Глава 19
Питърсбърг се промени по много, безкрайни начини през следващите седмици. Не само постоянното покачване на температурите предвещаваше, че зимата вече отминава. Или безпокойството, което винаги съпътстваше размразяването, идващо с по-топлите месеци.
Малкият, предимно непознат град в щата, който някои хора все още наричаха „западна“ Вирджиния, отново беше център на случай на изчезнали хора.
Бдения със свещи се организираха за Кариса всяка седмица, а родителите ѝ се появяваха във вечерните новини, молейки за всякаква информация относно изчезването на дъщеря им. Някакъв мрак се настани над училището и аз знаех, че има нещо повече от обикновена тъга, усещащо се в шепота всеки път, когато виждах групи ученици, скупчени заедно, гледайки Доусън или някой от нас. Подозрението беше заровено много дълбоко, защото от хората, които бяха изчезнали, Доусън беше единственият, който се върна.
А завръщането на Доусън беше сигнал за изчезването на други.
Изчезването на Кариса предизвика болезнено любопитство в целия свят. Появиха се новинарски екипи, които искаха да говорят с всеки, който е познавал Кариса или има теория защо толкова много тийнейджъри – Бетани, Кариса, Саймън и дори Адам – са изчезнали в този сънлив малък град.
Обзалагам се, че на МО и Дедал много им харесва това.
И тогава, около три седмици след изчезването на Кариса, д-р Уилям Майкълс стана новина. Сестра му съобщи за изчезването му и от това, което Кат успя да разбере, той беше спрял да се свързва с майка ѝ. Разследващите бяха информирали г-жа Шуорц, че не е имало никаква конференция и никой не е чувал за Уил, откакто е напуснал града.
Още шушукания.
Някои подозираха, че изчезването на Уил има нещо общо с Кариса и Саймън. Те изчезнаха един след друг и никой не можеше да проумее как един известен и уважаван лекар може просто да изчезне. Някои смятаха, че Уил има нещо общо с изчезването им, може би и на другите.
Част от мен се чудеше дали Министерството на отбраната не стои зад тези слухове. Имаше смисъл. Уил ги беше предал и сега беше идеалната изкупителна жертва.
Но неизбежното се случи.
Когато тревата започна да позеленява и вятърът, който духаше през напъпилите дървета, се затопли, хората… продължиха напред. Не че забравиха Кариса, Саймън или някой друг. Просто така се случи. Животът продължи. До средата на април темата престана да присъства във вечерните новини, а след това и в седмичните. Шушукания в училище все още имаше, но по-рядко.
Една вечер, след като се връщахме от тренировката с оникса, Кат ме попита дали това ще се случи и с нея, ако не се върнем от Маунт Уедър, дали смятам, че хората просто ще забравят и ще продължат напред.
Да я чуя да задава такъв въпрос беше все едно сърцето ми да бъде напъхано в блендер. Никой не трябва да се чуди дали някой ден ще бъде забравен. Измислих някакъв псевдоинтелектуален отговор, който звучеше добре, но нейният въпрос ме държа буден през по-голямата част от нощта.
Дали Кат ще бъде забравена един ден?
Бих ли я забравил?
Знаех, че един ден, независимо от всичко, ще станем част от тези статистики. Не беше нещо, за което Кат и аз да говорихме, но мисля, че и тя го знаеше. Ако успеем да освободим Бетани, ще има последствия. Да останем тук, щеше да е опасно. Ще трябва да напуснем, вероятно дори да се скрием. Имах спестени пари, за да направя този преход по-лесен поне за известно време, но това не ме успокояваше.
Бях променил целия живот на Кат.
И можех да призная колко смешно егоистичен бях, защото имаше моменти, много моменти, в които знаех, че не бих променил нищо от станалото. Правеше ме гаден човек, напълно осъзнавах това, но за да я защитя, се опитвах да остана настрана. Не се получи.
Единственият начин да поемем отговорност за бъдещето си, беше да се подготвим за следващия си набег в Маунт Уедър.
