Глава 1
Учениците влизаха в клас, прозявайки се и все още опитвайки се да прогонят съня от очите си. Разтопеният сняг капеше от якетата им и се събираше върху протрития под. Доусън протегна дългите си крака и ги подпря на празната седалка пред себе си. Почесвайки лениво челюстта си, той наблюдаваше предната част на стаята, докато Лиса влизаше, правейки физиономия на Кими, която изглеждаше ужасена от това, което снегът беше направил с косата ѝ.
– Това е просто сняг – каза Лиса и завъртя очи. – Няма да те нарани.
Кими приглади ръце по русата си коса.
– Захарта се топи.
– Да, и лайна плуват. – Лиса се настани на мястото си и измъкна домашното по английски.
Отзад се чу дълбок, нисък смях и Доусън се ухили. Момичето го разби.
Кими се обърна, докато сядаше на мястото си, вперила очи в него, сякаш планираше следващото си хранене. Доусън ѝ отвърна със стегната усмивка, макар да знаеше, че трябваше просто да я игнорира. За Кими всяко внимание изглеждаше като добро внимание, особено след като се беше разделила със Саймън.
Или Саймън беше скъсал с нея?
По дяволите, ако знаеше или наистина го интересуваше, но нямаше сили да я игнорира напълно. Поставяйки чантата на чина си, Кими продължи да му се усмихва още десет секунди, преди да отмести поглед.
Той разтърси рамене, сигурен, че току-що е бил визуално малтретиран – и то не по добрия начин.
Смехът се разнесе отново и след това с глас, достатъчно нисък, за да може той да чуе:
– Бла-бла.
Протягайки ръце назад, той плесна брат си по лицето, който се ухили.
– Млъкни, Деймън.
Брат му бутна ръцете му.
– Не мрази играта…
Доусън поклати глава, все още полуусмихнат. Много хора, предимно човеци, не познаваха Деймън, както той и сестра му. Много малко от тях биха го накарали да се смее, както Деймън. И още по-малко го вбесяваха толкова много. Но ако Доусън някога имаше нужда от нещо или ако имаше арум наблизо, Деймън беше човекът. Или луксен. Както и да е.
Едър по-възрастен мъж влезе в класа, стискайки купчина листа, което показваше, че техните тестове са оценени. Хор от стенания се разнесе из стаята, с изключение на Деймън и него. Те знаеха, че са минали теста, без дори да се затруднят.
Доусън взе писалката си, завъртя я между дългите си пръсти и въздъхна. Вторника се очертаваше да бъде още един дълъг ден на скучни занятия. Той предпочиташе да е навън, да се разхожда в гората въпреки снега и жестокия студ. Неговото отвращение към училището обаче не беше толкова голямо, колкото това на Деймън. Някои дни бяха по-лоши от други, но Доусън установи, че съучениците му правят преживяването по-поносимо. В този аспект, той беше като своята сестра, а именно човек, скрит в извънземно тяло.
Той се усмихна.
Секунди преди звънецът да удари едно момиче се втурна в класа, стискайки в ръката си жълто листче. Веднага разбра, че момичето е ново в града. Фактът, че беше с пуловер, а не с тежко яке, когато навън беше минус трийсет, някак си го издаваше. Погледът му се плъзна по краката ѝ – наистина хубави, дълги и с красиви извивки – до тънките ѝ обувки.
Да, тя не беше от тук.
Подавайки листа на учителя, тя вдигна леко острата си брадичка и погледна през стаята.
Краката на Доусън се удариха в пода със звук.
По дяволите, тя беше… беше красива.
И той знаеше как да оцени красивото. Тяхната раса беше спечелила генетичната рулетка, когато приеха човешки форми, но начинът, по който нейните черти на елф, съчетани заедно, бяха абсолютно съвършенство. Коса с шоколадов цвят се плъзгаше по раменете ѝ, докато тя непрекъснато оглеждаше стаята. Кожата ѝ имаше здрав блясък от честото излагане на слънце – както и жизнеността ѝ. Фино поддържаните вежди подчертаваха очи, обрамчени с тежки мигли. Топлите кафяви очи срещнаха неговите, после погледна през рамото му и след това премигна няколко пъти, сякаш се опитваше да проясни зрението си.
