Глава 16
Повечето бяха съгласни с цялото това нещо с оникса и въпреки че никой от тях не каза защо са толкова склонни да позволят на някои от нас да се излагат на нелепа болка, аз знаех. Знаех, че това е единственият начин да попречат на Доусън да избяга и да бъде заловен отново.
Или нещо по-лошо.
Докато се оглеждах във всекидневната, виждайки приятелите си и Кат, осъзнах, че въпреки че Матю и братята и сестрите Томпсън да не бяха моя кръв, те наистина бяха истинското определение за семейство. Гърлото ми се сви. Само семейство ще продължи да бъде част от тази лудост, рискувайки свободата и живота си.
Боже Господи! Станал съм сантиментален.
– Това е толкова лудост – каза Дий. – Това е равносилно на самоубийство.
Главата на Доусън се отпусна назад и той въздъхна.
– Това е малко крайно.
– Спомням си как изглеждаше, когато се върнаха обратно. – Тя завъртя косата около ръката си, стар нервен навик. – И Кейти загуби гласа си за известно време от писъци. Кой се записва доброволно за това?
– Лудите хора. – Въздъхнах аз. – Ди, не искам да правиш това.
Тя изобщо не изглеждаше изненадана.
– Без да се обиждаш, Доусън, обичам те и искам да видиш Бет и да я прегърнеш, защото искам… – Гласът ѝ трепна, но гръбнакът ѝ се изправи. – Но аз не мога да направя това.
Доусън сложи ръка на рамото ѝ.
– Всичко е наред. Не очаквам това от теб.
– Искам да помогна. – Гласът ѝ беше колеблив. – Но не мога…
– Добре. – Доусън се усмихна, докосвайки с ръка тила ѝ. – Не всички трябва да правим това.
– Тогава кой е вътре? – Блейк огледа стаята. – Ако ще го правим, трябва да започнем като вчера, защото не знам колко време ще отнеме, за да изградим толерантност.
Доусън се изправи.
– Не може да отнема много време.
Блейк се изсмя.
– Бях в Дедал с години, така че не мога да кажа в кой момент съм изградил толерантност… или дали наистина имам такава.
– Тогава трябва да те тестваме. – Ухили се Кат.
Той се намръщи.
– Еха. Много си развълнувана от това?
Тя кимна и аз някак си исках да я награбя точно тук.
Ди се обърна, гледайки Блейк.
– Може ли и аз да направя проверка?
– Сигурен съм, че всички ще получат своя шанс. – Усмихнах се на Блейк. – Както и да е, обратно към въпроса. Кой участва?
Матю вдигна ръка.
– Искам да участвам. Без да се обиждаш, Андрю, но този път предпочитам да заема твоето място.
Андрю поклати глава.
– Няма проблем. Мога да чакам с Аш.
Аш, която беше изненадващо тиха, кимна.
– О. – Кат скръсти ръце. – Да. И аз участвам. Не се опитвай да ме разубеждаваш. Ще участвам. Каквото и да кажеш, няма да си променя решението.
Ако си мислеше, че няма да се опитам да я убедя в противното, тя също беше полудяла. Направихме планове да започнем утре след училище, ако не вали сняг, и след това, за да се уверя, че Кат ще може да се отдаде на книгите си, я изведох навън и към съседната къща.
И разбира се, исках да поговоря с нея.
Тя влезе в кухнята, оставяйки чантата си с книги на плота.
– Мляко?
– Да, моля, и благодаря.
Кат стисна устни, но грабна ми подаде чаша с мляко.
– Хмм.
Изпих цялата чаша.
– Можем ли да поговорим за това?
Тя се обърна и седна на плота, като отвори чантата си, изваждайки учебник.
– Не.
Веждите ми се повдигнаха.
– Кат.
– Хмм? – Тя отвори учебника.
Приближих се до нея и поставих ръце от двете страни на кръстосаните ѝ крака.
– Не мога да те гледам как се нараняваш отново и отново.
Без да ми обръща внимание, тя бръкна в чантата си и извади един маркер. Добре. Разбрах какво се опитва да ми покаже, но аз не се отказвах лесно.
– Видях какво се случи снощи и когато Уил те беше оковал с белезници? А аз трябва просто да стоя там и да гледам ли? – Гледах я как подчертава изречение. – Слушаш ли ме?
Ръката ѝ замря.
– Слушам те.
– Тогава ме погледни.
Плътните мигли се повдигнаха, разкривайки стоманеносивите очи.
– Гледам те.
Аз се намръщих.
Накрая тя въздъхна и постави капачката обратно на маркера.
– Добре. И аз не искам да гледам как страдаш.
Какво по дяволите?