Всеки ден, когато можехме, тренирахме с оникса. Многократното излагане на проклетите камъни изцеди енергията на всички ни. След всяка сесия Кат и аз бяхме разбити и мисля, че прекарвахме повече време в дрямка, отколкото нещо друго.
Напредъкът се постигаше бавно и болезнено. Всеки от нас успя да увеличи търпимостта си и до началото на май всички можехме да издържим на оникса за около петдесет секунди, преди да паднем на земята.
Аш и Ди идваха с нас, само за да ни гледат как се самоосакатяваме и днес, за голямо забавление на Кат, беше първият път, в който Аш изпробва оникс. Опитах се да я възпра, но тя не ме послуша. Издържа цяла секунда, преди да изпищи и да пусне камъка.
След като изпита болката от първа ръка, Аш не можеше да разбере, как нещо или някой би си струвал, за да се подложи на това и беше неприятно гръмогласна, разстройвайки Доусън. Той се отдалечи от езерото и аз го последвах, за да го успокоя. Доусън беше станал много по-добър в справянето със суровостта на емоциите си, но все още имаше моменти, в които се страхувах, че ще му свърши крехкото търпение и ще тръгне сам след Бетани.
След като се уверих, че се е успокоил достатъчно, се запътих обратно към другите. На половината път се натъкнах на Блейк.
Държеше се на прилично разстояние от мен.
– Как е той?
Без да му обръщам внимание, продължих да вървя. Сегашното състояние на Доусън не беше негова работа.
Блейк въздъхна.
– Кат все още е долу до езерото. Не исках да я оставям…
Спрях и се завъртях толкова бързо, че го стреснах. Сигурно е видял нещо в погледа ми, защото бързо се отдръпна с вдигнати ръце.
– Просто не исках да е сама.
Ръцете ми се свиха в юмруци. Фактът, че се държеше така, сякаш е защитник на Кат, беше отвратителен, но истината беше, че беше умно от негова страна да е наоколо. Да си сам, на открито, не беше разумно. Гледах как Блейк изчезва сред дърветата, преди да продължа. Излязох от гората и спрях. Вероятно също бях спрял да дишам.
Всички си бяха тръгнали, освен Кат. Близо до ръба на езерото тя се беше излегнала на слънце, отпуснала глава върху меката трева. Със затворени очи и тъмна коса, разпръсната около нея, тя беше просто… просто прекрасна. Стигайки до неянея, разбрах, че е заспала.
Не можех да си позволя да мисля за факта, че Блейк е бил наблизо, докато тя е спяла. Ако го направих, това щеше да съсипе този момент и, мили Боже, на Кат и аз наистина ни липсваше време един за един, което не включваше да припадаме в леглото от изтощение.
Уморена усмивка плъзна по устните ми, когато се изтегнах на една страна до нея. Подпрях глава на ръката си и я наблюдавах няколко мига. Замислих се за това, което бях поръчал за нея през уикенда. Трябва да е тук довечера и аз се засмях, когато си представях изражението ѝ, когато го види.
Ако бях добър човек, щях да я оставя да спи, но не можах да се сдържа. Докоснах устните си до нейните.
Миглите й трепнаха и после се вдигнаха, разкривайки меки, нефокусирани сиви очи.
– Хей – промърмори тя.
– Здравей, спяща красавице…
Кат се усмихна.
– С целувка ли ме събуди?
– Да. – Поставих ръка на корема ѝ. – Казах ти, че устните ми имат мистични сили.
Тя се засмя.
– От колко време си тук?
– Не дълго. – Очите ми потърсиха нейните. – Заварих Блейк да дебне в гората наоколо. Не искаше да си тръгне, докато ти си сама.
Кат завъртя очи.
– Колкото и да ме нервира, се радвам, че не го е направил. – казах аз.
Всъщност ми беше болно да го призная, сякаш си отрязах носа или нещо подобно.
– Еха. Прасетата летят.