Такива погледи бяха чести, когато хората виждаха Деймън и него заедно за първи път. В крайна сметка бяха еднакви. Черна вълниста коса, същото телосложение на плувец, и двамата доста над метър и осемдесет. Имаха едни и същи черти: широки скули, пълни усти и необикновено ярки зелени очи. Освен себеподобните им, никой не можеше да ги различи. Нещо, което и двете момчета обичаха да използват в своя полза.
Доусън стискаше зъби, докато челюстта го заболя.
За първи път му се прииска зад гърба му, да няма негово копие. Че някой ще го погледне – и наистина ще види него, а не огледалния образ точно до него. И това беше напълно неочаквана реакция.
Но тогава погледът ѝ отново намери неговия и тя се усмихна.
Химикалката се изплъзна от внезапно омекналите му пръсти, претърколи се по бюрото и издрънча на пода. Топлина обля бузите му, но собствените му устни отвърнаха и в реакцията му нямаше нищо фалшиво или насилено.
Деймън се изкиска, докато се навеждаше, подритвайки химикала с маратонката си. Смутен до N-та степен, Доусън измъкна писалката си изпод обувката на брат си.
Г-н Патерсън ѝ каза нещо, привличайки вниманието ѝ, и тя се засмя. Усещайки този дрезгав звук до пръстите на краката си, той се изправи на мястото си. По кожата му се разля бодливо усещане.
Когато закъснялият звънец удари, тя се насочи право към седалката пред него. Пешеходен туризъм в снега. Този вторник нямаше да бъде скучен.
Тя започна да рови в чантата си, търсейки химикал, предположи той. Част от него знаеше, че това е идеалното извинение да разчупи леда. Можеше просто да ѝ предложи химикал, да каже „здравей“ и да се отдръпне. Но той беше замръзнал на седалката си, разкъсван между желанието да се наведе напред, за да усети какъв парфюм носи и не искаше да изглежда като пълен гадняр.
Натисна здраво задника си на стола.
И… се взря в шоколадовите кичури на косата ѝ, които се извиваха над облегалката на седалката.
Доусън се почеса по врата, раменете му потрепнаха. Как се казваше тя? И защо, по дяволите, му пукаше толкова много? Това не беше първият път, в който го привличаше човешко момиче. По дяволите, мнозина от техния вид се забъркваха с тях, тъй като мъжките бяха два пъти повече от женските при луксените. Той също. Дори и брат му, който имаше комплекс на превъзходство, го правеше, когато не беше с приятелката си, но все пак….
Погледна през рамо, момичето вдигна очи и се вгледа в него.
Тогава се случи най-странното нещо. Доусън почувства как годините изчезват. Години на преместване, създаване и загуба на приятели. Да види онези от неговия вид, за които се е грижил да умират в ръцете на аруми или на Министерството на отбраната. Години на опити да се впише сред хората, но никога да не стане един от тях. Всичко това просто… изчезна.
Замаян от внезапното вдигане на тежестта, всичко, което можеше да направи, беше да се взира. Взираше се като скапан идиот. Но тя го гледаше също толкова втренчено в отговор.
Новото момиче отмести поглед, но тези топли очи с цвят на уиски отново се върнаха към неговите. Устните ѝ се повдигнаха в ъгълчетата в лека усмивка и след това отново се обърна напред.
Деймън прочисти гърлото си и премести бюрото си напред. Брат му попита с тих глас:
– Какво си мислиш?
През повечето време Деймън знаеше какво мисли. Същото е и с Ди. Те бяха тризнаци, като повечето луксени. Но точно сега Доусън знаеше без съмнение, че Деймън няма представа какво си мисли. Защото ако разбере, щеше да падне от стола си.
Доусън въздъхна.
– Нищо – нищо не мисля.
– Да – каза брат му и се облегна. – И аз така смятам.
***
След като звънецът удари, Бетани Уилямс взе чантата си и се отправи към коридора, без да се мотае. Да си нов ученик беше гадно. Нямаше приятели, с които да разговаря, докато отиват към следващия час. Непознати я заобикаляха, което беше идеално, като се има предвид, че живееше в непозната къща, с чичо си, който също беше напълно непознат за нея.
