Глава 21
Краката ми не се движеха правилно. Мускулите в тях, обикновено толкова дяволски силни, бяха омекнали и безполезни. Не можех да ходя. Дори не можех да стоя сам. Клиентите в заведението ме проследиха, докато Андрю и Матю почти ме изнесоха навън.
Доусън разговаряше по телефона с Ди и думите, които изрече, прозвучаха все едно от милион мили разстояние.
– Не знам какво се е случило. Не може да ходи или да стои – не знам. Водим го…
– Кат – изграчих аз, мъчейки се да не мисля за горящия огън, разпространяващ се в гърдите ми. – Това е Кат.
Матю си пое рязко въздух, хващайки ме здраво около кръста.
– Кажи ѝ да отиде да провери Кейти. Това е от нея.
Доусън направи точно това. Тялото му се клатеше, докато ходеше пред мен. Стояхме близо до джипа ми.
– Ди ще я провери. Ние…
– Заведи ме там – изръмжах, когато небето примигна за секунда. – Заведете ме там сега.
Никой не се движеше достатъчно бързо. Или поне така го чувствах. Трябваше да стигна дотам — до Кат. Не можех да я проваля точно сега. Опитах се да направя крачка напред, но щях да забия лицето си на паркинга, ако не бяха Доусън и Матю. Земята се люлееше по странен начин, сякаш пулсираше.
– Качете го веднага в колата. – Доусън се размърда, гласът му беше напрегнат от паника. – Мамка му. Трябва да го заведем при нея веднага. – Вече на задната седалка, се свлякох настрани, едва успявайки да се задържа в седнало положение. Сърцето ми се свиваше болезнено с всяка изминала секунда. Доусън стисна предницата на ризата ми и говореше бързо – твърде бързо. Вътрешността на колата беше замъглена. Гумите изскърцаха. Гласове, толкова много гласове, но всичко, върху което можех да се съсредоточа, беше лицето на Кат. Беше тя — тя беше наранена, много тежко. Умираше. О, Боже, тя умираше, а аз не съм до нея. Мисълта премина през мен, докато гърдите ми се бореха за кислород.
Това ли беше? Не можеше да бъде. По дяволите, нямаше да стане така. Щях да видя Кат отново. Щях да чуя гласа ѝ – произнасяща името ми с тези пищни устни. Отново ще я целуна. Ще усетя дишането ѝ срещу мен. Ще я докосвам.
Ще я обичам.
Няма да умре.
Джипът рязко спря. Нещата бяха размити. Доусън се премести от задната седалка, грабвайки ме за краката. Какво се случваше? Мислех, че го попитах на глас, но никой не отговори. Измъкна ме от колата. Човешката ми форма започна да се изплъзва. Почувствах го. Някой започна да проклина.
Кат.
Дървета се въртяха около мен. Небето беше надолу, а земята беше нагоре. Топъл вятър раздра дрехите ми. Някой ме носеше – не. Бяха Доусън и Андрю. Тичаха над земята и през дърветата.
Времето се забави до безкрайност и най-после усетих как стъпките им изтропаха на дърво. Една врата се отвори и усетих топлото изтръпване по тила си. Хладен въздух ни обгърна.
Принудих да отворя очите си тялото ми премина обратно в човешката ми форма, и се мобилизирах, задържайки намаляващата си сила. Имах нужда за нея – за нас. Доусън и Андрю ме оставиха на пода и тогава я видях. Зрението ми се избистри и хилядите ми страхове се потвърдиха.
Кат лежеше на пода, красивото ѝ лице беше бледо и напрегнато. Предната част на ризата ѝ беше червена. Имаше кръв под нея, по устата и брадичката ѝ.
– Деймън… — прошепна тя.
– Шшш… – Насилих се да се усмихна, докато накарах ръката ми да се раздвижи. Ди беше от другата страна, нейната ярка светлина примигваше. Тя поддържаше Кат жива — поддържаше мен жив.
– Не говори. Всичко е наред. Всичко е наред.- Хванах окървавените ръце на Ди и ги дръпнах от Кат. – Вече можеш да спреш.
„Мога да го направя. Мога да я оправя“ – отговори Дий.
– Не можем да рискуваме ти да я излекуваш – казах ѝ, премествайки се, или Доусън ме премести. Той ме държеше. – Трябва да спреш.
