Глава 11
Бетани можеше само да се взира в Доусън. Това беше почти всичко, на което беше способна. Извънземно? Логическата част от мозъка ѝ продължаваше да бълва неща като: Това е просто халюцинация или сън. Или това е началото на психично заболяване. Може би Доусън никога не е съществувал, но от друга страна, това нямаше смисъл. Със сигурност е виждала и други хора да общуват с него. Освен ако халюцинациите ѝ не бяха на такова епично ниво, тя вярваше, че е виждала хора…
– Бетани. – Тихият му глас я сепна.
Сърцето ѝ се преобърна тежко.
– Това е истинско, нали?
Лицето му се сгърчи, сякаш изпитваше болка.
– Да, истинско е.
Лудите хора вероятно са правили такива неща през цялото време. Питаха техните въображаеми извънземни приятели дали са истински и, разбира се, те отговаряха „да“.
Тя сложи ръце на бузите си и ги прокара през заплетената си коса. Дали лудите хора също се целуват с халюцинациите си? Защото това вероятно беше единствената положителна страна на цялата ситуация.
Доусън постави ръка на коляното ѝ.
– Дори не мога да разбера през какво преминаваш. Наистина не мога, но ти обещавам, че това е истина и че не си луда. – Той стисна крака ѝ. – И толкова съжалявам, че те накарах да се почувстваш така и че разбра по този начин.
– Не се извинявай. – Гласът ѝ прозвуча дрезгаво. – Това просто е… много за осъзнаване. Искам да кажа, никога не съм мислила за извънземни. Например, добре, може би наистина съществуват някъде там, но… да, не знам дали наистина вярвах в това. И ти не можеш да си извънземен.
Тя отново се засмя и после трепна. Звучеше като голяма лудост.
– Току-що те видях… да сияеш, но беше нещо повече от просто сияние. Ти беше лек, нали? Човешка форма, но от светлина – ръце и крака, направени от светлина.
Доусън кимна.
– Ние се казваме Луксен. В нашите истински форми ние не сме нищо повече от светлина, но… не е и както си представяш. Можеш да ни докоснеш – имаме форма.
– Форма? — Промърмори тя.
– Да. – Той спусна мигли и в този момент изглеждаше ужасно млад и уязвим. – Ние сме от планета, наречена Лукс. Е, някога се е наричала така. Сега вече не съществува. Унищожена е. Но това не е нито тук, нито сега. Ние сме тук от стотици, ако не и от хиляди години, с няколкократни прекъсвания.
Стомахът ѝ направи усукано движение.
– Ти… на толкова години ли си?
– Не. Не! – Доусън се засмя, вдигайки очи. – Аз съм на шестнадесет. Ние – моето семейство – дойдохме тук, когато бяхме деца, много млади, и остаряваме по същия начин, както и вие.
– С космически кораб? – Тя почти се разсмя отново, но успя да се сдържи. Космически кораб – проклет космически кораб. Мили Боже, това беше дума, която тя мислеше, че никога няма да произнесе. Това беше… уау.
Доусън се размърда и сключи ръце в скута си.
– Ние нямаме космически кораби. Пътуваме в истинската си форма. Пътуваме като светлина. И в тази форма ние не дишаме така, както вие дишате. Така че различни атмосфери, да… – Той сви рамене. – Когато пристигнахме тук, ние… избрахме нашите човешки форми, смесвайки нашата ДНК по някакъв начин с вашата и можем да изглеждаме като всеки човек.
Бетани седна по-изправена. Това току-що беше преминало от странната земя в територията на Зоната на здрача.
– Можеш да приличаш на всеки?
Той кимна.
– Не го правим много често, само когато имаме нужда.
Опитвайки се да разбере това, тя дръпна косата си с две ръце.
– Добре, значи това, че изглеждаш така, не е истинско?
– Не, това…. – той се потупа по гърдите – … това е истинско. Както казах, нашата ДНК се адаптира бързо към средата. И винаги се раждаме по трима…
– Андрю и неговите брат и сестра — те също са луксени? – Когато той кимна, тя почти изпита облекчение. – И Андрю наистина разтопи топката за пинг-понг!