А трябваше да намери къде е следващият ѝ час. Погледна надолу към графика си и присви очи към избледнялата разпечатка. Стая 20…3? Или беше стая 208? Страхотно. Западна Вирджиния беше мястото, където печатарите са умрели.
Преметна чантата си на рамо и заобиколи група момичета, скупчени пред вратата на стаята на нейния час по английски. Нямаше нужда от развинтено въображение, за да си помисли, че чакат невероятно секси дуото от нейния клас да излезе. Мили Боже, тя бе живяла в Невада през целия си живот и нито веднъж не беше виждала някой, който да изглежда така, да не говорим за двама такива.
Кой да знае, че Западна Вирджиния крие такава горещина?
И тези очи, те бяха… уау. Живо, неопетнено зелено, което ѝ напомняше за свежа пролетна трева. Тези очи бяха нещо друго.
Ако знаеше това преди, щеше да се моли на родителите си да се преместят тук много по-рано, само за удоволствието да ги види. Обхвана я срам при тази мисъл. Семейството ѝ беше тук, защото чичо ѝ беше болен, защото това беше правилното нещо, а не…
– Хей, почакай.
Непознатият дълбок тембър на момчешки глас се спусна по гръбнака ѝ и тя забави крачка, хвърляйки поглед през рамо. Тогава рязко спря.
Беше половината от невероятно горещото дуо. На нея ли извика? Защото той я гледаше с тези очи, усмихнат, устните му бяха пълни, почти прекалено съвършени.
Изведнъж изпита лудо желание да започне да рисува лицето му с новите си маслени бои, които майка ѝ и беше купила. Като отмести погледа си от него, тя накара устата си да заработи.
– Здравей – изписка тя. Страхотен е, наистина страхотен…
Момчето се ухили и гърдите ѝ леко потрепнаха. – Исках да ти се представя – каза той, настигайки я. – Казвам се Доусън Блек. Аз съм…
– Ти си близнакът, който седеше зад мен в часа по английски.
Изненадата се изписа на лицето му.
– Откъде знаеш? Повечето не могат да ни различат.
– Твоята усмивка. – Изчерви се, и поиска да се изрита. Твоята усмивка? Еха. Тя бързо погледна графика си и осъзна, че трябва да отиде на втория етаж. – Имам предвид, че другият изобщо не се усмихна, както и целият клас.
Той се засмя на това.
– Да, той се притеснява, че усмивката ще му причини преждевременни бръчки.
Бетани се засмя. Забавен и сладък? Харесва ми.
– А ти не се притесняваш?
– О, не, планирам да остарея грациозно. Очаквам го с нетърпение. – Усмивката му беше лека, озаряваше очите му, които не можеха да бъдат истински. Трябваше да носи контактни лещи. Той продължи. – Всъщност „Какавидите“ е любимият ми филм.
– „Какавидите“? – Тя избухна в смях и усмивката му стана още по-широка. – Мисля, че това е любимият филм на моята пра-пра- баба.
– Мисля, че може да ми хареса твоята пра-пра-пра баба. Има добър вкус. – Навеждайки се към нея, той отвори едната страна на тежката двойна врата. Учениците се отклониха от пътя му, сякаш той беше самостоятелна разрушителна топка. – Не можеш да не го харесваш. Вечна младост. Извънземни. Блестящи неща в басейна.
– Извънземни посетители? (Pod people – научнофантастичен филм от 1983 г., режисиран от Хуан Пикер Симон?) – добави тя, минавайки под протегнатата му ръка — хубава, добре очертана ръка, която опъваше материята на пуловера му. С почервенели бузи, тя бързо извърна очи и се запъти нагоре по стълбите. – Значи си падаш по старите филми?
Усети го да свива рамене до нея. На широкото стълбище, което миришеше леко на мухъл и гимнастически салон, той остана точно до нея, оставяйки малко пространство, за да могат хората да ги заобикалят.
Доусън погледна през рамо, докато заобикаляха площадката.
– Кой е следващият ти час?
Поглеждайки графика, тя сбърчи нос.
