Глава 4
Тъй като Ди държеше под око Доусън, в събота вечерта реших да изведа на среща Кат. Е, исках да направя и много други неща с нея.
Много.
Но исках да я изведа, да вечеряме и след това да гледаме филм. Нещо нормално и Бог знае, тя имаше нужда от нещо нормално точно сега. Всички ние го имахме. И това, което ѝ бях казал, докато правехме снежни ангели, беше истина. Трябваше да продължим напред, сякаш нищо не се е случило. По-лесно да се каже, отколкото да се направи, но ако трябваше да действаме нормално, тогава щях да се възползвам от това.
Излизането на истинска среща, вечери и филми, не беше нещо, което някога съм правил, дори и с Аш. Изглежда, че винаги сме ги пропускали, но с Кат не исках да пропусна нито един етап.
Но когато я видях в неделя вечерта и да не бързам през всички тези стъпала, стана наистина трудно.
Кат беше… по дяволите, беше красива със спусната коса, падаща върху раменете ѝ на меки тъмни вълни. Червеното поло и тъмните дънки бяха прилепнали към всички области, които исках да опозная лично, интимно.
След като поговорих с майка ѝ, изведох Кат навън. Държах я за ръката, дори ѝ отворих вратата на колата. Бях олицетворение на джентълмен… отвън. В главата ми нещата, за които си мислех, определено не бяха джентълменски.
Топъл въздух избухна от вентилационните отвори, когато вдигнах топлината в джипа. Ухилих ѝ се.
– Добре. Има някои правила за нашата среща.
Веждите ѝ се повдигнаха.
– Правила?
– Да. – Излязох на заден ход, като внимавах около петната черен лед. – Правило номер едно е да не говорим за нищо, свързано с МО.
– Добре.
Погледнах и видях, че се опитва да потисне усмивката си.
– Правило номер две е да не говорим за Доусън или Уил. И номер три, изцяло се фокусираме върху моята съвършеност.
Кат загуби битката. Усмивката ѝ беше огромна.
– Мисля, че мога да се справя с тези правила.
– По-добре, защото има наказание за нарушаване на правилата.
– И какъв вид наказание имаш предвид?
Излизайки на главния път, се засмях.
– Вероятно видът наказание, на което ще се радваш.
Пресегнах се към радиото едновременно с Кат и пръстите ни се докоснаха. Статичният шум премина през ръката ми, прескачайки към нейната. Кат се дръпна назад с тихо възклицание. Очите ѝ светеха и изведнъж в джипа стана адски горещо и нямаше нищо общо с топлината, излизаща от вентилационните отвори.
Бях избрал италиански ресторант. По-рано бях се отбил там и управителят беше доста ентусиазиран, в помощта си за моята вечеря. Кат определено щеше да се влюби в мен.
Тя огледа червено-белите карирани покривки, докато ни отвеждаха до малка маса отзад. Тя премигна веднъж, после два пъти, когато видя голата маса, осветена от малки свещи и две чаши за вино, пълни с вода.
Кат седна срещу мен.
– Ти ли…?
Подпрях лакти на масата и се наведох напред. Светлината от свещите проблясваше по лицето ѝ.
– Аз, какво?
– Ти ли организира това? – Посочи тя към свещите.
Аз повдигнах рамене.
– Може би…
Усмихната, тя прибра косата си назад.
– Благодаря ти. Много е…
– Готино?
Тя се засмя.
– Романтично – много е романтично. И готино, също.
– Щом мислиш, че е готино, значи си е струвало. – Погледнах нагоре, когато управителят пристигна до нашата маса. – Здравейте…
Ронда, която вероятно обикновено не обслужваше масите, ми се усмихна и след това прие нашите поръчки. След като си тръгна, Кат ми се ухили и каза:
– Струва ми се, че ще получим няколко допълнителни кюфтета.
Разсмях се.
– Хей, ставам за някои неща.
– Добър си за много неща.
Нейното изчервяване, което веднага последва думите ѝ, ме спря да посоча всичко това, в които бях добър. Вместо това я попитах за книгата, която бях видял в стаята ѝ, на корицата с някакъв пич без риза, който изглеждаше така, сякаш може да спре камион с гърдите си.
– Това е исторически роман – обясни тя. – За пиратите.