– Да, виж, ние контролираме нещата, свързани със светлината, която е топлина и понякога огън. – Все още не я беше погледнал, не и директно. – Не знам защо той го направи. Другите хора не бива да знаят за нас. Така че е важно да не направим нищо глупаво. А това беше глупаво. По дяволите, това, което току-що аз направих, беше огромна глупост.
Тя го наблюдаваше. Сега, когато шокът отшумяваше, умът ѝ започна да подрежда нещата. Сега поне знаеше как в такъв малък град може да има шестима безумно красиви хора. Разбра, че те не са с човешка природа. Тогава я осени — целият епизод на заледения паркинг.
– Какво друго можеш да правиш?
Чертите му се втвърдиха.
– Наистина не би трябвало…
– Но аз вече знам, нали? – Тя се плъзна от леглото и седна пред него, така че коленете ѝ да се притиснат в неговите. Той се дръпна, сякаш изненадан от контакта, но не се премести. – Какво може да причини сега?
Веждите му се вдигнаха.
– Това може да причини много проблеми.
Ужас пропълзя по гръбнака ѝ, изпращайки тръпки и по раменете ѝ.
– Като например?
Той отвори уста, но поклати глава.
– Това е нищо. Искаш ли да знаеш какво още можем да правим? Можем да се движим бързо. Така те хванах на паркинга. Можем също така да използваме енергията – нашата светлина. Доста е силна. Човек не би оцелял след удар от наша страна.
Очите ѝ се разшириха. Това не беше добра новина, но тя не можеше да си представи, че Доусън би наранил някого. Може би затова не се страхуваше. Или просто беше наивна.
– Какво друго?
– Това е основното.
Знаеше, че има още нещо и искаше да продължи с темата, но имаше още толкова много въпроси.
– Колко сте тук?
– Много – каза той, наблюдавайки ръцете си. – Повечето от нашия вид живеят в колонии. Правителството знае за нас — т.е. Министерството на отбраната. Те ни наблюдават.
Добре, сега тя получаваше видения от Мъже в черно. Облегна се назад и се остави да го осъзнае. Един цял друг свят току-що се бе отворил пред нея. Подозираше, че не много хора са наясно, дори и правителството да има нещо общо с това. Колкото и налудничаво да звучеше, тя се чувстваше… някак привилегирована.
– Добре ли си? – Попита той.
– Да, просто се опитвам да осъзная това. – Тя направи пауза. – Защо Земята?
Усмивката на Доусън беше слаба.
– Нашият вид идва тук, откакто хората са ходили по Земята, или може би и преди това. В известен смисъл тук ни е познато, предполагам.
– А родителите ти…
– Родителите ми са мъртви – каза той монотонно. – Както и родителите на Томпсън.
Гърдите ѝ се свиха.
– О, съжалявам. Не знаех. – Искаше ѝ се да протегне ръка, да го утеши, но в момента той се държеше така, сякаш се страхува от нея, което беше странно, като се имат предвид всички неща. – Наистина съжалявам.
– Всичко е наред. – Гърдите му се повдигнаха неравномерно. – Те умряха, когато бяхме бебета.
– Как… как се справяте без родители? Няма ли хората да заподозрат нещо?
– Именно за това, способността ни да променяме формата си е удобна. Един от нас се преструва на родител – обясни той. – И Министерството на отбраната ни дава покрив над главите и прочие.
Очарована, тя започна да задава нови и нови въпроси. Минаха часове, докато тя на практика го разпитваше, прекъсвана само от проверките на майка си. Ами колонията? Той не искаше да говори за това, така че тя продължи напред. Знаеха ли други хора тук? Отговорът беше не. До каква степен беше ангажирано Министерството на отбраната? Доколкото успя да разбере от Доусън, бяха силно замесени. Те наблюдаваха всеки аспект от живота на луксените, от това къде са избрали да живеят, в какви колежи да учат, до момента, в който са кандидатствали за шофьорска книжка. Друг забавен факт беше, че не се разболяваха. Без грип. Без обикновени настинки. Няма рак или нервни заболявания. Нямаха нужда от лекар. Ако са ранени в човешката си форма, те трябва само да се върнат към истинската си , за да излекуват „повечето“ наранявания.
