***
Лорд Гордън съвсем неочаквано ме обгърна с ръце, притисна ме към себе си и заговори тихо:
– Анабел, знаете ли, че ви обичам?
Замръзнах, усещайки топлината на дъха му и без да разбирам какво означава въпросът.
– Вероятно – продължи младшият следовател, като все още докосваше ухото ми с дъха си – вече знаете за резерва от сили, който има всеки мъжки дракон, и за неговото засилване, щом драконът… придобие крила.
– Да! – не отрекох, ужасена да осъзная нещо, от което нямах нужда, особено в момента – ръцете му, ръцете, които ме стискаха здраво… бяха различни.
Без феноменалната увереност, която отличаваше докосването на лорд Арнел, без тази сила, която беше под железен контрол, без… Трижди проклети и напълно ненужни мисли!
– Да, известно ми е, – потвърдих твърдо, покривайки ръката на лорд Гордън със своята – но не разбирам защо заговорихте за това.
Драконът ме прегърна малко по-силно и прошепна:
– Затворете очи, Анабел.
Аз се подчиних.
И едва успях да сдържа писъка си – бях привлечена някъде в планините. Не към Желязната планина, с нейния единствен връх, а някъде далеч, неизмеримо далеч. Някъде там, където тъмните планински върхове потъваха в синя мъгла, някъде към тях, с непреодолимо усещане за полет, което накара сърцето ми да се свие. И тогава вътрешният ми поглед замръзна пред едно езеро. Малко, но много дълбоко синьо езеро, в което силата изобщо не беше вода.
– Сега тя е твоя, – прошепна слабо лорд Гордън – както и сърцето ми.
– Това е… това е твърде много. – издишах аз, усещайки друго езеро и друга сила.
Такава, която отдавна беше в мен, такава, която бях получила без думи и предложения, такава, която трябваше да бъде категорично отхвърлена, но не така и не сега.
– Благодаря ти! – принудих се да го кажа, благодарна за дара, невероятен дар, който не исках да приема.
– Разбирам, че ти нямаш намерение да я използваш, – разбирането на Себастиан беше изненадващо за всеки друг дракон, но естествено за него – но сега знаеш пътя и ако нещо се случи… Просто ми обещай, че в критична ситуация ще използваш този коз.
Обърнах се, погледнах го в очите и мълчаливо кимнах. Той се усмихна в отговор и мигновено ме пусна, като вече не очерняше добродетелта ми в очите на хаотично множащия се лорд Бастуа, както и на мистър Онър и професор Енастао, които вече бяха пристигнали. Именно на последните дадох нарежданията си:
– Записите, всички. Колкото е възможно по-бързо.
И издърпах връзките, които свързваха яката на наметалото ми. Уви, за разлика от получаването на записите, останалото нямаше да стане бързо – щеше да бъде дълга и мъчителна нощ и аз го знаех.
***
– „Потест“!
Викът ми бе прекъснат от рева на професор Енастао, който се срина на колене от изтощение, но продължаваше да ограничава мутацията на лорд Бастуа.
Не се получаваше. Нямаше как. Въпреки че професорът, подобно на лорд Стантън, притежаваше ниво от дванадесет магически единици, силата му се стопяваше, пометена от силата на вътрешния и вероятно хаотично увеличен резерв на лорд Бастуа. А професор Енастао ми изглеждаше като самотна свещ, небрежно поставена на линията на прибоя, която се опитва да бъде запалена отново след всяка надигаща се вълна.
– Починете си малко. – посъветвах го аз, като направих още един запис в бележника си.
„5. хаотичната трансформация отключва скрити резерви от сила. Проучи въпроса.“
Огромно черно петно, подобно на петролен разлив, ме гледаше с умните и разбиращи очи на дракон… но това беше единственото, което беше останало от лорд Бастуа. Лорд Гордън мълчеше, мълчеше вече дълго време, не се намесваше и не ме отвличаше от задачата, която не можеше да бъде решена… а трябваше, защото на карта беше заложен живот. Животът на един обезумял от болка дракон.
– Професор Енастао, бих ви посъветвал да се отдръпнете.
– Не се нуждая от съветите ви. – изсъска той раздразнено.
Той е отговорен за случилото се.
Единствено той беше отговорен, но по някаква причина продължаваше да отрича вината си, опитвайки се да я отдаде на моето неточно възпроизвеждане на записките на професор Стантън.
– Нима няма бележки, направени от ръката на Стантън? – отново гневно попита Енастао – Защото имам причина да се съмнявам в квалификацията ви, съжалявам, че трябва да го кажа.
Очите на дракона проблеснаха с ярост в черната мазна слуз.
– Профе… – започнах, после осъзнах, че е безсмислено да говоря с Енастао, затова изкрещях набързо: – „Потест“!
Огромната паст, която се появи от локвата, в която се бе превърнал драконът, заби зъби в лицето на професора и падна, спряна от заклинанието ми.
Професорът се отдръпна, замръзна за миг и се предаде. Обърна се, забързано се приближи до мен, избърса нервно потта от челото си и попита хрипливо:
– Какви са шансовете?
Поглеждайки нервно към списъка с вече идентифицираните явления, не бях в състояние да дам конкретен отговор. Всичко, с което разполагахме сега, беше тяло, неспособно на дългосрочна трансформация в каквото и да било, и постоянно намиращо се в състояние на течна субстанция. Не знаех какво да правя с него. Това беше ситуация, в която наистина ми липсваше професор Стантън – той щеше да измисли нещо.
Назад към част 35 Напред към част 37