– Кат…
– Не. Не ме прекъсвай. И аз не искам да гледам как страдаш и само като си представя как преминаваш през това, направо ми се повдига.
– Мога да се справя.
Очите ни се срещнаха.
– Знам, че можеш, но това не променя колко ужасно ще бъде да те видя да минаваш през това – каза тя търпеливо. – Но аз не те моля да не го правиш.
По дяволите.
Разбирах какво прави.
Избутвайки се от плота, се обърнах, докато прокарвах ръка през косата си. Кат остави книгата си настрани и скочи от плота.
– Не искам да споря с теб, Деймън, но не можеш да кажеш, че всичко е наред аз да наблюдавам как ти преминаваш през това, а ти не можеш. – Тя дойде до мястото, където стоях и обви ръце около кръста ми. – Знам, че имаш добри намерения, но само защото е неприятно, не мога да се откажа. И знаеш, че няма да го направя. Така е справедливо.
По дяволите.
– Мразя логиката ти. – Все пак поставих ръцете си върху нейните. Идеята да я виждам как изпитва болка многократно, ме караше да се разболея, точно както би разболяла и нея ако е обратното, но аз… трябва да я оставя да взема свои собствени решения. Мамка му. Мразех го. Но не можех да я контролирам.
– И наистина ще ненавиждам всеки миг.
Кат ме стисна.
– Единственото хубаво нещо е, че ще държа Бъф и ще го накарам да целува оникс отново и отново – казах след малко.
Тя се задави от смях.
– Ти си садист.
– А ти трябва да учиш, нали? – Попитах. – Време за управление на времето за училище, не за управление на времето за Деймън. Което е гадно, защото сме сами и на тях би им било по-трудно да ни прекъснат тук.
Тя се освободи.
– Да, трябва да уча.
Изпънах долната си устна.
– Добре, тръгвам си.
Кат обви ръката си около моята и ме поведе към входната врата.
– Ще ти изпратя съобщение, когато свърша, и можеш да дойдеш и да ме приютиш.
Щях да направя много повече от това да я приютя, защото майка ѝ беше на работа.
– Ок. – Целунах главата ѝ. – Ще чакам.
Кат размърда пръсти за сбогом, когато излязох обратно в мразовития късен следобеден въздух. Когато слязох от верандата, видях, че колите на Матю и Андрю ги няма. Блейк си беше тръгнал, докато придружавах Кат до дома ѝ. Минах покрай колата си и спрях, когато видях странен блясък покрай вратата на шофьора. Какво по дяволите? Това драскотина ли беше?
Отидох встрани и прокарах пръсти по тънката бяла линия, която се простираше от дръжката до центъра на вратата. Когато разбрах, че е само прах от пътя се усмихнах. Скоро трябваше да измия бебчето си.
Обръщайки се, тръгнах обратно към къщата си. Бях на половината път, когато усетих, че пулсът ми неочаквано се ускори, рязко скочи до това, което си представях, че се чувства сърдечен удар. Напрегнат, се обърнах на пети и погледът ми трепна нагоре.
Прозорецът на спалнята на Кат се освети с проблясък на интензивна бяла светлина, оцветена в червено. Имаше още един проблясък и още един. Мамка му. Енергията избухна в мен, докато тичах към къщата ѝ. Отворих входната врата и излетях нагоре, достигайки спалнята ѝ за секунда.
Спрях напълно, устата ми се отвори, докато се взирах в катастрофата, която беше нейната спалня. Листове имаше навсякъде. По пода бяха нападаи книги, някои разкъсани. Други горяха. Матракът беше настрани, а столът преобърнат. Носеше се дим — о, не, новият ѝ лаптоп.
Кат стоеше в центъра на бъркотията, сред купчина дрехи, с развяна от вятъра коса. От ъгълчето на устата ѝ потече кръв. Червени петна като ягоди бележиха бузите ѝ.
– Не мога да те оставя сама и за две секунди, Котенце.
Тя се хвърли напред и аз я хванах през кръста. Цялото ѝ тяло трепереше.
– Дойдох тук, за да уча, защото реших, че ще свърша повече работа, и носих чаша портокалов сок със себе си. – Думите излизаха набързо. – И Кариса – Кариса беше тук.
– Как е влезнала тук? Не я видях.
Очите на Кат бяха широко отворени от шок, когато тя поклати глава.
– Тя е била тук, докато съм била долу. Чакаше ме и отначало си помислих, че е болна, знаеш ли, сякаш не знаеше къде се намира, защото не е ходила на училище. Но тя не беше болна. О, Боже мой, тя беше…
– Добре. По-бавно, коте. – Погледът ми се плъзна по нея и се спря върху изгореното място на пода. Стомахът ми потъна. Ако Кариса е била тук, вече не беше.
– Какво стана с Кариса?