Когато присвих очи, тя използва пръстите си, за да отметне назад косата, която беше паднала върху челото ми. Очите ми се затвориха. Беше невероятно успокояващо, когато Кат се забавляваше с косата ми.
– Как е Доусън? – Попита тя.
– Успокои се. Как е котенцето?
– Сънливо.
– И? – Усмихнах се.
Кат прокара пръсти по бузата ми и после по челюстта ми. Обърнах се към ласката, целувайки дланта на ръката ѝ, докато разкопчавах жилетката, която носеше.
– Щастлива съм, че си тук.
Развълнуван да чуя това, прострях ръка върху тънкия потник, който тя носеше под пуловера.
– И?
– И се радвам, че не бях изядена от мечка или койот.
Извих вежда, защото не очаквах това да каже.
– Какво?
Тя се ухили.
– Очевидно те са проблем тук.
Поклатих глава.
– Да се върнем на мен.
Кат не беше в настроение за говорене, а по-скоро за показване, от което толкова се страхувах. Пръстите ѝ преминаха по долната ми устна, а после ръката ѝ се спусна към гърдите ми. Тя хвана предницата на ризата ми, придърпвайки устата ми към своята.
Пропаднах в тази целувка.
Това, което започна като бавно и въпросително, ескалира в потоп от дълбоки, сурови усещания, които ни заляха на вълни. Целувах я. Докосвах я. Никога не е достатъчно. Можех да се напия от начина, по който тя вкусваше, от звуциге, които издаваше, докато пръстите ми се плъзгаха по голата кожа на корема ѝ. Можех да забравя за света около нас, заради начина, по който ме прегръщаше, държейки ме здраво, и да мисля само за това как се чувстваше до мен, под мен.
Притиснах я надолу, внимателно намествайки тежестта си върху нея. Целувките станаха по-твърди, по-дълбоки. Тя обви краката си около мен. Пръстите ѝ дръпнаха косата ми и когато се помръдна, името ми беше дъх на устните ѝ, който едва не ме пречупи.
– Трябва да спрем – казах с груб глас за собствените си уши. Кат и аз, от известно време, бяхме на ръба да пренесем всичко на следващото ниво. Но моменти като този, когато бяхме толкова близки, когато знаех, че тя е толкова готова, колкото и аз, бях на секунди от това да направя нещо глупаво. Като да я съблека насред гората, но човече, това не беше мястото, където трябваше да се случи първият ни път. Или да се изгубя напълно, без дори да стигнем до тази част, защото, по дяволите, бях близо. – И имам предвид точно сега.
Кат прокара пръсти през косата на тила ми.
– Да, трябва.
Добра идея. Страхотен план. Трябваше да спрем. Сега.
Целунах я отново.
Но Кат ме държеше по-здраво, плъзгайки ръцете си по гърба ми, докато не се озоваха под ризата ми, и това предизвика цял нов бунт от усещания. Тя изви гръб, притискайки гърдите си в моите и усещах как сърцето ѝ бие със същата скорост като моето. Дишането ни се учестяваше, докато пръстите ми докосваха нежната дантела на сутиена ѝ.
Тръпка на осъзнаване премина по кожата ми. Стегнах се секунда, преди да чуя сестра ми да крещи:
– О, милостиви боже и новородени Исусе в яслите! Очите ми! – Ди изпищя. – Очите ми!
Очите на Кат се отвориха, когато вдигнах глава. Ди стоеше на няколко крачки от нас, скръстила ръце на гърдите си, втренчена в нас, сякаш ни е видяла да участваме в секс с диви животни.
Кат дръпна ръцете си изпод ризата ми, прошепвайки:
– О, Боже мой.
– Ди, не си видяла нищо. – И след това добавих много по-тихо: – Защото уцели момента безпогрешно.
– Ти беше върху… нея и устните ти правеха това. – Тя разгъна ръце и неколкократно стисна длани една в друга. Намръщих се. Не изглеждахме така Кат и аз. – Това е повече, отколкото бих искала да видя през живота си.