– Ъъъ… История в стая…
Той грабна хартията от ръката ѝ и бързо я прегледа.
– Стая 208. И това е твоят щастлив ден.
Тъй като човек като него говореше с нея, тя трябваше да се съгласи с това.
– Защо така?
– Поради две причини – каза той и ѝ върна графика. – Имаме рисуване и последен час – физкултура – заедно. Или може просто да е моят щастлив ден.
Невероятно секси. Забавно. И знаеше всички правилни неща, които да каже? Той отвори втората врата пред нея и тя добави „джентълмен“ към списъка. Прехапа устни, търсейки нещо да каже.
Накрая попита:
– Кой е твоя следващ час?
– Наука на първия етаж.
Веждите ѝ се вдигнаха, докато се оглеждаше. Както се очакваше, хората определено ги наблюдаваха. Особено момичетата.
– Тогава защо сега си на втория етаж?
– Защото исках.
Каза го толкова откровено, че тя остана с впечатлението, че си е създал навика редовно да прави каквото си поиска.
Очите му срещнаха нейните и ги задържаха. Нещо в погледа му я накара да се почувства свръхчувствителна към себе си — за всичко около себе си. Във внезапен момент на яснота тя знаеше, че майка ѝ ще хвърли един поглед на Доусън и ще я изпрати в училище само за момичета. Момчета като него обикновено оставяха зад себе си пътека от разбити сърца, дълга колкото Мисисипи. И трябваше да побърза за часа си – който сега не можеше да е твърде далеч – възможно най-бързо, защото последното нещо, което Бетани искаше, беше още едно разбито сърце.
Но тя просто стоеше там, без да мърда. И двамата не мърдаха. Това… това беше интензивно. Повече от първия път, когато целуна момче. Основното беше, че те дори не се докосваха. Тя дори не го познаваше.
Нуждаейки се от пространство, тя отстъпи встрани и преглътна. Да, пространството беше добра идея. Но съсредоточеният му поглед все още я достигаше иззад гъстите мигли.
Без да прекъсва зрителния контакт, той махна през рамо към една врата.
– Това е стая 208.
Добре. Кажи нещо или кимни, идиотка таква. Определено не направи добро първо впечатление. Това, което в крайна сметка излезе от устата ѝ, беше някак ужасяващо.
– Цвета на очите ти истински ли е?
О, по дяволите, много неудобно.
Доусън примигна, сякаш въпросът го изненада. И защо би го изненадало? Хората сигурно го питаха за това през цялото време. Никога не беше виждала очи като на близнаците.
– Да – проточи той. – Истински е.
– О… добре, наистина са красиви. – Топлина обля бузите ѝ. – Искам да кажа, цвета е красив. Красив ли? Трябваше да спре да говори сега.
Усмивката му се върна на пълна мощност. Хареса ѝ.
– Благодаря ти. – Той наклони глава настрани. – Значи… ще ме оставиш тук без да знам?
С крайчеца на окото си тя забеляза високо русо момче, което изглеждаше така, сякаш е слязло от страниците на тийнейджърско списание. Той зърна Доусън и спря внезапно, карайки друг ученик да се блъсне в гърба му. С полуусмивка високото момче се извини, но не откъсна очи от Доусън. Неговите бяха сини, като метличина. Никоя от нейните бои дори не можеше да се надява да улови интензивността на цвета. Точно, както беше също толкова сигурна, че никога няма да успеят да отдадат справедливост на очите на Доусън.
– А? – Каза тя, фокусирайки се върху Доусън.
– Твоето име? Не си ми го казала.
– Елизабет, но всички ме наричат Бетани.
– Елизабет. – Той повтори името ѝ, сякаш усещаше как звучи. – Бетани идва ли с фамилно име?
Топлина пропълзя по врата ѝ, докато стискаше презрамката на чантата си.
– Уилямс – моето фамилно име е Уилямс.
– Е, Бетани Уилямс, тук трябва да те оставя. – Господи, прозвуча искрено уплашен. – За сега.
– Благодаря…
– Няма нужда. – Докато той се отдръпваше от нея, очите му блестяха на светлината. ослепително. – Ще се видим скоро. Сигурен съм в това.
Назад към част 1 Напред към част 3