– Нека да видим дали те разбирам правилно с това лекуване – каза Бетани, навеждайки се към него. – Въобще ли не можете да бъдете наранени точно, или не точно?
Доусън поклати глава.
– Можем да бъдем наранени. Арумите са нашите най-големи врагове.
– Кой?
Той потърка с ръката си слепоочието си.
– Те са като нас, нещо като нас. Вместо трима, родени по едно и също време, те са четирима. Те са от нашата планета-сестра. И се състоят предимно от сенки, но тяхната ДНК се адаптира също като нашата. Те изглеждат като хора през повечето време.
– И опасни ли са?
– Те ни преследваха почти до изчезване, унищожиха планетата ни. Последваха ни и тук.
Гърлото ѝ беше пресъхнало.
– Защо ви преследват?
– Заради нашите способности – обясни той. – Без тях те са слаби. Колкото повече луксени убиват, толкова повече способности усвояват.
– Това… това е объркващо.
Тогава той вдигна поглед, срещайки очите ѝ.
– Те са само една от причините, поради които трябва да бъдем внимателни около хората.
В стомаха ѝ се образуваха възли. Тя се сети за светлината – интензивността и топлината.
– Можеш ли да нараниш хората в истинската си форма?
– Не – искам да кажа, че ние изкривяваме електромагнитните полета, когато използваме способностите си. Тогава тези силата на тези полета се увеличава. Ако човек е подложен на това може да не се почувства добре или да му се гади, или да стане нервен, но това не е нещо постоянно. И понякога вибрираме… или един вид буботим.
– Чувствала съм го и преди. – Тя се усмихна леко, спомняйки си начина, по който ръката му бе вибрирала под нейната.
Очите на Доусън блестяха.
– Но винаги, когато използваме способностите си или влезем в истинската си форма, ние оставяме следа след себе си върху човека. Както в момента, около теб има слабо сияние.
– Следа?
– Да – каза той. – Намираме се тук и на места като Питсбърг, защото в скалите има голяма концентрация на бета-кварц. Той заглушава полетата около нас, и по този начин пречи на арумите да ни открият, но не блокира следите.
Дъхът ѝ спря, някак си знаеше накъде води това.
– Значи тези аруми могат да видят следата около мен и… и да те намерят чрез тази следа?
– Да.
– О, Боже. – Тя сложи ръка на сърцето си.
– Следата ти е много слаба. Не мисля, че ще е проблем. – Обзе я облекчение и той като че ли се опита да се усмихне. – Чувствам се глупаво дори да го кажа, но не можеш да споделиш на никого за това, Бетани. Никой не трябва да знае.
Тогава тя се засмя, знаейки, че го е изненадала.
– Доусън, никой няма да ми повярва.
– Това обаче не спира хората. Имаше някои, които откриха истината. Които са виждали луксени в истинската им форма и са се опитвали да кажат на други хора. – Очите му отново правеха онова блестящо нещо, сякаш зад зениците имаше бяла светлина. Тя предположи, че е така. – Тези хора изчезваха.
Лед покриваше възлите в стомаха ѝ.
– Какво имаш предвид?
– МО се е погрижило за тях. Как? Не знам. Но основната им работа е да ни държат в тайна и да се уверят, че никой няма да ни издаде.
Страшно беше да си помисли за това, но също така разбираше защо. Хората биха полудели, ако знаят, че извънземни живеят наоколо. Извънземни, които могат да променят самоличността си, да се движат толкова бързо, колкото светлината, и да използват всякаква енергия.
А от друга страна, човек, притежаващ такъв вид знание, притежаваше много власт, нали? Вероятно са намесени пари, ако излезе това публично.
Бетани поклати глава. Не би било правилно обаче, поради няколко причини.