Кат ме бутна в гърдите, така че се претърколих от нея. Тя седна и се извъртя.
– Какво искаш, Ди? – Попитах аз.
Тя изсумтя, поставяйки ръце на бедрата си.
– Е, не искам нищо от теб. Исках да говоря с Кейти.
Кат се стегна от изненада.
– Така ли?
– Аш и аз ще ходим в този нов малък магазин в Мурфийлд в събота следобед. Продават ретро рокли. За бала – добави тя.
– Бал?
Погледнах Кат. Начинът, по който тя каза „бал“, сякаш беше на съвсем различен език. Въпреки че мислите ни не бяха заети с бала, беше ясно, че ще отидем на него. Не ме интересуваше какво има да каже някой за това, но проклет да съм, ако тя не изживее абитуриентския си бал.
– Да, балът е в края на месеца. – Погледна ме Ди. – Не знам дали в магазина има хубави неща, но Ашли е чула за него и знаеш как е с дрехите, всичко ѝ е известно. Само преди два дни намери един наистина сладък изрязан пуловер, който…
– Ди – казах аз и лека усмивка се появи на устните ми.
– Какво? Не говоря на теб. – Тя се изправи срещу Кат, раздразнена до такава степен, че исках да се разсмея. – Както и да е, искаш ли да дойдеш с нас? Или вече имаш рокля? Защото, ако имаш, тогава предполагам, че пътуването е безсмислено, но все пак би могла…
– Не. Нямам рокля – каза Кат.
– Добре! – Ухили се Ди. – Тогава можем да отидем в събота. Мисля да попитам Лиса дали иска да дойде…
– Чакай – каза тя. – Не мислех да ходя на бала.
– Какво? – Устата на Ди се отвори и веждите ми се вдигнаха. – Това е абитуриентският бал.
– Знам, но с всичко, което се случва… не съм мислила наистина за това. – И това трябваше да е лъжа, защото цялото училище беше облепено с плакати за бала.
Недоверчивото изражение на Дий се засили.
– Това е абитуриентски бал.
– Но… – Отметна косата си назад и ме погледна. – Ти не ме попита дали ще ходя на бала.
Усмихнах се.
– Не мислех, че трябва да питам. Предполагах, че ще отидем.
Дий се заклати назад на краката си.
– Е, знаете какво казват за хората, които предполагат.
Усмивката ми избледня, защото Кат се взираше в мен, сякаш ми е пораснала втора, не толкова привлекателна глава.
– Какво, коте?
Тя примигна.
– Как да отидем на бала при всичко, което се случва? Толкова сме близо до това да имаме достатъчно поносимост, за да се върнем в Маунт Уедър и…
– А абитуриентският бал е в събота – казах аз и махнах ръката ѝ от косата ѝ. – Нека да кажем, че след две седмици, когато сме готови за тръгване, ще бъде неделя.
Ди заподскача заскача от вълнение и беше наистина странно да го видя.
– И това са само няколко часа – настоя тя. – Можете да спрете да се самонаранявате за няколко часа.
Виждах нерешителността на лицето на Кат и знаех коя е причината. Нямаше нищо общо с практикуването с оникса. Прегърнах я и се наведох, запазвайки гласа си тих, докато ѝ говорех.
– Не е грешно, Кат. Заслужаваш го.
Тя затвори очи.
– Защо да имаме право да празнуваме, след като тя не може?
По дяволите.
Опрях буза в нейната.
– Ние сме тук и заслужаваме да бъдем нормални и да правим нормални неща от време на време. Вината не е твоя. – Целунах я по слепоочието. – Ще дойдеш ли на бала с мен, Кат?
Дий се размърда.
– Наистина трябва да кажеш „да“, за да можем да пазаруваме и за да не се налага да ставам свидетел на наистина неудобен момент, в който отказваш на брат ми. Макар той да го заслужава.
Кат се засмя, като погледна Ди. Сестра ми ѝ се усмихна леко и се надявах тази усмивка да е маслинова клонка. Пет месеца, в които всяка една от тях се въртеше около другата, беше достатъчно време.
