Глава 11
В четвъртък, след училище, се събрахме във всекидневната и обмисляхме плановете за неделната нощна атака на Маунт Уедър.
Ди искаше да дойде с нас, но аз не. Беше достатъчно лошо, че Доусън щеше да бъде в предната линия.
– Имам нужда ти и Аш да останете тук в случай, че нещо се обърка, заедно с Матю.
Тя скръсти ръце.
– Какво? Не мислиш, че мога да се справя ли? Да се спъна случайно и да намушкам Блейк?
Исках да се засмея.
– Е, сега, след като го спомена.
Ди завъртя очи.
– Кейти идва ли с теб?
Тялото ми се напрегна, когато Кат пое тежка въздишка.
– Не искам…
– Да – прекъсна ме тя. – Само, защото забърках повечето от нас в тази каша, а Блейк няма да направи нищо без Деймън и мен.
Аш се усмихна от мястото, където седеше.
– Колко доблестно от твоя страна, Кейти.
Без да ѝ обръща внимание, Кат продължи:
– Но имаме нужда от хора отвън, в случай че нещо се обърка.
– Какво? – Попита Андрю. – Нямаш ли доверие на Блейк? Каква изненада.
Облегнах се назад и прокарах пръсти през косата си.
– Както и да е, ще влезем и излезем. Тогава всичко… всичко свършва.
Кат гледаше брат ми.
– Колко време… колко време мина, откакто не си виждал Бет?
– Не знам. Времето там течеше по друг начин. Седмици? Месеци? – Доусън се изправи и вдигна рамене. – Не мисля, че съм бил на това място в планината. Там, където бях, когато ме извеждаха навън, винаги беше топло и сухо.
Челюстта ми се стегна. Извеждали навън? По дяволите, исках да ударя нещо.
Доусън въздъхна накъсано.
– Трябва да се разходя или нещо друго.
Слънцето беше залязло преди известно време и времето не беше точно за разходка, но разбрах защо му трябваше да излезе оттук.
– Аз ще дойда — предложи Ди.
Андрю се изправи.
– Ще ви последвам.
– Предполагам, че и аз ще се махна – каза Аш.
Матю въздъхна.
– Един ден ще се справяме с всичко без излишни драми.
Засмях се уморено.
– Късмет с това.
Всички с изключение на Кат си тръгнаха и когато я погледнах, тя нервно си играеше с ръкава. Беше така цяла вечер, но кой би могъл да я вини, че е нервна?
Най-накрая бяхме сами и не исках да мисля за Блейк или брат ми, или какво трябваше да направим в неделя вечер.
Кат ме погледна и очите ни се срещнаха.
– Какво?
Изправен, протегнах ръце над главата си, забелязвайки как погледът ѝ се насочи към частта от откритата ми кожа, когато ризата се повдигна.
– Тихо е. – Подадох ръката си и тя я пое. – А тук никога не е тихо. Вече не.
Тя се усмихна, когато я изправих на крака.
– Няма да продължи дълго.
– Няма. – Придърпах я към себе си. Очите ѝ се разшириха от изненада, когато я вдигнах в ръцете си. Нейният писък заглъхна, когато се втурнах нагоре по стълбите и влязох в спалнята си. Поставих я на крака. – Признай. Харесваш моя метод на придвижване.
Кат отметна глава назад и се засмя.
– Някой ден ще стана по-бърза от теб.
– Продължавай да мечтаеш.
– Глупак – отвърна тя.
Устните ми се извиха от едната страна.
– А ти си проблем.
– О. – Тя ококори очи. – Грубо.
– Трябва да се възползваме от спокойствието и тишината. – Пристъпих към нея, харесваше ми как бузите ѝ поруменяха.
– Наистина ли? – Краката ѝ се опряха в леглото ми.
– Наистина. – Изритах обувките си. – Казвам, че имаме около тридесет минути, преди някой да ни прекъсне.
Погледът ѝ се сведе и устните ѝ се разтвориха, когато издърпах ризата си и я оставих да падне някъде на пода.
– Вероятно не толкова дълго.
Усмихнах се.
– Вярно. Така че, да кажем, че имаме двадесет минути, плюс пет. Няма достатъчно време за това, което бих искал да направя, но можем да пропуснем някои неща.
– Можем ли?
– Мм-хм. – Поставих ръце на раменете ѝ и я натиснах надолу, така че тя да седне на ръба на леглото. Хванах бузите ѝ, докато коленичих между краката ѝ. – Липсваше ми.
Тя обви пръсти около китките ми.
– Виждаш ме всеки ден.