– Няма да кажа нищо, Доусън. Знам, че обещанието, че няма да го направя, не означава много, но… наистина не искам да изчезна и не искам да те въвличам в беда.
Той издиша шумно.
– Вярвам ти. Благодаря ти.
И двамата замълчаха, като чуваха само ударите на сърцата си, докато тя изучаваше обърнатото му лице. Господи, той беше красив. Чертите му – съвършено съчетани. Трябваше да знае, че по някакъв начин е замесена някаква чужда ДНК. Тогава тя си спомни първия им телефонен разговор и как той каза, че е отдалеч. Странното беше, че той не я беше излъгал тогава.
Бетани наистина не знаеше какво да каже или да мисли. Очевидно не беше луда. Доусън беше… извънземно, но ѝ беше трудно да го осъзнае. Не че не приемаше това, което беше той, но докато го гледаше, виждаше само Доусън.
Доусън, който я заговори още първия ден, когато пристигна тук, който я последва в коридора и който пропусна час, за да обядва с нея. Доусън, който прекарваше часове наред на телефона, говорейки с нея, докато и двамата не заспиваха.
Всичко, което наистина виждаше, беше Доусън — момче, по което си падаше.
Беше останал неподвижен, докато тя се взираше в него, но сега погледна настрани, един мускул трептеше на челюстта му.
Бетани внезапно се надигна на колене.
– Може ли да те докосна? Когато си в… истинската си форма?
Очите му се стрелнаха към нейните, зеленината блестеше със смесица от надежда и паника, облекчение и скръб. Имаше и това странно нежно изражение на лицето му, което подръпваше сърцето ѝ, карайки го да тупти по-силно.
– Защо искаш?
Тя прехапа устни, чудейки се дали не го е обидила по някакъв начин. Дали докосването в истинската му форма беше неучтиво? Когато беше в нея, той отскочи по-далеч ужасно бързо.
– Не знам. Просто искам.
Шок се разля по лицето му.
– Наистина ли искаш?
Задържайки дъха си, тя кимна.
– Това не би трябвало да увеличи следата по теб, но… – Той все пак се изправи на колене и затвори очи. Секунда по-късно той изчезна. Дрехите му, формата под тях, всичко просто избледня, но бързо беше заменено от бяла светлина, оградена със синьо. Той протегна едната си ръка и пръстите се оформиха. Пет. Точно като нейната. Погледът на Бет се стрелна нагоре и главата му се наклони настрани в очакване.
Светлината му осветяваше цялата стая. От него се излъчваше топлина. Колкото и странно да беше да види това, той беше красив. Толкова красив, че в очите ѝ имаше сълзи, които нямаха нищо общо с интензивността на светлината.
Със сърце, отишло в гърлото, тя протегна ръка. Когато пръстите ѝ докоснаха светлината, слаб удар от електричество премина през нея и тогава тя усети слабата вибрация. Пръстите ѝ стиснаха неговите — и усети същото. Топла. Гладка. Силна. Това беше ръката на Доусън.
Просто изглеждаше различно.
Бетани се приближи, внимавайки да не го изплаши.
– Мога ли да докосна повече от теб?
След кратка пауза той кимна.
Тогава я осени.
– Не можеш да говориш с мен в тази форма, нали?
Доусън поклати глава.
– Това е тъжно. – Но тогава тя постави ръката си там, където предполагаше, че са гърдите му и светлината му запулсира. В стаята се чу отчетливо пращене, като от контакт. Усещането за бумтене премина през ръката ѝ, напомняйки ѝ за бутане на косачка.
Ръката ѝ се плъзна надолу и светлината стана още по-силна. Тя понечи да се усмихне, но тогава осъзна, че го опипва, и, е, това беше неудобно. Дръпна ръката си назад и се надяваше той да не забележи изчервяването ѝ.
Доусън свали ръката си и светлината помръкна. Както преди, той избледня и прие формата, която тя познаваше, дънки и всичко останало.
– Хей – каза той.
– Красиво е – изтърси тя. – Ти си красив.
