Глава 17
Доусън не можеше да мисли.
Бяха изминали две секунди. Две шибани секунди, за да махне човешката си форма и да достигне тялото ѝ, което лежеше под странен ъгъл – един крак под друг, ръка, висяща отпуснато отстрани.
Бетани не се движеше.
Нещо червено се събираше под лявата страна на главата ѝ. Не кръв — не може да е кръв. Каквото и да беше — защото не можеше да бъде това, което беше — течеше от ушите ѝ. Камерата я нямаше, паднала някъде.
Той не можеше да мисли.
Част от мозъка му, човешката страна, се изключи. Протегна ръка към Бет, притисна я към гърдите си, обгръщайки я в белезникаво-синята светлина.
Бетани. Бетани. Бетани. Повтаряше името ѝ. Залюля се назад към гладката стена и крещеше и крещеше. Целият му свят се разби.
Отвори си очите. Моля, отвори си очите.
Тя не помръдна.
Нямаше да помръдне. Част от него разбра, че човек не би могъл да оцелее при това падане независимост от това как се е приземил, но Бет… не и неговата Бетани.
Това… това не може да се случи.
Светлината му пламна около тях, докато той вече не виждаше бледото ѝ лице, а само очертания.
Беше обещал, че няма да позволи нищо да ѝ се случи. За секунда — проклета секунда — той се беше обрънл с гръб към нея. Това беше негова грешка. Не трябваше да я води тук, след като толкова много дъжд беше намокрил земята, намокряйки подметките на маратонките ѝ. Не трябваше да продължава да се изкачва по хълма, когато беше видял колко нервна е тя, колко краката ѝ треперят.
Трябваше да успее да предотврати това — да я спаси. Каква, по дяволите, сила имаше, ако не можеше да я спаси?
Доусън изкрещя отново, звукът в ушите му беше на скръб и ярост. Но Бетани не можеше да го чуе. Никой не можеше да го чуе. Нещо мокро имаше по бузите му. Сълзи, може би. Не беше сигурен. Не виждаше по-далеч от пулсиращата светлина.
Той облегна глава на нейната, устата му беше на сантиметри от разтворените ѝ устни. Тялото му се разтрепери. Той вдиша и след това издиша… и светът сякаш отново спря.
Събуди се. Събуди се. Моля те, събуди се.
Непознат инстинкт го тласкаше напред, шепот на векове. Един образ изпълни съзнанието му – на Бетани, обляна отвътре и отвън в светлина — неговата светлина. Изля се в тялото ѝ, част от нея се прикрепи към кожата, мускулите и костите ѝ. Той нахлу в кръвта ѝ, обви се около нея на клетъчно ниво, поправяше и възстановяваше, лекуваше разкъсана кожа и мускули, съединявайки счупени кости. Продължаваше и продължаваше, секунди, минути, часове. Или може би не беше минала дори минута. Доусън не знаеше. Но той не дишаше, той не губеше образа и не спираше да умолява.
Събуди се. Събуди се. Моля те, събуди се.
В началото той не беше сигурен какво се случва. Стори му се, че усети как тя се размърда в ръцете му. Тогава му се стори, че чу грубо вдишване – слаба глътка въздух.
Събуди се. Събуди се. Моля те, събуди се.
Той трепереше, а светлината му пулсираше хаотично.
– Доусън?
Звукът на гласа ѝ – о, сладкият ѝ глас – унищожи света му за трети път. Очите му се отвориха, но той все още не можеше да я види извън собствената си светлина.
Бетани? Ти ли си…? Не можеше да изрече думите, не можеше да повярва, че по някакъв начин тя е жива в ръцете му. И как би могла да бъде? Заедно със загубата ѝ, той беше загубил и ума си. Вълна от силна болка го прониза.
„Бетани, обичам те. Съжалявам, че никога не ти казах. Обичам те. Иска ми се да ти бях казал. Обичам те. И не мога…“
„И аз те обичам.“
Тези прошепнати думи не бяха изречени на глас. Те бяха вътре в него, отекваха в тялото му и частта от него, която беше развила нещо човешко — душа.
Той дръпна светлината обратно в себе си. Не можеше да повярва на това, което видя.
Бетани се взря в него, топлите ѝ кафяви очи блестяха от сълзи. Лицето ѝ все още беше бледо, но бузите ѝ започнаха да придобиват цвят. Около ушите и в ъгъла на устата ѝ имаше петна от кръв, но тя се взираше в него.