Кат потръпна.
– Тя ме нападна..
Много малко неща ме изненадваха в днешно време, но това ме изненада. Кариса беше тихо, срамежливо момиче, точно обратното на другата им приятелка Лиса. Единственото, което виждам да напада е книга, или може би буболечка. Много малка буболечка.
– Изглежда дори не знаеше коя съм. Тя беше като Терминатор, Деймън — Терминатор. И тя просто продължаваше да се насочва към мен. Помолих я да спре. Казах ѝ, че не искам да я нараня, но тя не спря. – Сълзи изпълниха очите ѝ и стомахът ми се сви, когато си помислих за изгорялото петно на пода. – Тя нямаше да спре.
– Всичко е наред. – Скръстих ръка около раменете ѝ. – Нямала си избор. Защитавала си се…
– Не съм я убила. – Кат се освободи от хватката ми и се препъна крачка назад. Тя замахна и протегна ръка към изгореното място. – Не съм я убила, кълна се. Тя… Тя се самоунищожи, Деймън. Тя — о, Боже мой — тя се взриви като бомба. – Завъртя се обратно към мен, тя вдигна ръка и избърса кръвта под устната си. – Тя беше мутирала – беше хибрид.
В това нямаше абсолютно никакъв смисъл и повдигна толкова много проклети въпроси.
– Добре. Добре. Нека те заведа долу.
Кат ме гледаше втренчено, сякаш не разбираше какво казвам. С болка я хванах за ръката и я изведох от стаята и надолу по стълбите. Веднъж влезли в хола, седнахме на дивана. Стиснах бузите ѝ, докоснах Източника и се погрижих за леките наранявания.
– Не разбирам какво се случи – каза тя. – Миналата седмица тя беше нормална. Деймън, ти също я видя. Как не сме разбрали?
Челюстта ми се стегна.
– Мисля, че по-добрият въпрос е защо тя те преследва?
Тя си пое рязко въздух.
– Не знам.
Това беше въпрос, на който дори нямах отговор. Как Кариса е мутирала? Трябваше да е някой от от нашата колония. Нямаше много на нашата възраст, но те не излизаха често извън колонията. Как този човек се е запознал с Кариса? И защо е тръгнала след Кат? Може и някой извън колонията да я е мутирал. Трябва да има и друго обяснение.
Намръщих се.
– Тя може да е познавала луксен – знаела е истината и не е казала на никого. В смисъл, никой от колонията не знае, че ти си наясно с истината.
– Но няма други на нашата възраст – каза тя.
– Извън колонията, но има няколко, които са само няколко години по-възрастни или по-млади от нас вътре колонията.
Тя погледна настрани, преглъщайки мъчително.
– Не мислиш…
– Че Дедал я е взел и е принудил луксен да я излекува, както са правили с Доусън? – Гневът ме прониза. – Сериозно се моля това да не е така. Ако е така, просто е…
– Отвратително – каза тя дрезгаво, пъхвайки треперещите си ръце между коленете си. – Това не беше тя. Нито капка от нейната личност. Тя беше като зомби, знаеш ли? Просто полудях. Това ли причинява нетрайната мутация?
Кат беше напълно излекувана, поне физически, но не исках да махна ръцете си от нея. Страхувах се, че ще се разпадне на парчета. Обвих ръка около раменете ѝ, придърпвайки я близо до себе си.
– Боже, тя… тя умря. Това значи ли…? – Кат преглътна отново.
Нежно я стиснах.
– Ако е бил някой от луксените тук, ще науча скоро, но не знаем дали мутацията е била трайна. Блейк каза, че понякога мутациите са нестабилни, а това ми звучи доста като доста нестабилна. Обвързването се случва само ако мутацията е стабилна.
– Трябва да говорим с Блейк. – Тя прочисти гърлото си с поклащане на глава. Устата ѝ помръдна. – О… о, Боже, Деймън… това беше Кариса. Това беше Кариса и това не е правилно.
Тежестта се стовари върху гърдите ми, докато сълзите се стичаха по лицето на Кат. Дръпнах я в скута си и я задържах. Това беше единственото нещо, което можех да направя, докато тя ридаеше за загубата на приятелката си. Но това беше нещо повече от загуба. Кат нямаше да може да каже на никого какво се е случило с Кариса. Ще трябва да се преструва, че не знае нищо, когато хората разберат, че тихото момиче от часа по тригонометрия е изчезнало. Чувството за вина ще тлее. Знаех, че така ще стане. Както и болката, защото смъртта на Кариса беше абсолютно безсмислена и повече от жестока и това не беше нещо, с което бихте могли да се примирите лесно. Просто трябва да го приемеш.
