***
– Лорд Арнел, как сте?
Той се усмихна. На устните му проблясна горчива, толкова горчива усмивка, че веднага ми стана ясно, че му е тежко. И за него това, което беше научил, беше удар в сърцето. И той не скри чувствата си, а отговори сдържано.
– Някога аз си мислех, че имам дом. Грешах.
В тези думи имаше толкова много болка.
– Съжалявам. – прошепнах тихо аз.
– Аз вече не съжалявам. – отвърна той също толкова тихо – Домът не е толкова място, колкото хората, при които искаш да се върнеш, хората, с които искаш да бъдеш близо, хората, с които искаш да споделиш скърбите и радостите си. Моят дом сте вие, Анабел. Моят живот сте вие, Анабел. Моята радост, моят слънчев лъч, моята светлина в края дори на най-тъмния тунел също сте вие. Така че вече няма съжаления, а само цел. И предполагам, че няма смисъл да го заявявам, нали? Вие сте много умно момиче, мис Вайърти, така че сте разбрали всичко.
Разбрах. Трудно би било да не го направя.
Но беше още по-трудно да мълчиш.
– Вашата цел ще трябва да се сблъска с моята. – казах студено.
Ако лорд Арнел почувства вълна от възмущение, той не го показа по никакъв начин. Така че и двамата се отдадохме на съжалението. Аз за това, което се беше случило, лорд Арнел определено съжаляваше в момента, че се беше отворил толкова доверчиво пред мен, и то напразно.
– Вие сте… достатъчно трудна за разбиране. – каза той накрая.
Погледнах лорд Арнел с цялата отчаяна смесица от ужас, тревога, съмнение, безпокойство и отчаяние, която изпитвах. Той стоеше близо, толкова близо, че можех да протегна ръка и тогава какво? Но ръка протегна той. Взирайки се втренчено в очите ми, той мълчаливо протегна дланта си.
Някъде високо, на самия връх на планината, леденият вятър виеше, пред мен стоеше мъж, за когото можех само да мечтая, и той не изискваше обети, уверения и жертви… И за миг, само за миг, се замислих какво ме спираше? Вече не ставаше дума за страст и притежание, лорд Арнел ми предлагаше брак, макар и отложен, но брак… ако наистина беше искрен в това отношение. Не бях сигурна в искреността му. Бях сигурна в нещо друго: животът с лорд Гордън ми се струваше тихо, уютно пристанище, докато с лорд Арнел беше кораб, макар и здрав, в центъра на бушуваща буря. Исках ли го? Страхувам се, че не.
– Вие закъсняхте с шест години. – тихо отвърнах на мълчаливото предложение на градоначалника на Уестърнадан.
И аз се придвижих напред.
Арнел не ме последва.
***
– Мис Вайърти, радвам се да ви видя! – главата на лорд Бастуа ме посрещна, надничайки иззад парапета на стълбите, водещи към подземието.
Потръпвайки от вида на човешка глава върху дългата, извита шия на дракон, аз отговорих учтиво:
– Благополучие за вас, лорд Бастуа.
И забързах надолу, като съвсем неприлично тичах по стъпалата и пресмятах какво ще направя първо. Моите приоритети бяха лорд Бастуа, който беше загубил човешкото си тяло, и лорд Едингтън, който беше загубил човешкото си съзнание, но Давернети и Арнел имаха съвсем различни приоритети. Отчасти ги разбирах, драконите на практика бяха във военно положение, а силите ми бяха много ограничени, но като учен нямах търпение да започна работа с двамата, които по чисто хуманни причини имаха нужда от помощ точно сега.
Но, уви.
Лорд Давернети ме чакаше в края на спускането и след като ми подаде списъка, ме последва, започвайки да ме осведомява.
– Днес научихме нещо много неприятно: в града на драконите имаме много врагове.
– О, най-накрая сте осъзнали очевидното. – казах с нескрит сарказъм.
– Знаехте ли за матриархалните планове на някои представители на нашата раса? – започна разпита си Давернети.
Един полицай винаги е полицай.
– О, не, вие какво – отворих папката, като преглеждах файловете, докато вървях – просто като нов човек в града отдавна ми е ясно, че в Града на драконите дори драконите не се харесват на драконите. Дванайсет?
Последният въпрос се отнасяше до броя на драконите, които ми бяха възложени днес.
– Арнел ще бъде с вас. – каза Давернети и ме погледна мрачно.
И аз спрях.
Захлопнах папката, замръзнах, дишайки тежко и прехапвайки нервно устните си, после погледнах старши следователя и казах нещо, което не бях казвала през последните седем нощи.
– Предпочитам вие да сте наоколо тази вечер.
Лорд Давернети ме погледна много странно и каза снизходително:
– Мис Вайърти, колкото и да ми се иска да променя ситуацията, опасявам се, че трябва да свикнете с компанията на Ейдриън. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
– Така ли е? – попитах с треперещ глас, а после побързах да прикрия тази проява на емоции, като попитах предизвикателно: – Бихте ли ми казали причината за този съвет?
Давернети се усмихна подигравателно и с леко движение към мен издиша:
– Отиваме в столицата, Анабел. И вие ще дойдете с нас, да. Но тъй като аз ще ви следвам инкогнито, вие ще трябва да се явите пред императора като лейди Арнел.
– Така значи! – бях готова да тресна главния следовател с цялата папка, която държах.
– Нашата цел е да ви предпазим от Карио и няколкото съдебни дела, които той е успял да заведе срещу вас. Така че, да, наистина се нуждаете от статута на лейди Арнел.
На това можеше да се каже само едно:
– Това е толкова благородно от ваша страна…
– О, да! – лорд Давернети смяташе точно така.
– Толкова благородно, – продължих аз, взирайки се внимателно в кафяво-зелените очи с вертикални зеници – че ме посветихте в плановете си почти постфактум.
И старши следователят разбра, че благодарността не е нищо друго освен сарказъм.
Изправи се, погледна ме скептично и понечи да каже нещо друго, но каза нещо съвсем различно:
– Мис Вайърти, махнете това проклето ваше заклинание от мен!
Оооо…
– Няма как! – уверих го победоносно – Никога.
– Това е толкова благородно от ваша страна. – изсъска следователят.
– Да ви посветя в плановете си почти постфактум? – уточних с насмешка.
Драконът се умълча.
Но и двамата знаехме, че това мълчание е само почивка преди да започне следващият ни дуел. Дуел, за който изобщо нямаше време.
– Настигайте. – казах аз и побързах да се придвижа напред.
– Понякога ми се струва, че бих искал да ви удуша. – каза лорд Давернети.
– Вратът ще е малко трудно да се види. – казах през рамо.
– Нищо страшно, ще се справя. – само на мен ли се стори, или подлудих главния следовател?
– Мечти, мечти… – ако съм го направила, значи за него е по-лошо.
– Анабел, вие сте… трън! – очевидно, Давернети все още стоеше там.
Не му отговорих.
– Но и най-красивите рози имат най-острите бодли. – о, да, той винаги трябва да има последната дума.
– Бодлите и трънките и хиляди други растения не биха се съгласили с вас. – почти изкрещях аз.
И гласът ми отекна в подземието.
– Язва! – Давернети го каза тихо, но ехото и подземието си свършиха работата и аз чух.
Усмихнах се и докоснах каменната плоча, отваряйки прохода.
Назад към част 23 Напред към част 25