– Човече, ти си твърде слаб, за да направиш това. – Андрю се премести до мястото, където Ди беше коленичила, взимайки отпуснатата ръка на Кат. – Остави Ди да го направи – настоя Андрю.
Не можех да ѝ го позволя. Ако тя спасеше Кат, щеше да се свърже с нея – с Кат и с мен, а това беше твърде рисковано.
Ди се върна обратно в човешката си форма, докато се накланяше назад. Ръцете ѝ трепереха.
– Той е луд. Той е абсолютно луд.
Може да съм луд, но знаех, че мога да излекувам Кат. В ума ми нямаше съмнение. Преминах в истинската си форма и поставих ръката си върху почти неподвижните ѝ гърди. Използвайки всяка частица от Източника, която имах в себе си, насочих всичко към Кат, защото тя беше моето всичко.
„Всичко ще бъде наред. Тук съм, коте. Всичко ще бъде наред.“
Топлина течеше от мен в нея и я чувах да произнася името ми отново и отново усетих как сърцето ѝ бие бавно, а след това се ускори, започна да бие по-силно и по-стабилно. Гърдите ѝ се издуха и кислородът, от който се нуждаеше толкова много, за да оцелее, нахлу, изпълвайки гладните ѝ дробове.
„Вече можеш да я пуснеш“ – казах ѝ.
Кат го направи.
– За всичко се погрижихме – с тих глас каза Доусън.
Облегнат на стената пред спалнята си, издишах тихо.
– Благодаря ти.
Той дойде до мен, поставяйки ръката си на рамото ми.
– Никога не е нужно да ми благодариш за нищо такова. – Погледна ме с изпълнени със загриженост очи, идентични с моите. – Човече, трябва ли изобщо да ставаш? Фактът, че излекува Кейти, това те загря нали? Трябва да си на студено.
– Бях на студено, докато Аш и Ди почистваха Кат. – Прокара ръка през лицето си. – И се събудих преди малко.
Доусън погледна към затворената врата до мен.
– Тя събуди ли се?
Знаех, че се тревожи за нея и аз бях… да, бях щастлив да разбера, че Кат е започнала да означава много за Доусън и аз… трябваше да бъда такъв с Бетани. Сега го разбирах. Разбирах много неща сега. – Все още не е, но ще го направи.
– Да – промърмори той и пъхна ръце в джобовете на дънките си. – Не мога да повярвам, че се е върнал – че Уил се е върнал и е направи това.
Затворих очи и кимнах. След като Кат беше излекувана, видяхме тялото на Уил. Тя го беше убила, но някак си той успял да я застреля с пистолета, който беше донесъл. Секунди – само секунди – и ние с Кат нямаше да сме тук. Ето колко близо бяхме до смъртта.
Страхът, че Уил Майкълс щеше да се появи отново, беше основателен. Бяхме толкова съсредоточени да се върнем в Маунт Уедър, че ние — или поне аз — не бяхме приели заплахата, която той представляваше, за достатъчно сериозна. Чувството за вина сви стомаха ми.
– Той… изглеждаше ли толкова зле и преди? – Попита Доусън.
Поклатих глава. Бях зърнал само за кратко Уил, преди Матю да изнесе тялото му навън и да го унищожи, но обърканият лекар изглеждаше така, сякаш е остарял с десетилетия. Очевидно мутацията не се беше запазила, но не знаех защо изглеждаше толкова зле.
– Всичко е почистено в съседната къща. – Доусън се отблъсна от стената и се обърна към стълбите. – Ди е с Аш и Андрю, а Матю си тръгна преди малко. Отивам да взема нещо за ядене. Имаш ли нужда от нещо?
Поклатих глава. Това, от което имах нужда, Доусън не можеше да ми го осигури, защото точно сега имах нужда Кат да отвори очите си.
Доусън се обърна и спря с лице към мен. Гласът му беше дрезгав, когато проговори.
– Радвам се че си добре. Аз… нямаше да се справя ако те загубя – каза той и прозвуча толкова странно да съм от другата страна на тези думи. – И се радвам, че Кейти ще се оправи.
