***
– Млади драконе, запомни, никакъв огън. – старши архиваря мистър Хостен беше изключително педантичен, привърженик на строгостта във всичко – от облеклото до запетайките във всеки документ – Пропускът ви ще бъде получен на портала. От вас ще се изисква внимание, готовност за работа, понякога, няма да крия, почти непоносима, но много важна.
Преструвах се с всички сили, че съм внимателна, но мислите ми… мислите ми бяха далеч.
Много далеч, някъде назад в детството ми.
Разговорите за това, че съм осиновена, започнали шест месеца след раждането ми, а очите ми все още бяха сиво-сини. При кафявоока майка и също толкова кафявоок баща цветът на очите ми изглеждаше на всички като очевиден намек, че съм незаконородена. Няколко пъти бях чувала подобни клюки от кухненските прислужници, но скоро те се съгласиха, че съм упорита и умна като баща си, който беше натрупал състоянието си благодарение на волята и упорития си труд, и изискана като майка ми, която произхождаше от бедно, но много уважавано семейство и преди да се омъжи, дори беше наричана лейди. Но след случилото се с Барти Уотхорн слуховете отново се разнесоха. Те се разгоряха и пламнаха като горски пожар, неумолим и неудържим. Никоя добре възпитана дама не би извършила такова фрапиращо нещо, но една доведена дъщеря, дъщеря на паднала жена, би могла да направи такова нещо… Ябълката от дървото и така нататък… В допълнение към всичко това Господ не беше дал на майката други деца и затова клюките говореха, че мисис Вайърти винаги е била безплодна и изобщо не може да създаде дете…
Професор Стантън е посял семената на съмнението в много плодородна почва!
Повече от плодородна. И може би в някакъв момент съмненията са накарали майка ми да се усъмни в самия факт на своето майчинство. Особено ако професорът го е „подпомогнал“… Но не можех да разбера защо? Защо всичко това? Каква беше причината за толкова силното желание да ме отделят от семейството ми? Дали това бяха моите способности? В университета имаше много по-способни млади хора. Дарбата на магията? Но тя беше една от най-слабите в момента, в който професорът започна да преподава на нашата група, тогава тя премина от три на шест единици по магизиметъра и това беше краят на моя потенциал. Ето защо беше такава изненада за всички, включително и за мен, когато професор Стантън стана мой ръководител и аз написах първата си курсова работа под негово ръководство. По онова време го смятах за благословия от небето, за неочаквана сполука и изключителен късмет. Спомням си, че камериерката ми каза: „Ако е късмет, значи е лош късмет“, но аз пробвах нова учебна рокля и едва ли тогава изразът можеше да ме засегне. Мечтаех за кариера на учен. Знаейки, че способностите ми са под средното ниво, бях готова да работя по най-добрия начин, така че там, където не можех да постигна резултати с магия, да ги постигна с упорит труд и постоянство. И исках да постигна слава, известност, да направя нещо, за което родителите ми да се гордеят с мен… Всичко тръгна надолу и в бездната!
– Лорд Феърфакс, вземете тази папка с личните досиета, подредете ги по азбучен ред по година на раждане. Можете ли да го направите?
– Разбира се. – отвърнах аз и като взех папката, тръгнах да изпълня задачата.
И напразно казах, че нямам опит в работата в архивите – имах много богат опит, както и всеки научен работник, прекарал почти години от живота си в архиви и библиотеки. И когато се върнах с празни ръце, главният архивист, след като ме погледна недоверчиво, се втурна в архива, за да провери изпълнената задача. Той се върна достатъчно бързо, потупа ме одобрително по рамото и каза:
– Е, ще сляза долу и ще съобщя на отдел „Човешки ресурси“, че нямате нужда от стаж и че трябва да промените пропуска си за сигурност. А вие, лорд Феърфакс, може да се заемете с отдел финанси.
Кимнах мълчаливо и тръгнах в тази посока.
Чух тих глас зад мен:
– Мисля, че сме намерили чудесен служител, мистър Хостейн.
– Не говорете за него в кметството, лорд Арнел бързо взема най-умните.
Ръцете ми трепереха нервно, докато се отправях към финансовия отдел, но това не беше пречка – не беше проблем да подредя финансовите отчети на фирмите на Уестърнадан, като в същото време заделям копия за данъчния отдел. Това беше просто техническа работа, която не изискваше никакво мислене, и затова мислите ми се насочиха в съвсем друга посока.
Изведнъж едва сега осъзнах какво ми беше отнел професор Стантън.
Беше взел всичко!
Мечтаех за научни трудове, но единствената ми статия беше публикувана под негово име.
Мечтаех си за кариера на учен, но в крайна сметка работех за професор Стантън и бях негов научен сътрудник.