Извих вежди.
– Пирати?
Тя се ухили, когато огромна купчина хлебчета беше поставена в центъра.
– Пиратите бяха на мода преди време. Ти би изглеждал добре на корицата на книга.
– Не нося кожени панталони. – Отхапах от великолепието с масло и чесън.
– Все още. Имаш визията.
Извъртях очи.
– Ти просто ме харесваш заради тялото ми. Признай го.
– Ами да…
– Чувствам се като бонбон.
Тя избухна в смях и този смях струваше милион долара. Като довърших хлечето, избърсах петънцата чесън с ленената салфетка.
– Какви са плановете ти за колежа?
Кат премигна и след това се облегна, гледайки свещта.
– Не знам. Искам да кажа, че всъщност не е възможно, освен ако не отида в такъв, който е почти пълен с бета…
– Ти току-що наруши едно правило – напомних ѝ.
Тя сбърчи нос.
– Ами ти? Какви са твоите планове за колежа?
Аз повдигнах рамене.
– Все още не съм решил.
– Времето ти изтича – отбеляза тя.
– Всъщност и на двама ни времето изтича, освен ако няма късен прием.
– Добре. Забравяме правилата за момент. Как бихме могли да го направим? С онлайн курсове? – попита тя и аз отново свих рамене. – Освен ако не знаеш за колеж, който има… подходяща среда?
Нашите ястия пристигнаха, налагайки пауза в разговора за момент. Ронда всъщност настърга цял блок сирене в чинията ми, преди да се обърне към Кат.
– И така, мислил ли си за това? – Попита тя, когато Ронда си тръгна.
С нож и вилица в ръка нарязах лазанята.
– Флатайрънс.
– Какво?
– Флатайрънс е планина точно извън Боулдър, Колорадо. – Продължих да режа с нож, докато лазанята стана на хапки. – Има в изобилие кварцит. Материалът не се забелязва особено лесно, но е там, под няколко метра седимент.
– Добре. – Тя усука спагетите си около вилицата. – Какво общо има това?
Погледнах към нея.
– Университетът на Колорадо е на около две мили от Флатайрънс.
– О. – Тя дъвчеше бавно. – Там ли… там ли искаш да се запишеш?
– Колорадо не е лошо място. Мисля, че ще ти хареса.
Кат преглътна и след това се усмихна леко, докато оставяше вилицата до чинията си. Внезапното изражението на лицето ѝ стана далечно, сякаш беше на милиони мили, докато се взираше в чинията си.
Взех едно хлебче и потупах върха на носа ѝ. Пръски чесън полетяха във въздуха.
– За какво си мислеше току-що?
Тя изчетка останалите трохи и се усмихна.
– Аз… мисля, че Колорадо звучи добре.
Да, не ѝ повярвах. Мислеше си за нещо, което бе откраднало светлината от очите ѝ. Възможностите за това какво би могло да бъде бяха неограничени. Набождайки парче лазаня, смених темата.
– Сигурна ли си, че ще ти хареса филма, който избрах? Не искам да те е страх – подразних я.
Тя ме прикова с поглед.
– Ще отнеме много повече от обитавана от духове кутия, за да ме изплашиш.
Устните ми трепнаха. Кутия с духове. Ха.
– От друга страна, ако се изплашиш, тогава ще трябва да се приближиш до мен.
Кат завъртя очи.
– Харесва ми как звучи.
– Обзалагам се, че е така – отвърна тя сухо, но очите ѝ отново бяха светлосиви и тя отново ядеше. Гърлото ѝ се оправяше, но гласът ѝ все още беше малко дрезгав, когато заговори отново. – Този филм ми звучи добре. Ти си обсебен от неща, свързани с призраци.
Очите ми срещнаха нейните.
– Не съм обсебен от това.
Устните ѝ се разтвориха.
– Тогава от какво?
Погледнах надолу към устата ѝ. Колко неуместно би било, ако просто премахна масата от пътя си и я целуна? Доста неуместно.
– Мисля, че знаеш.
Розово се пръсна по бузите ѝ, а след това тя почти напъха остатъка от спагетите си в устата. – Вярваш ли в духове?
Отпивайки от чашата си, се облегнах назад.
– Мисля, че съществуват.
Очите ѝ се разшириха.