– Не е достатъчно – промърморих аз и поставих нежна целувка там, където пулсът ѝ туптеше отстрани на врата. – И не сме сами.
Тя се усмихна, когато започнах следвам челюста ѝ с целувки.
– Тогава вероятно не трябва да го прекарваме в разговори.
– Хм нали. – Целунах ъгълчето на устните ѝ. – Говоренето е такава загуба на време. – Целунах другия ъгъл, за да не ревнува. – И когато говорим, обикновено спорим.
Кат се засмя и аз харесах този звук.
– Не винаги.
Отдръпвайки се, повдигнах вежда.
– Коте…
– Добре. – Тя се придвижи назад и аз я последвах, катерейки се след нея, затваряйки я в клетка. – Може да си прав – каза тя. – Но губиш време.
– Винаги съм прав.
Тя отвори уста, вероятно за да не се съгласи, но аз поех устните ѝ, преди да успее да каже дума. Не мисля, че имаше нищо против, защото се разтопи в тази целувка. Пръстите ѝ се плъзнаха през косата ми, дръпвайки ме назад, когато вдигнах устата си от нейните.
Да, тя нямаше нищо против.
Харесва ми тази нейна уста, но имах други… идеи. Целунах я надолу по гърлото ѝ и след това последвах ръба на жилетката ѝ, устните ми танцуваха върху ключицата ѝ. Продължих, над копчетата с форма на цвете и още по-надолу, докато гърдите ѝ се повдигаха и спадаха дълбоко и рязко.
Ръцете ми плъзнаха по тънкия чорапогащник, покриващ краката ѝ. Грабнах един от ботушите ѝ, повдигнах вежди при това колко са меки.
– От какво са направени? – Хвърлих го през рамо. – Заешка кожа?
– Какво? – Тя се изкиска. – Не. Те са от изкуствена кожа.
– Много са меки. – Свалих другия. След това свалих чорапите ѝ. Хващайки глезена, целунах горната част на крака ѝ. Тя се дръпна. – Но не толкова меки като това. – Повдигнах брадичката си и ѝ се усмихнах. – Обичам чорапогащниците, между другото.
– Така ли? – Тя не ме гледаше. Очите ѝ бяха вперени в тавана, ръцете ѝ бяха върху завивките, докато прокарвах ръце по прасците ѝ. – Дали… защото са червени?
– Затова. – Преместих се отново, по-близо до нея, намествайки раменете си между коленете ѝ. – И защото са толкова тънки. И горещи, но ти го знаеш.
Гледах лицето ѝ, докато ръцете ми се плъзгаха по външната част на бедрата ѝ, под полата ѝ и след това върху горната част на краката ѝ. Не спрях дотук. О, не, дланите на ръцете ми си проправиха път по вътрешната страна на краката ѝ. Нощната лампа примигна и не беше от мен.
– Коте…
– Хмм? – Ръцете ѝ стискаха завивките.
– Просто се уверявам, че все още си с мен. – Целунах вътрешната страна на крака ѝ, над коляното.
– Не искам да заспиш или нещо подобно.
Гърдите ѝ рязко се повдигнаха.
– Знаеш ли какво – казах аз. – Дай ми две минути. Това е всичко, от което се нуждая.
– Все едно- каза тя. – Какво ще правиш с останалите осемнадесет минути?
– Ще се гушкам – предложих аз.
Смехът в отговор на Кат прекъсна рязко, когато открих лентата в горната част на чорапогащника ѝ. Смъкнах го надолу и той се събра около глезените ѝ.
– По дяволите.
– Нужда от помощ? – тя попита.
– Разбрах – измърморих аз, събрах го на топка и ги хвърлих някъде през рамото си.
Дъхът на Кат спря, когато ръцете ми сега се плъзнаха по голата кожа и аз тръгнах по същия път, по който бях поел по-рано, но този път, без абсолютно нищо между нас, устните ми бяха по кожата ѝ. Тялото ѝ трепереше при всяка целувка, всяко докосване. Държах очите си отворени, едната ръка се сви около външната страна на бедрото ѝ, без да искам да пропусна дори най-малкото проблясък на удоволствие.
Не че някой може да го пропусне.
Слабо светещо сияние обгръщаше тялото и крайниците ѝ, докато се движеше. По дяволите, тя беше красива и реакцията ѝ, всичко в нея, от най-нежния дъх до женствените звуци, които издаваше, ме възхити напълно.
Ръцете и краката ѝ се отпуснаха и аз едва успявах да се задържа прав. Мамка му. Ръцете ми трепереха.