– Добре. – Кат си пое дълбоко въздух. – Ще отида на бала – само защото не искам този разговор да стане неудобен.
Ощипах я по носа.
– Ще взема каквото мога, докато все още мога.
Кат се държеше странно след училище в четвъртък. Беше тиха и напрегната. Погалих я, за да се успокои, и когато излязохме от пощата и стигнахме до дома ѝ, тя се усмихваше повече, отколкото се мръщеше, така че сметнах това за победа.
След като влезе в къщата си, тя отвори прозореца във всекидневната, докато аз си взех чаша мляко. Когато се върна в кухнята, беше трудно да се пренебрегне благодарственият ѝ поглед, който се плъзгаше по мен.
Главата ми веднага се пренесе на щастливо и весело място, но днес имах планирана изненада за нея и ако се разсея твърде много – а това не беше трудно около нея – никога нямаше да успея да ѝ покажа какво искам, преди да се наложи да отидем до езерото.
Но бяхме сами, така че…
Сложих празната чаша с мляко на плота и се придвижих ужасно бързо до нея. Обхванах бузите ѝ с ръце и отметнах главата ѝ назад, целунах я, докато я насочвах към стълбите.
Тя се отдръпна, очите ѝ бяха меки и се усмихна леко. Целунах върха на носа ѝ и след това я повдигнах. Тя обви краката си около кръста ми. Отнесох я горе в спалнята ѝ. Вече вътре, вдигнах устата си от нейната и се усмихнах.
Устните ѝ бяха подути, веждите ѝ свити в объркване.
Погледнах многозначително бюрото ѝ.
Тя проследи погледа ми и устата ѝ се отвори, когато видя MacBook Air в черешовочервен цвят.
– Аз… – Тя ме погледна и после отново бюрото. Направи крачка напред и спря, отново с лице към мен. – Това за мен ли е?
Нямаше как да сдържа усмивката си, когато усетих пулса ѝ да се ускорява.
– Е, на бюрото ти е, така че…
– Не разбирам.
– Гледай сега, има едно място, наречено магазини за техника. Аз избрах един и отидох там. Нямаха в наличност. – Спрях, докато тя ме гледаше втренчено. – И аз поръчах един, в определен цвят. Позволих си малко волност, тъй като предпочитам червеното.
– Но защо? – Очите ѝ бяха по-широко отворени, отколкото някога съм ги виждал.
Засмях се тихо.
– Боже, иска ми се да можеше да видиш лицето си.
Тя хвана с ръце бузите си.
– Защо?
– Ти си имаше такъв и аз знаех колко много държиш на поддържането на блога си и така нататък. Употребата на училищните компютри е неудобно за теб. – Повдигнах рамене. – Пък и така и не си разменихме подаръци за Свети Валентин. Та дойде моментът.
Мина миг.
– Кога го остави тук?
– Тази сутрин, след като тръгна за училище.
Кат си пое дълбоко въздух, докато се обръщаше към бюрото.
– И си взел това за мен? MacBook Air? Тези неща струват много пари.
– Благодари на данъкоплатците. Техните пари финансират Министерството на отбраната, което след това ни дава на нас. – Засмях се, когато тя сбърчи нос. – Пък и пестя. Имам скрито малко състояние.
– Деймън, твърде много е.
– Заслужаваш го.
Ръцете ѝ се плъзнаха надолу и тя ги скръсти под брадичката си.
– Не мога да повярвам, че направи това.
– Заслужаваш го. – Работата беше там, че тя заслужаваше много повече.
Кат беше неподвижна и тогава се хвърли към мен. Смеейки се, аз я хванах през кръста, сядайки на леглото.
– Благодаря ти. Благодаря ти – каза тя между целувките на всеки сантиметър от лицето ми. Тя беше толкова развълнувана, че ме бутна да на леглото, по гръб. – Благодаря ти.
