Елена Звездная – Градът на драконите – Книга 2 – част 13

***

– Мис Вайърти…
– Отрова, отрова. – изстенах, сложих ръка върху ледения компрес на челото си и го придържах по-силно, по простата причина, че от това главата сякаш ме болеше по-малко.
– Защо ти трябва отрова, Анабел, ти си напълно способна да се самоубиеш! – язвително отбеляза лорд Давернети.
И аз отворих очи, единствено за да го погледна с израза на това, което мислех за него… И съжалих за желанието си да се изкажа, макар и само с поглед.
Аз бях в кръв. Аз цялата бях покрита с кръв. Лицето ми, ръцете ми, роклята ми, наметалото на Бетси, снежната преспа, която беше паднала край фонтана и в която лорд Арнел ме беше хвърлил, разбивайки и прозореца, и стената, и самият той, застанал на пет крачки от мен, с дивото желание, изглежда, да ме удуши.
– Мис Вайърти, настоявам да ме освободите от този… ваш подарък! – изсъска градоначалника, стиснал кървавите си длани в юмруци.
Кръвта определено беше моя, но намирайки се близо до мен, лорд Арнел определено не можеше да бъде, а и… възмездието е най-прекрасното нещо на света. Затвърдих мнението си едва когато лорд Давернети любезно ме вдигна и видях момичето, което се бореше в мрежите на полицейските заклинания там, където я беше ударило моето заклинание, в алеята между сградите.
И всичко щеше да е наред, но кръвта отново излезе от носа ми, което ме накара да бъда искрено изненадана от количеството – дори не знаех, че имам толкова много – и да се притесня за последствията… Страхувам се да не свърши с мигрена.
– Мис Вайърти, случвало ли ви се е да си помислите, че понякога просто трябва да замълчите? – лорд Арнел все още се възмущаваше от това.
– Но тя се изплъзваше! – взех още една носна кърпичка от лорд Давернети, който вече ме гледаше с явни съмнения за оцеляването ми. Както виждате, здравето ми е лошо и не съм годна за съпруга.
– Ще ви излекувам. – увери ме мрачно полицаят.
Междувременно мисис Макстън, мистър Уолън и дори мистър Онър, с нож за рязане на месо, тичаха към мен от хотела „Полетът на дракона“. И това беше изключително впечатляващ нож. Но най-съобразителна беше Бетси, която тичаше направо с купчина кърпи. Дали от загриженост за мен, или защото наметалото ѝ, опасявам се, вече не можеше да се изпере… щеше да се наложи да си купи ново.
И в този момент изведнъж осъзнах нещо странно – лорд Арнел стоеше пред всички нас и носеше… дрехи. Дрехи! Същата дреха, с която бе започнал трансформацията си, като по някакъв начин бе използвал и тъканта на собствения си камизол, а сега, върнат в човешкото си състояние, отново бе облечен. За разлика от…
– Може би тя трябва да бъде покрита? – попита силно лорд Гордан, застанал над борещата се пленница.
– Не! – Давернети обаче ме държеше здраво, докато не ме предаде на моята камериерка, после се изправи и тръгна към момичето, като по някаква причина ме попита: – Как са били премахнати дрехите ѝ?
Аз, отдръпвайки кърпата от лицето си, по което вече имаше сняг (Бетси и мисис Макстън бяха незаменими в оказването на първа помощ), отговорих:
– Това е добър въпрос, лорд Давернети, но… ако все пак знаех отговора. Впрочем… мистър Уолън, бихте ли имали нещо против да ми помогнете да стана?
Той не успя.
Лорд Арнел, с най-бруталното изражение на лицето си, което изведнъж стана по-страшно от драконовата форма, която наскоро бе разкрил, се приближи решително към мен, вдигна ме на ръце, обърна се и ме отнесе в хотелската стая, стискайки зъби, защото докосването ми беше почти, ако не фатално, то някъде много близо до него. Но той ме отнесе до хотела, пренебрегвайки етичните и моралните принципи, внесе ме в хотелската стая, отвори вратата на спалнята с ритник на крака, влезе, положи ме изключително внимателно, надвеси се над мен и изръмжа:
– Мис Вайърти, бъдете така любезна да не напускате хотелската стая.
И като се обърна рязко, тръгна ядосано към вратата.
Избърсах кръвта с влажна кърпа, която все още не ме радваше с количеството кръв, което пусках, наистина, можех да се гордея, че нямам анемия, но не можех да си помогна. Можех, но…
– А ако не, лорд Арнел? – попитах дракона, който излизаше от стаята ми.
Той спря.
След това се обърна много бавно, погледна ме с яростно присвити очи и каза изключително заплашително:
– „Уйоларе ет франгере морсу“, нали така?
Бях изненадана, че е успял да го произнесе в мое присъствие. Забраняващите заклинания, закотвени в подсъзнанието, налагаха много ограничения – но Арнел току-що беше разрушил едно от основните. Той дори не го беше нарушил, а го беше унищожил.
Докато той си тръгваше, аз просто се взирах в гърба му, бавно изтривах непрестанно течащата кръв и чувствах до краен предел, че съм безсрамно, безпричинно и напълно несправедливо отстранена от ситуация, от която бях повече от заинтересована!

***

През останалата част от деня трябваше да лежа в леглото с леден компрес, студен чай, който мисис Макстън неуморно доставяше, и новини от мистър Уолън, мистър Илнър или дори от мистър Онър, който беше намерил подход към един от затворниците по време на краткия си престой в килията, защото, както се оказа, нищо не събира мъжете така, както обсъждането на рецепти за приготвяне на месо на огън!
Новините бяха по-впечатляващи една от друга.
Първо, момичето, частично покрито с люспи, е отвлечено от полицията с помощта на наподобяващи злато рибарски мрежи (и то къде само са ги намерили) някъде в подземията под сградата на полицията. Самото полицейско управление беше донякъде повредено и в момента се ремонтираше.
Куриера на цветя, лорд Арнел така и не можал да разпита… за съжаление момичето първо посетило лишения от памет мъж, като убило няколко човешки полицаи и обездвижило драконовите – последните били много по-трудни за нараняване, така че… оцелели.
Мащабът на злодеянието става все по-голям и по-голям…
Около седем часа вечерта над града се разнесе писък, който счупи стъклата на прозорците на хотела, а по-евтините рамки се разбиха напълно, оставяйки множество къщи без прозорци, а стъкларите с много работа за вършене.
Аз, която в този момент пиех чай, замръзнах, държейки порцелановата чаша за дръжката, и се вгледах шокирано в мисис Макстън, която се отдръпна от прозореца.
– Мм-м-мис Вайърти, какво беше това? – попита тя уплашено.
Погледнах към прозорците също толкова уплашено… някак си бях сигурна, че стъклата ще се счупят… И те наистина се счупиха, тъй като нов писък разтърси града почти до основи!

Назад към част 12                                                          Напред към част 14

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!