– Бетани? – изграчи той.
Тя кимна и прошепна:
– Да.
С треперещи ръце той докосна лицето ѝ и когато тя затвори очи, той се паникьоса.
– Бетани!
Очите ѝ се отвориха.
– Тук съм. Добре съм.
Не можеше да бъде, но тя беше жива и дишаше в ръцете му. Той прокара пръсти по бузите ѝ, приглаждайки косата, напоена с кръв. Гърдите му отново правеха онова лудо издуване. – О, Боже, мислех… Мислех, че съм те загубил.
– Мисля, че можеше. – Тя се изсмя треперещо. – Много, толкова съжалявам. Трябваше да бъда внимателна…
– Не. Не се извинявай. Вината не беше твоя. – Той я целуна по челото, после по бузата и по върха на носа. – Как се чувстваш?
– Добре. Уморена съм… малко съм замаяна, но се чувствам добре.
Беше изтощен. Сякаш се беше сбил със стотици аруми наведнъж. Притисна чело към нейното и вдъхна чистия ѝ аромат. Не можеше да затвори очи, страхувайки се, че тя може да изчезне.
Бетани потрепери.
– Какво направи, Доусън?
– Не знам. Честно казано, не знам.
Тя пусна ръката му и обхвана бузата му.
– Каквото и да си направил, ти ме спаси… спаси ме.
Бетани беше жива! Тя беше тук в ръцете му и го докосваше. Бузите му отново бяха мокри, но не го интересуваше. Нищо друго нямаше значение освен момичето, което притискаше до себе си.
***
Бетани остана в прегръдките му, на тази проклета скала, в продължение на часове и не искаше да се отдели от него. Тя беше топла, сгушена в ръцете му. Но те трябваше да тръгват. Тя се изправи, изненадана, че изобщо може. За нея нямаше съмнение, че поне единият ѝ крак е бил счупен. И по количеството кръв, засъхнала в косата ѝ, беше сигурна, че черепът ѝ е спукан като яйце.
Тя спря тези мисли.
Точно сега дори не можеше да мисли за случилото се.
Доусън изглеждаше уморен, докато се изправяше, но я вдигна на крака, като я притисна към гърдите си. Имаше само един начин да се върнат.
– Дръж се и затвори очи – каза той.
Бетани го нарави и усети промяната в него. Тялото му бръмчеше и тя виждаше ярката му светлина зад клепачите си. Вятърът се втурна в лицето ѝ, развявайки косата ѝ назад. Секунди по-късно устните му докоснаха челото ѝ. Когато разбра, че той е стъпил на земята и я носи, докато върви, и поиска да я пусне. Той очевидно беше по-слаб и не трябваше да я носи.
– Добре ли си?
– Да – каза тя, втренчена в него. Под очите му вече имаше тъмни петна. Това, което направи, го беше изтощило. – Мога да ходя.
– Предпочитам да те нося.
Тя се усмихна.
– Няма да падна отново. Обещавам.
Доусън не намери шегата за смешна, не че го обвиняваше. Трябваше ѝ малко време да го убеди, че може да върви, преди да я остави, но не пусна ръката ѝ, нито отмести очи от нея през целия път обратно до колата.
Обратното пътуване беше бързо и тихо. Когато угаси двигателя пред къщата, той се обърна към нея.
– Бетани…
В този момент тя си спомни какво беше чула на скалата. Казваше ѝ, че я обича отново и отново. В гърлото ѝ се образува възел, а очите ѝ горяха.
– Благодаря ти – прошепна тя дрезгаво. – За каквото и да си направил. Благодаря ти и те обичам.
Доусън се облегна назад в седалката си, усмихвайки се слабо.
– Искам…
– Знам. Чух те. И това е всичко, което има значение.
Той я целуна нежно, сякаш се страхуваше, че ще я нарани.
– Ще те закарам с колата ти до вас, след което ще се върна у дома си.
– Наистина съм добре. – Тя погледна надолу към себе си. Шортите ѝ бяха скъсани, а връхната ѝ дреха окървавена. Тя беше абсолютна бъркотия. Слава Богу, че родителите ѝ бяха завели Филип на куклен театър в Къмбърланд и чичо Уил най-вероятно щеше да е в леглото, когато тя се прибере.
Извън колата той я придърпа в яростна прегръдка, която тя не искаше да свършва. Той приглади косата ѝ назад, целуна я, докато не ѝ се стори, че отново е спряла да диша.