Смеейки се, наклоних глава назад към завивката.
– Еха. Доста си силна, когато си развълнувана.
Тя седна върху мен, ухилена.
– Не мога да повярвам, че си направил това.
– Нямаше представа, нали?
– Не, но явно затова ми говореше за блога. – Тя игриво ме тупна по гърдите, имайки предвид сто и един намека, които бях пуснал през седмицата. – Ти си…
Скръстих ръце под главата си.
– Аз съм какво?
– Невероятен. – Тя се наведе и ме целуна. – Ти си невероятен.
– Нещо, което ти казвам от много време.
Смехът й беше топъл на устните ми.
– Сериозно обаче, не трябваше.
– Исках. – Наблюдавах я как погледна към бюрото. – Всичко е наред. Знам какво искаш да направиш. Отивай да си играеш.
– Сигурен ли си?
– Да.
Тя изпищя, целуна ме отново и след това скочи, отивайки към бюрото. Грабвайки лаптопа, тя се качи обратно на леглото и седна до мен. Веднага го отвори и през следващия час аз ѝ помогнах да се запознае с различните настройки и теми.
– Ето я уеб камерата – казах, навеждайки се над рамото ѝ. Отваряйки приложението, тя изписка, когато лицата ни се появиха на екрана. – Трябва да заснемеш първото си клипче още сега. Предложих аз.
Тя натисна запис и изпищя:
– Имам MacBook Air!
Зарових лице в косата ѝ и се засмях.
– Зубърка.
Тя изключи уеб камерата и затвори капака, преди да го постави на леглото. Хвърли ръце около мен и ме стисна силно.
– Благодаря ти.
Легнах обратно и я дръпнах със себе си. Няколко кичура коса паднаха напред, така че ги отметнах назад. Ръката ми се задържа на бузата ѝ.
– Харесва ми, когато си щастлива и ако мога да направя нещо толкова малко, ще го направя.
– Малко? – Шокът повиши тона ѝ. – Това не е нещо малко. Това трябва да струва…
– Няма значение. Ти си щастлива. Аз също.
Очите ѝ светнаха.
– Обичам те. Знаеш това, нали?
Аз се ухилих.
– Знам.
Кат остана в ръцете ми за момент, след което тя седна и събу обувките си. Тя погледна през прозореца.
– Никога няма да го кажеш, нали?
– Да кажа какво? – Седнах, поставяйки ръце на бедрата ѝ.
Тя ме погледна над раменете.
– Знаеш какво.
– Хмм? – Плъзнах ръцете си нагоре по страните ѝ, чудейки се колко още време имаме, преди да трябва да слезем до езерото. Поглеждайки към стенния часовник, видях, че нямаме абсолютно никакво време. Въздъхнах. Целунах бузата ѝ и след това се плъзнах от леглото.
– Радвам се че ти харесва.
– Обичам го – отвърна тя.
Повдигнах вежда.
– Сериозно, наистина го обичам. Не мога да ти благодаря достатъчно.
– Сигурен съм, че можеш.
Завъртяйки очи, тя ме бутна и след това започна да оглежда пода на спалнята си. Нямах представа какво търси. Тя коленичи, повдигна ръба на завивката си и надникна под леглото си. След това легна по корем и се протегна. Чух ръката ѝ да удря по пода.
– Какво правиш? – Попитах.
– Опитвам се да достигна до джапанките.
– Наистина ли е толкова трудно? – И не може ли просто да използва Източника, за да направи това?
Тя ме игнорира.
– Какво…? – Една джапанка излетя изпод леглото, а след това още една. Отстъпих назад, когато тя се измъкна и седна. Тя отвори ръката си.
– Боже мой.
– Какво? – Коленичих до нея и тогава видях какво държи. Поех рязко въздух.
– Това ли е, което мисля, че е?
Тя държеше в ръката си лъскав черен камък, червен като пламък в центъра. Виждал съм подобен камък преди. На Люк.
Кат държеше парче опал.
Назад към част 18 Напред към част 20