Не можах да намеря правилните думи и само прегърнах брат си. За един момент, никой от нас не помръдна и тогава Доусън се отдръпна. Докато слизаше по стълбите, аз се върнах в стаята, осветена само с една свещ, която бях поставил на бюрото.
– Деймън?
Гласът на Кат беше дрезгав, но това беше най-красивият звук, който някога съм чувал. Отидох до леглото и седнах до нея. Мамка му, гърлото ми се стегна.
– Тук съм. Точно до теб.
Тя обърна глава и погледът ѝ се фокусира върху мен.
– Не мога да движа ръцете си.
Аз се засмях.
– Нека ти помогна. – Или Аш, или Ди я бяха завили така, че тя практически беше запечатана за леглото. Намерих ръбовете на одеялата и ги разхлабих. – Ето.
– О. – Ръцете ѝ се появиха и одеялото се свлече по голите ѝ рамене. Очите ѝ се разшириха и след това тя трепна, докато стисна ръба на одеялото. – Защо съм гола?
– Не помниш ли?
Кат се втренчи в мен за момент и след това внезапно седна. Тъмната коса се спускаше по раменете ѝ. Тя се опита да дръпне одеялото надолу, но аз я спрях.
– Добре си. Има само малка следа — белег, но наистина е бледа. – Поставих ръката си върху нейната. – Честно казано, съмнявам се, че някой би го забелязал, освен ако не гледа много отблизо, и аз не бих бил доволен, ако това стане.
По лицето ѝ се изписа шок. Устата ѝ се движеше без думи и знаех, че си спомня всичко, дори нещата, за които още не знаех.
– Ди те почисти. Както и Аш. – Направих пауза. – Сложиха те в леглото. Тогава не…можех да помогна. – Понечих да я докосна, но спрях. Мълчанието ѝ започваше да ме тревожи. Много. – Сигурна ли си, че си добре?
Кат кимна бавно.
– Не трябва да седя и да говоря с теб. Това е…
– Знам. Много е. – Тогава я докоснах, като поставих върховете на пръстите си върху устните ѝ. Усещането на топлия ѝ дъх върху пръстите ми беше като докосване на слънцето. – Наистина е много.
Тя затвори очи за момент.
– Как разбра?
– Внезапно почувствах недостиг на въздух. – Пуснах ръката си и се приближих до нея. – И имаше едно горещо чувство в гърдите ми. Мускулите ми не работиха правилно. Знаех, че нещо се е случило. За щастие Андрю и Доусън успяха да ме изведат навън, без да предизвикат сцена. Съжалявам, не ти донесох пържена пилешка пържола.
Усмихнах се леко. – Никога не съм бил толкова уплашен през живота си. Накарах Доусън да се обади на Ди, за да те провери. Аз… бях твърде слаб, за да стигна до тук сам.
– Как се чувстваш в момента?
– Перфектно. Ти?
– Чувствам се добре. Ти спаси живота ми – нашите животи.
– Не беше нищо. – Това никога не трябваше да се случва.
Кат ме зяпна, преди да се извърти на леглото. Тя погледна часовника на нощното шкафче. Минаваше един през нощта. Паника проблесна по лицето ѝ, докато събираше одеялото около себе си.
– Трябва да си отида вкъщи. Сигурно има кръв, а когато майка ми се прибере сутринта, аз не…
– Всичко е уредено. – Успокоих я. – Те се погрижиха за Уил и къщата е почистена. Когато майка ти се прибере, тя няма да разбере, че нещо се е случило.
Тя се отпусна малко, но беше за кратко. Очите ѝ се затвориха и челото ѝ се сбръчка.
– Кат – казах аз. – Коте, за какво мислиш?
– Аз го убих. – Сълзите напираха и се стичаха по бузите ѝ. – Убих го и изобщо не ме интересуваше.
Поставих ръце на голите ѝ рамене.
– Направила си каквото трябва, Кат.
– Не. Ти не разбираш. Не ми пукаше. А трябва да ме е грижа за такива неща. – Тя се засмя дрезгаво. – О, Боже…
Болката, истинска и мощна като всяка друга, ме връхлетя.
– Кат…
– Какво не е наред с мен? Нещо не е наред с мен. Можех просто да го обезоръжа и да спра до тук. Не трябваше да…
– Кат, той се опита да те убие. Той те простреля. Действала си при самоотбрана.