– Наистина ли? Мислех, че гледаш всички онези предавания за призраци само за забавление.
– Ами така е. Харесва ми онова, в което на всеки пет минути мъжът крещи: „Пич! Брато!“ – Усмихнах се, когато и тя се засмя. – Но сериозно, не мисля, че е невъзможно да съществуват. Твърде много хора са били свидетели на неща, които не могат да бъдат обяснени.
– Като това, че твърде много хора стават свидетели на извънземни и НЛО. – Ухили се тя.
– Точно. – Оставих чашата. – С изключение на това, че НЛО-тата са пълни глупости. Правителството е отговорно за всички неидентифицирани летящи обекти.
Устата ѝ се отвори.
Сметката пристигна и аз се погрижих за нея. Вървяхме един до друг през ресторанта. До вратата имаше група ученици. Гледаха ни така, сякаш бях в истинската си форма.
На вън валеше, оставяйки фин сняг по тротоара, докато вървяхме към колата. Отидох да отворя вратата на Кат, но тя спря и отметна глава назад. С любопитство я гледах.
Тя затвори очи и тогава върхът на езика ѝ се измъкна. Устата ми пресъхна и ме обзе приятно, опияняващо напрежение. Тя улови снежинката на върха на езика си.
По дяволите.
Тя отвори очи. Погледите ни се срещнаха.
– Какво? – Прошепна тя.
– Мислех си за филма.
– Добре. И?
– Но ти наруши правилата, Коте. Няколко пъти. Трябва да бъдеш наказана.
Сърцето ѝ се разтуптя, моето също.
– Аз ли съм нарушила правилата?
Устните ми се извиха в единия ъгъл.
– Да.
Кат се изчерви и аз се задвижих толкова бързо, колкото кобра, когато напада. Бях пред нея, с ръце на бузите ѝ и отметнала глава назад, преди да успее да си поеме въздух. Докоснах устните си до нейните, преглъщайки стон от сладкия контакт. Отново докоснах устните ѝ и устата ѝ се отвори. Целувката стана по-дълбока и тя имаше вкус на рай.
Ръцете ми се спуснаха към бедрата ѝ и я придърпах към себе си, бедро до бедро. Нежното ѝ ахване отекна в мен. Притискайки я към страната на джипа. Останалият свят се разпадна около нас и може би не трябваше да я целувам така публично, не и когато някой можеше да ни види, но не ме интересуваше.
Кат правеше това с мен.
И тя ми отвръщаше на целувките също толкова трескаво. Ръцете ѝ бяха на гърдите ми, дланите ѝ изгаряха пуловера ми. Не исках нищо между нас, но това нямаше да се случи точно сега. Тя плъзна ръце нагоре и около врата ми, докато движеше бедрата си в моите.
По дяволите! Вдигнах устата си от нейната, насилвайки се да дишам.
– Кино? – Целунах я отново. – И после какво, коте?
Тя знаеше какво идва след филма, дори и да не говореше, и мисля, че беше малко извън цялата говореща част, докато пръстите ми се плъзнаха под полото ѝ. Тя се дръпна и изстена тихо, докато ръцете ми се движеха по кръста ѝ. Кожата ѝ беше толкова гладка, копринена и мека. Бих могъл да прекарам цяла вечност, просто да я докосвам.
Кат спусна ръцете си към бедрата ми и ме изненада адски, когато ме придърпа към себе си, подреждайки ни по начин, който ни затрудняваше да запазим прилика на контрол. Грубо усещане ме прониза и аз изръмжах срещу подутите ѝ устни. Върховете на пръстите ми докосваха дантелата. Толкова не успявахме ….
Мобилният ми телефон завибрира в задния ми джоб. Исках да го игнорирам, но като се има предвид всичко, което се случваше, това не би било разумно. Дръпнах се назад, знаейки, че очите ми блестят.
– Една секунда.
Целунах я, докато измъквах телефона от джоба си и държах другата си ръка там, където беше, под пуловера ѝ, и толкова дяволски близо. Тя се измести към мен, притискайки лице в гърдите ми, докато вдигах телефона.
– По-добре да е наистина важно…
– Доусън избяга – изкрещя Дий по телефона. – Отиде си.
Назад към част 3 Напред към част 5