Очите му се разшириха и тя се почувства някак глупава.
– Искам да кажа, това, което си, не е нещо… лошо.
– Благодаря ти.
Тя кимна.
– Твоята тайна е в безопасност с мен. Обещавам ти. Няма за какво да се тревожиш.
– Ти добре ли си?
– Всичко е наред – прошепна тя, все още поразена от красотата на истинската му форма.
– Добре. – Той се усмихна, но прозвуча фалшиво, докато се изправяше, прокарвайки ръка по бедрата си. – Не можеш да си представиш колко съм ти благодарен, че разбра, и не се притеснявай, аз също разбирам.
Тя се намръщи.
– Разбираш какво?
– Че не искаш да ме виждаш… така повече. – Последва пауза, когато той трепна. – Знам, че вероятно ме мразиш, че се преструвам на човек и след това, че те целунах. Беше погрешно. И вероятно те отвращава. След като следата избледнее, ще те оставя на мира. Кълна се. Но сега трябва да съм близо до теб, да внимаваме. Не искам да се тревожиш. Вероятността арум да те открие е малка.
– Уау. Чакай. – Бетани се изправи, сърцето ѝ отново биеше в гърдите. – Доусън, защо да се отвращавам или да те мразя?
Той я погледна изненадано.
– Какво? – Поклати тя глава.
– Аз съм извънземен. – Каза го бавно.
– Но ти все още си Доусън, нали? Искам да кажа, разбирам, че си това, което си, но все още си Доусън. – Тя замълча, събирайки смелостта си да каже всичко, което мисли. – Все още си човекът, който харесвам. И ако… ако все още ме харесваш, тогава не виждам къде е проблемът.
Той направи пауза и тя беше почти сигурна, че е спрял да диша. Опита се да не забелязва или да се плаши от това, защото нямаше да помогне с нищо в момента.
Доусън просто я гледаше втренчено.
А, може би е прочела всичко погрешно? Целувката също?
– Искам да кажа, ако все още ме харесваш? Не знам какви са правилата или…
Беше преодолял разстоянието между тях толкова бързо, че тя дори не го беше видяла да мърда. В един момент тя стоеше там и бъбреше, а в следващата беше в ръцете му, главата му заровена в косата ѝ. Силни ръце трепереха около нея.
Тя обви ръце около врата му и го задържа. В гърлото ѝ се образува буца. Сълзи изгаряха очите ѝ. Просветна ѝ колко невероятно самотни трябва да са те, живеейки сред хората, но никога да не са част от тях.
– Бетани – промърмори той, вдишвайки дълбоко. – Нямаш представа какво означава това… за мен.
Притискайки се по-близо и вдишвайки свежия му аромат, тя го стисна по-здраво. Всъщност, не знаеше какво да каже.
– Мисля си – каза той с малко по-дрезгав глас.
– Относно…?
– Ти. Аз. Заедно. Като да излизаме заедно, да бъдем заедно. – Последва пауза, след което той се засмя. – Еха. Това беше може би най-глупавият опит да те помоля да ми станеш гадже.
Сърцето на Бет се ускори. Глупав или не, тя щеше да припадне.
– Искаш ли да ми бъдеш гадже? – Той кимна и дъхът ѝ излезе в лека въздишка. – Е, тогава трябва да сме заедно. – Тя вдигна глава и му се ухили. – Овен това аз знам твоята голяма, лоша тайна.
Доусън се засмя и очите му светнаха.
– О, изнудваш ме, а?
Когато тя кимна, той се наведе и притисна глава към челото ѝ.
– Сериозно обаче, наистина искам това – искам теб. – Предишната неловкост беше изчезнала от гласа му. Сега той беше напълно целенасочен. – Повече , отколкото съм искал някога. Така че, да, искам да бъда с теб.
Нищо на този свят не можеше да спре усмивката ѝ.
– Наистина, наистина харесвам как звучи това.
Бетани знаеше истината, знаеше колко рискува той, но сега, в ръцете му, той беше и винаги щеше да бъде Доусън.
Назад към част 11 Напред към част 13