Можех да продължа кариерата си и след смъртта му, но къщата, дадена ми при условия, за които нямах представа, ме превърна в затворник на Желязната планина.
Можех да натрупам състояние дори тук. Можех да се омъжа за порядъчен мъж и да живея в радост и благоденствие, но Стантън ми беше завещал ЦЯЛОТО си състояние и ми беше дал избор между брак с дракони, които лично беше избрал, или смърт, защото да се изправя срещу всички роднини на професора не беше битка, от която можех да изляза жива.
Той ми взе всичко, абсолютно всичко!
А сега точно така лорд Арнел се опитваше да ми отнеме всичко.
И аз щях да се разплача от отчаяние, увита в топло одеяло до прозореца, но професор Стантън беше добър урок и аз го бях научила. Повечето от тях научих, след като той умря.
По някое време осъзнах, че буквите върху архивните папки се сливат в нечетливо петно, и трябваше да избърша сълзите си, а през останалото време си мислех. Мислех, мислех и пак мислех.
Въпреки цялата неприязън, която бях натрупала към професор Стантън, беше трудно да му се разсърдя истински. Първо, драконът всъщност се беше самоубил, защото ако се беше върнал в Уестърнадан, основният камък на собствената му къща щеше да удължи живота му, ако не и да го излекува. Второ, можех да си мечтая за кариера на учен, но всички мои съученици, които имаха и най-малката способност да се противопоставят на драконовата магия, се оказаха в изследователски групи и всъщност в лапите на херцог Карио. Така че не се знае кое щеше да е по-лошо – да бъдат тук на моето място или в „плъхарника“, да работят за Звяра.
Опасявам се, че второто щеше да е по-лошо. Но и първото не беше много по-добро. Така че, общо взето, бях принудена да стигна до разочароващото заключение, че просто трябваше да се омъжа след гимназията, както би трябвало да направи всяко порядъчно момиче. И ако го бях направила, щях да имам поне три деца, уважаван съпруг, уважавана къща, уважавана прислужница и… абсолютното невежество, че целият свят отива по дяволите! Ако не бях в Уестърнадан навреме, Карио щеше да подчини Арнел и той щеше да има крила заедно с веригата и нашийника си. И тогава… предполагам, че това, което щеше да се случи след това, щеше да бъде нападение срещу императорската двойка, смяна на властта, Коршун щеше да бъде провъзгласен за новия император, суверенитетът на Желязната планина щеше да бъде унищожен, а в столицата щеше да се изсипе поток от управляеми и контролируеми дракони. Дракони, които не биха се опитали да се съобразят с правилата на добрите нрави на човешкото общество. Те щяха да донесат своите собствени. И няма съмнение, че всички повече или по-малко важни постове щяха да бъдат заети от дракони, което означава, че столицата щеше да бъде обхваната от хаос и беззаконие, а цялото човечество… дори не искам да мисля какво щеше да очаква цялото човечество. Така че моят враг не беше нито Стантън, нито лорд Арнел, а херцог Карио.
Паяк, който вече е разпрострял мрежата си в Града на драконите.
И кой би си помислил, че основата, клоните, които крепят тази мрежа, ще бъдат жените от висшето драконово общество! Аз не бих могла. Не мога да си представя майка ми да подкупва бандити на улицата, за да убият баща ми. Немислимо за мен – и, както се оказа, съвсем естествено за дамите от Уестърнадан. С тях трябваше да се справим незабавно.
Разпоредих още няколко досиета, докато чаках вторият архивист, представен ми като лорд Троу, да напусне архивния отдел, и след това се заех с целта на моята работа.
Архивът с личните данни на всички жители на Уестърнадан се намираше зад магическа бариера, която не можеше да бъде преодоляна от нито един представител както на драконовата магия, така и на магията от старата школа, но за мен подобно нещо не беше трудно. Започвах да разбирам защо градът на драконите не обичаше толкова много нас, маговете – ние бяхме като вода, която се просмукваше там, където те не можеха.
Промъкнах се през бариерата, отидох до стелажите с лични досиета и започнах от самото начало – един древен, остъклен шкаф. Не се налагаше да го пипам – всички имена бяха върху папките, тържествено и внимателно повдигнати от катедрите, затова извадих тетрадката си с разработките и описанията на техниките за трансформация, намерих няколко празни листа и започнах да преписвам.
1. Арнел – нищо ново или изненадващо.
2. Даверн – тази фамилия беше малко изненадваща, но подозирах, че това е истинското име на семейството на старшия следовател, единственият въпрос беше причината за промяната.
3. Естен – това е фамилията, която се използва за целите на изследването.
4. Брейд.
5. Ферд.
6. Гадер.
Излязох от отдела за лични данни така тихо, както бях влязла в него.
Назад към част 31 Напред към част 33