Тя поклати глава и след това се пречупи. Болката и ужасът от това, с което се беше сблъскала, това, което е трябвало да направи, бяха гравирани по лицето ѝ и изпълваха всяка сълза, която падна. Издадох звук в дъното на гърлото си, докато я дръпнах в ръцете си, държейки одеялата и всичко останало. Сълзите продължаваха да текат, докато я люлеех, притискайки я толкова близо.
Кат понечи да се освободи, но аз я задържах.
– Аз съм чудовище – каза тя. – Аз съм като Блейк.
Думите ме срязаха.
– Какво? Ти не си като него, Кат. Как можеш да кажеш това?
– Но е така. Блейк – той уби, защото беше отчаян. Как е различно от това, което направих? Не е!
В неверие поклатих глава.
– Не е същото.
Кат си пое дълбоко въздух.
– Бих го направила отново. Кълна се, че бих го направила. Ако някой заплаши майка ми или теб, ще го направя. И го знаех след всичко, което се случи с Блейк и Адам. Хората не реагират така – не е правилно.
– Няма нищо лошо в това да защитаваш тези, които обичаш – възразих аз. – Мислиш ли, че ми е било приятно да убивам? Не. Но не бих се върнал и не бих променил нищо.
Тя избърса бузите си с опакото на дланите си, докато раменете ѝ трепереха. Сълзите продължаваха да текат.
– Деймън, различно е.
– Как? – Хванах лицето ѝ, принуждавайки я да ме погледне през мокрите от сълзи мигли. – Помниш ли, когато убих онези двама офицери в склада? Ненавиждам факта, че го направих, но нямах друг избор. Ако докладваха, че са ни видели, всичко свършваше и аз нямаше да им позволя да те хванат.
Изтрих сълзите от лицето ѝ, улових погледа ѝ, когато се опита да отмести поглед.
– Ненавиждах това, което бях направил. Ненавиждам всеки случай, в който отнемам живот – на арум или на човек, но понякога няма друг избор. Не го приемаш. Не го одобряваш, но се научаваш да го разбираш.
Тя хвана китките ми.
– Но какво… какво е, ако аз го одобрявам?
– Не го одобряваш, Кат. – Как можеше да не види колко невероятно добра беше? – Знам, че не го одобряваш.
– Как можеш да си толкова сигурен? – Прошепна тя.
Усмихнах се.
– Знам, колко си добра отвътре. Ти си топлина и светлина и всичко, което не заслужавам, но ти – ти вярваш, че те заслужавам. Знаеш всичко, което съм направил в миналото – както на другите, така и на теб, и още вярваш, че те заслужавам.
– Аз…
– И това е, защото си добра отвътре – винаги си била и ще бъдеш. – Плъзнах ръцете си надолу към раменете ѝ. – Няма нищо, което кажеш или направиш, което да промени това. Така че скърби за това, което трябваше да направиш. Така че тъгувай за това, което се е наложило да направиш. Скърби за него, но никога, никога не се обвинявай за неща, които са извън твоя контрол. Така че си избий тия глупости от главата, защото ти си повече от това.
Сълзите се забавиха и тези бурни очи станаха меки. Все още трепереща, тя се наведе напред и притисна устни към моите. Пръстите ми стиснаха раменете ѝ. Да я целувам — по дяволите, да я целувам беше нещо, което се страхувах, че никога повече няма да изпитам. Усещах вкуса на сълзите ѝ по устните ѝ и надигащия се, засилен копнеж. Целувката се задълбочи и беше различна, толкова различна от всички пъти преди.
Защото в целувките се изливаха стотици емоции – надежда за утре и за истинско бъдеще, приемане един друг и толкова много сдържан копнеж, че заплашваше да ни погълне цели, и по дяволите, исках да бъда погълнат. Исках да ни повлече надолу.
Кат се дръпна назад. Очите ни се срещнаха. Хванах бузата ѝ и изрекох три кратки думи на родния си език, думи, които бяха силни, но все още не съответстваха на това, което чувствах към нея.
– Какво каза? – Попита тя.
Усмихнат, я целунах отново. В момента, в който тя пусна одеялото, оставяйки го да се свлече до голите ѝ бедра, аз се ококорих.