Всичко, което можех да направя, беше да я прегърна и докато тя плачеше и аз ѝ прошепнах на истинския си език. Казах ѝ, че всичко ще е наред. Казах ѝ, че ще бъда тук до нея, независимо от всичко. Казах ѝ, че един ден тя ще живее без тази болка или този страх.
Сигурен съм.
Мозъкът ми започна да преобръща всички неща, които трябваше да бъдат направени. Спалнята на Кат имаше нужда от почистване. Имаше нужда от нещо, което да покрие изгореното място, защото не исках да го вижда всеки ден.
След известно време сълзите спряха и Кат вдигна глава. Очите ѝ бяха почервенели, но гласът ѝ беше спокоен, докато говореше.
– Тя имаше гривна, която никога преди не съм я виждала да носи. Същият вид гривна, която имаше и Люк.
Това беше неочаквано.
– Сигурна ли си? – Когато тя кимна, аз се облегнах на дивана, държейки я в скута си. – Това е още по-подозрително.
– Да.
– Първо трябва да говорим с Люк без нашия нежелан свидетел. – Безпокойството се разбуни. Не вярвах на това дете. Не вярвах на Блейк. Не вярвах, че Кариса е срещнала луксен, влюбила се е в него, била е ранена и след това излекувана. – Ще уведомя другите какво се е случило. Не искам да се налага ти да им разказваш.
Тя сведе бузата си на рамото ми.
– Благодаря ти.
– А аз ще се погрижа за спалнята ти. Ще я почистя.
Кат се отпусна.
– Ти си перфектен, знаеш ли.
– Понякога – промърморих, докосвайки с брадичката си бузата ѝ. За първи път не се чувствах почти идеално. – Съжалявам, Кат. Съжалявам за Кариса. Тя беше добро момиче и не заслужаваше това.
– Не – прошепна тя. – Не заслужаваше.
– И ти не заслужаваше да преминаваш през това.
Кат не отговори и аз се протегнах, внимателно избърсвайки сълзите, които се събраха под очите ѝ. Гласът ѝ беше плътен, докато говореше.
– Можем ли да отидем до Мартинсбърг? Мама ще работи в сряда. Мислиш ли, че е твърде рано да говорим с Люк насаме?
– Не. Мисля, че ще стане.
След това тя млъкна и накрая дишането ѝ се успокои. Борбата с Кариса и сълзите я бяха изтощили. Вдигайки я от скута си, я сложих да легне на една страна. Тя измърмори нещо неразбираемо, което предизвика лека усмивка в мен. Грабнах одеялото от облегалката на дивана и го наметнах върху нея.
Забавих се за момент и след това влязох в кухнята ѝ, измъквайки телефона от джоба си. Изпратих на Ди бързо съобщение. Минута по-късно тя влизаше в кухнята на Кат.
– Какво ..?
– По-тихо. – Облегнах се на плота. – Кат спи в хола.
Ди се намръщи, когато погледна стенния часовник.
– Ъм…
– Кариса е била хибрид – казах ѝ, прекъсвайки по същество.
Тя се втренчи в мен с бавно разтворена уста.
– Я пак?
Изложих ѝ накратко нашите подозрения.
– Тя преследвала Кат. Нападнала я и след това тя… тя някак си се е самовзривила. – Раменете ми се сковаха, когато Ди рязко се отдръпна крачка назад. – Съжалявам. Знам, че беше приятелка с нея, но имам нужда да ми направиш услуга точно сега. – Господи, звучах като женчо, но имах нужда тя да направи това за мен. – Знам, че не харесваш Кат в момента, но можеш ли да оставиш това настрана само за тази вечер? Трябва да отида да взема проклет килим за спалнята ѝ и след това трябва да почистя. Просто искам да останеш с нея и да си тук, в случай че се събуди.
– Да. – Тя премигна веднъж, после два пъти, но не се поколеба. – Да. Разбира се.
– Благодаря ти. – С облекчение я прегърнах през раменете.
Ди ме прегърна в отговор.
– Кариса… Наистина ли я няма?
Кимнах, отстъпвайки назад.
Тя уви ръце около косата си и започна да я върти.
– О, боже мой, аз не…
– Съжалявам. – Най-скапаната дума в историята за такъв момент. Прокарах ръка през косата си. – Ще взема Доусън и ще го накарам да дойде с мен. Става ли?
– Добре.
Преди да изляза, се върнах в хола. Кат все още спеше, свита настрани. Под очите ѝ кожата беше подпухнала, но червените петна по бузите ѝ бяха изчезнали. Коленичих до нея, отметнах косата ѝ назад. Целунах я по бузата.
– Обещавам ти – прошепнах в ухото ѝ. – Няма да имаш такъв живот. Обещавам.
Назад към част 15 Напред към част 17