– Сияеш малко. – Гласът ми беше груб. – Само веднъж съм те виждал да го правиш.
Кат въздъхна.
Устните ми се извиха, когато я обвих с ръка и я повдигнах, така че да легне напълно на леглото. Изтегнах се до нея, моите собствени движения бяха малко сковани, докато целувах разтворените ѝ устни.
– Не бяха и две минути – напомних ѝ. – Казах ти.
– Ти беше прав.
– Винаги съм прав.
Кат ме удари леко по гърдите, докато се преобръщаше към мен, прехвърляйки крак върху моя. Тя помълча няколко минути, докато правихме точно това, което бях казал, че ще направим с оставащото време. Да се гушкаме.
– Не мога да помръдна – каза тя накрая, гласът ѝ беше приглушен в гърдите ми.
Засмях се.
– Ето, така се гушкаме.
– Наистина трябва да се насоча към съседната къща. – Тя се прозя, без да направи никакво движение, за да стане от леглото. – Мама скоро ще се прибере.
– Сега ли трябва да тръгваш?
Тя поклати глава и аз се приготвих да ѝ кажа какво мисля. Наистина трябваше да поговорим за неделя и този разговор нямаше да ѝ хареса. Сложих пръст на брадичката ѝ и наклоних главата ѝ назад.
– Какво? – попита тя.
Очите ми потърсиха нейните.
– Исках да поговорим, преди да си тръгнеш.
– За какво? – Летаргичната мъгла изчезна от погледа ѝ.
– За неделя – казах аз. – Знам, че мислиш, че ти си ни забъркала в това, но трябва да знаеш, че не е така, нали?
– Деймън… – Тя се напрегна. – Ние сме в това положение поради решенията, които аз…
– Ние – поправих го нежно. – Решения, които ние взехме.
– Ако не бях тренирала с Блейк и те бях послушала, нямаше да сме тук. Адам щеше да е жив. Ди нямаше да ме мрази червата си. Уил нямаше да снове наоколо, правейки бог знае какво. – Тя стисна очи и се отпусна по гръб. – Мога да продължа безкрайно. Наясно си с идеята.
– И ако не беше взела нито едно от тези решения, нямаше да си върнем Доусън обратно. Беше донякъде тъп, донякъде умен ход.
Тя се засмя сухо.
– Прав си.
– Не можеш да носиш тази вина в себе си, Кат. – Леглото се раздвижи под мен, когато се повдигнах на един лакът. – Ще станеш като мен.
Тя надникна в мен.
– Какво? Невероятно висок и надменен извънземен?
Усмихнах се.
– Надменен, да. Обвинявах се за случилото се с Доусън. Това ме промени. Все още не съм се върнал там, където бях преди всичко да се случи. Не си причинявай това.
Кат кимна, но се съмнявах, че това е променило чувствата ѝ.
– Не искаш да дойда с вас в неделя.
– Изслушай ме, става ли? – Когато тя кимна, аз продължих. – Знам, че искаш да помогнеш и знам, че можеш. Видях на какво си способна. Можеш да си доста страшна, когато се ядосаш, но… ако нещата тръгнат на зле, не искам да си замесена. – Погледът ми задържа нейния. – Искам да си някъде на сигурно място.
– Аз не искам и ти да си замесен, Деймън. Искам да си някъде на сигурно място, но не те моля да стоиш настрана.
Намръщих се.
– Това е различно.
Тя седна и дръпна полата си.
– Как това е различно? И ако кажеш, че е защото си мъж, ще те нараня.
– Хайде, коте.
Очите ѝ се присвиха.
Аз въздъхнах.
– Повече от това е. Аз имам опит. Толкова е просто. Ти нямаш.
– Добре, имаш право, но аз също съм била вътре в клетка. С този си опит имам повече причини да се постарая да не ме хванат, отколкото ти.
– И това е най-важната причина, поради която не искам да идваш. – Изведнъж се върнах в онази ужасна нощ, когато я видях и чух жалните ѝ вопли. – Нямаш представа какво ми мина през главата, когато те видях в онази клетка – когато чувам как гласът ти все още хрипти, когато си развълнувана или разстроена. Ти пищя, докато…
– Нямам нужда от напомняне – сопна се тя. – Мамка му. – Тя сложи ръка на рамото ми. – Едно от нещата, които харесвам в теб, е как винаги ме пазиш, но това също така ме подлудява. Не можеш да ме защитаваш винаги.
О, можех да го направя.
Тя издиша грубо.
– Трябва да направя това – трябва да помогна на Доусън и Бет.