Внимателно я поставих по гръб и тя ме обгърна с ръце. Времето се ускоряваше и забавяше, докато се целувахме. Нямаше нищо друго освен нас двамата в тази стая, преживявайки това, което споделяхме. Нямаше място за нищо друго. Одеялото беше бутнато настрани и краката ѝ се свиха около моите. Движехме се и се извивахме един срещу друг. Ръцете ми трепереха, ръцете ми трепереха срещу зачервената ѝ кожа, докато тя извиваше гръб. Изследвах я, обръщайки допълнително внимание на слабия белег толкова близо до сърцето ѝ, проследявайки малката следа с пръста си, след това с устата си и накрая с езика си.
Вдигайки глава, притиснах бузата си към нейната. Когато заговорих, гласът ми беше груб и дрезгав.
– Кажи ми да спра и ще го направя.
Вместо да каже „не“, тя обви ръце около врата ми и ме дръпна обратно за още една изгаряща целувка. Настаних се над нея, без да я докосвам в началото. Между нас се натрупа електричество. Тя ме придърпа по-близо, плъзгайки палеца си по долната ми устна и след това плъзна ръце към гърдите ми. Треперех и затворих очи.
Най-малкото докосване на Кат може да ми причини това.
И тогава ръцете ѝ се задвижиха отново, по-надолу и надолу към копчето на дънките ми. Очите ми се отвориха рязко. Топлината излезе от мен, когато седнах, дърпайки я в скута си. Сърцата ни забиха в унисон, докато ръцете ми обгръщаха бедрата ѝ, придърпвайки я възможно най-близо до мен. Тихите ѝ стенания бяха симфония, молитва и исках това да продължи. Трябваше да продължи. Положих я да легне, удивих се на красотата ѝ, на факта, че тя ме избираше – че беше ме избрала.
Не исках да избързвам с това.
Дори когато тя се притискаше към мен, бедрата ѝ се извиваха и ноктите ѝ се забиваха в кожата ми, исках да се насладя на всяка проклета секунда. Целунах кожата ѝ, проправяйки път надолу по гърлото ѝ и след това по-надолу… и след това отново по-надолу. Движих се бавно, дори когато започнах да губя човешката си форма. Светлината примигваше, избледняваше и угасваше.
Когато проправих следа чак до устата ѝ, тя прошепна срещу устните ми и ме дръпна за косата. Съобщението беше получено, силно и ясно.
Проклето момиче.
Изправяйки се, смъкнах панталоните си и взех презерватив. Тогава телата ни се сляха. Ръцете ни бяха навсякъде — нейните и после моите. Нямаше част от мен, която да не е докоснала. Нямаше квадратен сантиметър от нея, с който да не се запознах. Забавих темпото, целувах и я докосвах нежно, докато никой от нас не можеше да чака повече.
Мразех този момент на болката, начина, по който цялото ѝ тяло се напрегна, и направих всичко, което знаех, а след това и проявих изобретателност, за да премахна тази болка. И аз я изтрих, сякаш никога не я е имало, но това беше нищо в сравнение с това, което тя направи с мен. Тя ме усука на възли, толкова стегнати, че си мислех, че ще се разкъсам, и го направи – аз го направих.
Дъхът ни се забави. Нашите препускащи сърца и биещи пулсове се забавиха. Бях разтърсен, взривен и събран отново. Какво бяхме направили, какво споделихме… нищо никога не ме е карало да се чувствам така. Толкова дяволски, но беше истина и беше толкова правилно, толкова дяволски перфектно, че в гърлото ми отново усетих тази плътност.
Плъзгайки ръката си към бузата ѝ, аз я целунах нежно.
– Добре ли си?
– Перфектно.
И тогава Кат се прозя, право в лицето ми.
Избухнах в смях. По дяволите, Кат скри лице във възглавницата си, опитвайки се да се скрие, но не ѝ позволих. Целунах я още веднъж. Обърнах се на една страна, дръпнах я със себе си, като я поставих така, че да сме лице в лице.
По дяволите, бях завършен — сърцето ми беше пълно.
– Благодаря ти.
– За какво?
Прокарах пръсти по ръката ѝ, усмихвайки се, когато тя потръпна.
– За всичко.
Назад към част 20 Напред към част 22
