърна? Това е всичко… това е всичко, което искам.
Устните ѝ се разтвориха, но тя не каза нищо, а само кимна.
Облекчение премина през мен, сякаш някаква вътрешна разломна линия беше скъсана. Сърцето ми започна да бие лудо и знаех, че тя го усеща, докато събувах обувките си и заобиколих от другата страна. Плъзнах се в леглото до нея и протегнах ръка. Кат се претърколи на една страна без колебание, свивайки се отстрани на тялото ми и подпря буза на гърдите ми.
– Харесва ми да съм твоя възглавница. – Ръката ми леко трепереше, когато я поставих на бедрото ѝ. – Дори и да се лигавиш по мен.
– Не се лигавя. – Ръката ѝ се спря над сърцето ми. – Ами следенето на Вон?
– Това може да почака до утре. – Наклоних брадичка настрани, докоснах с устни челото ѝ. Ръката ми около нея се стегна, докато я държах близо до себе си. – Почини си, Кити. Ще си тръгна преди да дойде сутринта.
Това беше планът. Да я държа, докато заспи, и след това щях да си тръгна. В края на краищата още нямаше осем часа и все още можех да проследя Вон без Кат. Просто исках няколко… тихи мига с нея, но Кат се унесе бързо и секундите между отварянето и затварянето на очите ми бързо се увеличиха. Да бъда с нея по този начин имаше приспиващ, утешителен ефект и преди да се усетя, потънах в дълбок сън.
Сънувах най-прекрасния сън, който съм сънувал някога. Кат беше в леглото с мен, тялото ѝ беше топло и меко. Умът ми беше пълен с неясни, почти далечни образи и звуци. Усетих как ръката ѝ се изплъзва от моята и тя се размърда до мен. Претърколих се към нея, ръката ми беше около кръста ѝ и я държеше близо, докато зарових лице във врата ѝ. Вдишвайки дълбоко, долавях аромата на праскови. Бях наполовина буден, достатъчно осъзнаващ, за да знам, че това не е сън. Тя лежеше в леглото до мен. Перфектно. Долепих устни до врата ѝ.
Кат ме бутна силно.
Примигнах с отворени очи.
– Ммм, какъв ти е проблемът?
Тя ме погледна и после погледът ѝ се премести към вратата. Последвах го и веднага се събудих. Майка ѝ стоеше на вратата с халат, стегнат на тясната ѝ талия. До нея беше д-р Майкълс.
Мамка му.
Махнах ръката си от кръста на Кат.
– О, уау, колко неловко. – Прочиствайки гърлото си, заговорих по-силно. – Добро утро, г-жо Шуорц.
Майката на Кат се усмихна напрегнато, докато погледът ѝ крещеше „Ти сериозно ли?“, но наистина се чудех какво друго да кажа.
– Добро утро, Деймън. Мисля, че е време да се прибираш вкъщи.
Да. Съгласен съм с това.
Поглеждайки надолу към една зачервена Кат, с облекчение видях, че сенките под очите ѝ са намаляли. Ухилих ѝ се извинително и след това напуснах леглото възможно най-бързо, което беше наистина бавно за мен.
Грабнах обувките си от пода и се обърнах настрани, докато излизах през вратата. Майка ѝ не ми спести един поглед към мен. Д-р Майкълс отстъпи встрани и докато минавах покрай него, той потупа с ръката си рамото ми, като в старите филми.
Странно.
Но когато излязох на студените сутрешни температури, всичко, за което можех да мисля, беше изражението на лицето на Кат. Отметнах брадичка назад и се засмях силно, смях се за първи път толково силно, откакто … от Доусън.
Назад към част 21 Напред към част 23