– А Блейк? – Казах преди да успея да се спра.
– Какво? – Тя се втренчи в мен. – Как се сети за него сега?
– Не знам. – Отдръпнах ръката си. – Няма значение. Мога…
– Чакай. Има значение. Защо да искам да помагам на Блейк след всичко, което извърши? Той уби Адам! Исках да умре. Ти беше този, който ме накара да обърна нова страница, и така нататък.
Стегнах се, когато думите ѝ ме покриха като грубо одеяло.
– Съжалявам – каза тя припряно. – Знам защо не искаше да… се отървеш от Блейк, но аз трябва да направя това. Ще ми помогне да преодолея всичко, което причиних. Като изкупление или нещо подобно.
– Няма нужда…
– Има.
Челюстта ми се стегна, когато погледнах настрани. Знаех, че може да се справи. Знаех, че е силна, но, по дяволите, не трябваше да ми го доказва. Не можех да понеса идеята нещо да ѝ се случи.
– Не можеш ли да го направиш заради мен? – Направих пауза. – Моля те?
– Не мога – прошепна тя.
Разбира се, че не. Напрежението пропълзя по раменете ми.
– Това е глупаво. Не трябва да правиш нищо. Всичко, за което ще се тревожа, е да не бъдеш наранена.
– Виж! Това е проблема! Не можеш винаги да се тревожиш, че ще бъда наранена.
Извих вежди.
– Винаги се нараняваш.
Тя зяпна към мен.
– Не е вярно!
Засмях се.
– Да бе! Я пак.
Кат скочи от леглото, бузите ѝ бяха почервенели от гняв, което много ме забавляваше, въпреки че бях ядосан.
– Господи – промърмори тя. – Нервираш ме.
Усмивката ми беше бавна.
– Е, поне те накарах…
– Дори не довършвай! – Тя грабна забравените чорапи и чорапогащник. Като ги хвана, започна да ги обува подскачайки на един крак. – Уф, понякога те мразя.
Седнах.
– Не много отдавна наистина, наистина ме обичаше.
– Млъкни. – Тя премина на другия крак. – Идвам с вас в неделя. Това е. Край на дискусията.
Смъкнах краката си от леглото и се изправих.
– Не искам да си тръгваш.
Нахлузвайки чорапогащника, тя ме погледна злобно.
– Нямаш право да казваш какво мога и какво не мога да направя, Деймън. – Тя грабна единия си ботуш. – Аз не съм крехка, безпомощна героиня, която се нуждае от спасяване.
Завъртях очи.
– Това не е роман, Кат.
Тя дръпна другия ботуш.
– Наистина ли? Глупости. Надявах се да прескочиш до последната страница и да ми кажеш какво се случва. Всъщност обичам спойлери. – Тя се завъртя и излезе от стаята, като се насочи надолу и след това навън.
Последвах я, почти отчаян да я накарам да разбере и отчаянието ме накара да кажа:
– След всичко, което се случи с Блейк, ти каза, че няма да се съмняваш в мен. Че ще се доверяваш на преценката ми, но отново ми противоречиш. Не се вслушваш нито в мен, нито в здравия разум. И когато всичко отново се сгромоляса върху теб, какво да правя аз?
Тя ахна, отстъпвайки.
– Това е… това беше удар под пояса.
– Това е истината.
Очите ѝ блестяха и аз проклех под носа си, докато тя се опитваше да каже:
– Знам, че имаш добри намерения, но нямам нужда от приятелско напомняне колко лошо съм се провалила. Напълно съм наясно. И се опитвам да поправя това.
– Кат, не искам да бъда гадняр.
– Знам, просто ти идва от вътре. – Погледът ѝ се плъзна по рамото ми. Погледнах назад. През мъглата се виждаха фарове, идващи нагоре по пътя. Гласът ѝ беше дрезгав, когато заговори отново.
– Трябва да тръгвам. Мама се прибира.
Кат бързо слезе от верандата, но аз не се спрях. Движейки се бързо, се озовах пред нея. Тя спря с разширени очи.
– Мразя, когато правиш това.
– Помисли за това, което казах, Кат. Няма какво да доказваш.
– Така ли?
– Да – казах и бих го казал хиляди пъти.
Но знаех, че и крещенето от върха на скалите Сенека нямаше да промени начина, по който тя се чувстваше. Гледах я как чака майка си до верандата им и тогава се обърнах.
Невероятно.
Отне ми само две минути, за да я превърна в лишена от кости, щастлива и сита Кат. И бяха необходими също две минути, за да я ядосам.
Назад към част 10 Напред към част 12