– Ти сияеш – промърмори той в слепоочието ѝ.
– Колко е зле?
– Ярка си, но красива. – Последва пауза, когато той я целуна по челото. – По-ярко, отколкото съм виждал. Ще се почувствам по-добре първо да те прибера и да проверя района, става ли?
О, не. Сърцето ѝ се сви. Всичко, което бяха направили, за да успокоят останалите, беше загубено.
– Твоето семейство и приятели…
– Ще се погрижа за това. Не се притеснявай.
Беше трудно да не се тревожи, но в момента главата ѝ се въртеше от всичко, което стана. След като влезе в колата ѝ, той седна зад волана и ѝ се усмихна. Изглеждаше толкова уморен, косата му беше безпорядък от черни вълни, а ризата му беше покрита с нейната… нейната кръв. Тя преглътна тежко, принуждавайки се да обърне погледа си напред.
На верандата стоеше Деймън. По бруталното изражение на лицето му нямаше съмнение, че ги е видял — видял е нейната следа.
***
Къщата на Бетани беше тъмна и тиха, когато тя влезе. Всичко, което искаше да направи, беше да измие цялата кръв и мръсотия и да спи една година. Доусън щеше да се върне и тя щеше да го вмъкне вътре. Тя знаеше, че той наистина има нужда да бъде близо до нея точно сега. Доусън беше потресен, все още треперещ, от случилото се.
И тя също.
В кухнята тя грабна бутилка вода и я изпи на един дъх. Споменът за падането я преследваше, докато хвърляше пластмасата в кошчето. Беше паднала и ударът – о, Боже – болката беше толкова силна, но кратка. И след това край.
И тогава нямаше нищо.
Бетани не беше сигурна колко време е продължило, но следващото нещо, което чу, беше Доусън да я моли да се събуди и че я обича. Отначало беше объркана. Заспала ли беше? Но тогава се сети.
Все още мислите ѝ кръжаха около това.
В безсъзнание ли беше изпаднала? Ако кръвта беше някаква индикация, била е сериозно ранена. Големият въпрос беше — дали е чукала на вратата на смъртта или вече е умряла?
Бетани потръпна.
По някакъв начин Доусън я беше излекувал – беше поправил всичко, което беше счупено при падането. Това, което беше направил, беше вдъхновяващо и неразбираемо. И сърцата им – те биеха в перфектен синхрон. Не беше сигурна откъде го знае, но беше така. Трябваше да е някакъв странен ефект от това, което беше направил. Много странно, но нищо, от което да се страхува. Как да се страхува?
Доусън я обичаше.
И този вид любов… Беше невероятно.
Все още жадна, тя грабна още една бутилка вода и се запъти към стълбите. Без никакво предупреждение кухненската лампа светна.
Чичо Уил стоеше на прага и очите му мигаха на светлината.
– Бетани, какво… о, Боже мой, добре ли си?
По дяволите.
– Да, добре съм.
Той се приближи до нея възможно най-бързо. През последните две седмици той ставаше все по-добре, по-силен. Кафява коса, изпъстрена със сиво, покриваше главата му. Скоро той отново щеше да си отиде в собствения си дом.
– Господи, Бет, цялата си в кръв. – Той сложи трепереща ръка на рамото ѝ, оглеждайки я като лекар, търсейки видими наранявания. – Какво, по дяволите, се е случило?
Мисли бързо, Бет, мисли бързо.
– Доусън и аз отидохме на поход и той се поряза на една назъбена скала. Кървеше много.
Очите на чичо Уил се разшириха.
– Върху теб?
– До голяма степен, но е добре. – Тя мина покрай него с разтуптяно сърце. – Всичко обаче е наред, така че няма за какво да се тревожиш.
– Бет…
– Доста съм уморена обаче. – Господи, тя трябваше да се махне и да се почисти. – Ще се видим сутринта.
Без да чака отговор, тя се втурна нагоре по стълбите и затвори вратата след себе си. По дяволите, чичо ѝ вероятно щеше да каже нещо на родителите ѝ и те щяха да я разпитват. Но нямаше видими наранявания. Може би щеше да успее да ги убеди, че не е толкова лошо, колкото е изглеждало на чичо Уил.
Не може би. Трябваше да ги убеди.
Доусън разчиташе на Бетани да запази тайната му, като убеди семейството си, че всичко е наред.
Назад към част 17 Напред към част 19
