Елена Звездная – Градът на драконите – Книга 2 – част 14

***

Е, можех само да се радвам, че бяхме в хотел, и така прозорците бяха остъклени достатъчно бързо, парчетата бяха отстранени, а аз и останалите гости седнахме във фоайето, заети с каквото намерихме за правене. Джентълменът, който беше заел място на масата срещу мен, пишеше мемоарите си, друг възрастен мъж, който непрекъснато нагласяше лорнета си, гледаше всички ни със зле прикрито подозрение, сякаш обвиняваше всички за случилото се, две дами с малко дете си играеха на мекия диван под светлината на топла лампа с прасковен абажур, а аз седях с бележник и трескаво се опитвах да намеря нещо, което можеше да обясни това, което бях видяла днес.
Но, уви, въпреки всичките ми усилия и информацията, съдържаща се единствено в записките ми – професор Стантън ми забрани дори да се опитвам да направя от тях научен труд – информация за същества, способни да се превръщат в илюзорно – златисти, полупрозрачни крилати змии, аз не открих!
Нещо повече, ако тя беше изключително дракон, в смисъл, че Ръждив дракон или който и да е друг дракон, тогава защо момичето започна да се променя, след като я ударих със заклинанието Трансформацио?! Промени се по начина, по който се променят… трансформиращите! Беше… озадачаващо. Използвах заклинанието за трансформация с една-единствена цел – да спра тази, която трябваше да започне да се „чупи“ почти буквално, и така поне да я забавя. Между другото, много сигурен и калибриран магически удар. Знаех, че момичето, което можеше да призове Адския огън, не ми е равностойно по отношение на магията, в смисъл че многократно надхвърляше възможностите ми, и затова използвах нещо, на което тя просто нямаше как да не реагира… Но пълна обратна трансформация в човек явно не беше това, което можех да очаквам! Категорично не!
Напрегнато осъзнаваща всичко това, аз седях, уютно настанена с моята икономка край камината, в детайли и нюанси се опитвах да възстановя картината на случилите се събития.
„Трансформацио“ трябваше да нанесе удар по призованата илюзия или по същността на „змията“, да я промени, да я забави, да я изкриви накрая. Илюзията или змията, а не момичето!
Но случилото се…
„Трансформацио“ направи невероятни промени в структурата на тялото на нападателката.
И в същото време заклинанието ми беше отнело толкова много, че сега не можех да направя и крачка сама.
И… такова нещо беше възможно само в случай че момичето беше трансформиращ!
„Ейдриън е мерзавец, никога не мечтайте за леглото му и бих се радвал да го изгоня, но… вече нарушихме една забрана, Анабел, и резултатът беше смъртта на над четиристотин момичета.“
И ми беше безумно любопитно каква точно забрана са нарушили?!
И как ръждивият дракон се превръща като трансформиращ?!
Как изобщо може да е възможно подобно нещо?!
Изведнъж си спомних за щастливия УнГар, за съобщението му за дъщеря му и за медальона с образа на малко, жилаво, но безумно очарователно създание.
И всичко това би било добре, но това беше първото и единствено дете на двойка трансформиращ-човек.
Дете, което никога нямаше да се роди, ако не беше магията на човешкия му дядо. И наистина не знаех защо, но трансформиращите имат деца, родени само от трансформиращи, някакъв защитен механизъм, нещо естествено и… традиция!
Тра-ди-ци-я.
Седнах, затворих конспекта, притиснах го към гърдите си и погледнах шокирано към мисис Макстън, която беше седнала край камината до мен.
– Нещо не е наред ли, скъпа мис Вайърти?
„Не-що“?!
О, Боже, в това имаше твърде много грешки.
Може би, ако не работех с трансформиращи, никога нямаше да забележа, но… традициите са почти същото като родовите завети или забрани, не е ли така?!
В този момент се намеси един възрастен джентълмен, погълнат от собствените си мемоари.
– Това са трансформиращите, помнете ми думата!
Мисис Макстън се канеше да се възмути, но аз я прекъснах, като любезно попитах госта на хотела:
– Това авторитетно мнение ли е?
Нещастния бивш учен ме изгледа внимателно, като забеляза както възрастта ми над брачната, така и липсата на годежен пръстен на пръста ми, и едва след това, след като си направи определени изводи, отговори с достойнство.
– Да, мис, становището е повече от авторитетно. Професор Наруа.
И той поклони почтително глава.
– Мис Вайърти, младши научен сътрудник. – представих се на свой ред аз.
– Мис избра науката пред щастливото майчинство. – усмихна се разбиращо професора.
След това премести стола си много близо до мен, пренебрегна възмутеното възклицание на мисис Макстън, щракна с пръсти, установи воал от тишина около нас, ловко отвори капака на ръчния си часовник, извади малка монография и за миг я увеличи до подходящ и дори малко по-голям от стандартния размер. Отвори я до половината, обърна я малко назад и посочи картинка с подпис, съдейки по почерка, направени от неговата ръка.
– Уайверн! – гордо обяви професорът.
Аз, от друга страна, се взирах в нещо абсолютно ужасяващо! Главата всъщност представляваше череп, покрит с люспи, грива от косми, която не скриваше дългите, остри уши, торс – смесица между добре нахранен лъв и също толкова добре нахранен бик, драконови криле, деформирани лапи, които също отдалеч приличаха на лъвски, и остра хитинова опашка, съдейки по върха, изключително отровна.
– Да, да, това е отрова – професор Наруа потупа с върха на молива си топката течност, която предшестваше най-острата част на опашката. А после попита: – Ужасенa ли сте?
– В известен смисъл. – трябваше да призная.
– Аз го рисувах от труп, – побърза да ме успокои ученият – имах шанса да се внедря в едно от племената на трансформиращите и имах още по-голям късмет, когато един от шаманите на трансформиращите ми се довери. Той беше този, който ми показа това.
И двамата погледнахме „това“ едновременно, аз с тръпка, а професорът с очевиден интерес и дори с носталгия по онези, вероятно отдавнашни времена.
– Това е мъжки, – сподели професорът една много забавна информация – женските, доколкото разбрах, изглеждат малко по-различно.
– Доколкото разбрахте? – намесих се, като искрено исках да попитам откъде изобщо се е появил този звяр, наречен уайверн.
– Да, мис. – кимна професорът, доволен, че ме намира за благодарен слушател. – За съжаление няма останки от жените по много причини, трансформиращите по принцип са много благоговейни към телата на жените си, дори след като са мъртви, но успях да получа някакво описание от един шаман. И така, пронизителният писък е бил един вид „женски“ инструмент, така че си имаме работа, без съмнение, с уайверна.
По гръбнака ми преминаха ледени тръпки на ужас.
И в същото време…
Аз бях твърде професионалист в научните изследвания, за да не сравня очевидното – в Града на драконите съществуваше своеобразен „подбор“ на дракони, които се опитваха или да предотвратят нещо, следвайки повелите на своеобразните драконови предци, или, напротив, да нарушат някаква традиция.
Традиции, които драконите почитат толкова, колкото и… трансформиращите!
– Извинете, – потупах показалеца си по брадичката и погледнах професора – опитвате се да ми кажете, че сред трансформиращите е имало полукръвни? Полукръвни с произход от трансформиращи и дракони?!
Професор Наруа кимна уверено.
Останах седнала, нервно гризех нокътя си и нервно поглеждах към изключително доволния учен. Удовлетворен, но уморен.
– Три дни на път. – обясни ми той уморения си вид – Не можех да не отговоря на молбата на лорд Арнел.
Престанах да се издевателствам над собствения си маникюр и попитах:
– Вие сте тук по молба на лорд Арнел?!
Мъжът кимна, после бръкна в джоба си за лулата, която не напълни с тютюн – веднага разпознах черните кристали на магопиума. На места малко кафеникави, като изгоряла захар, на места с кремави ръбове. Професорът ме погледна въпросително и аз трябваше да призная, уви:
– Боя се, че не съм в състояние да си позволя подобно… удоволствие.
Един внимателен поглед от тъмните очи на възрастния господин и дозата беше намалена десетократно. В следващия миг магьосникът щракна с пръсти, запали натъпканата лула, дръпна и изпусна първия облак сиво-черен дим…
И аз видях в мъглата на извикания магически прозорец димните линии на послание, написано с изчезващо мастило:

„Принуден съм да ви помоля за помощ, професор Наруа. Заветите са нарушени, спиралата на последствията се развърта неумолимо. И предварително ви моля да се погрижите за мис Анабел Вайърти, дори ако до този момент от мен е останал само димът на магическите спомени.

Ейдриън Арнел.“

Мъглата от магическия опиум се разсея и аз отново преместих поглед от това, което бях видяла, към професора.
Хвърлих поглед към мисис Макстън, но тя, тъй като не беше магьосница, се държеше по същия начин като останалите присъстващи – изгуби интерес към нас. Това е опасността от вещества като магопиум – те позволяват на магьосниците да обменят визуална информация без вреда, но само без вреда за самите тях, димът на опиума причинява малко вреда на околните, макар и незначителна, и няколко часа разсеяност след това. Не е най-хуманният начин за разговори.
– И така – усмихна се професора – това беше уайверн, нали?
– Уви, не мога да ви дам категоричен отговор. – трябваше да призная съвсем откровено.
И тогава поисках откровеност:
– Вие не сте антрополог, нали?
– Не, мис Вайърти. – призна професорът очевидното и добави нещо, което, поне за мен, изобщо не беше очевидно. – Аз съм боен маг.
Все още държах длан пред лицето си, така че усетих как устата ми се отвори от изумление. Боен маг?!
В очите ми в началото проблесна същото изумление, после някакъв свещен ужас и всичко завърши с почти несъзнателен изблик:
– Но вие сте извън закона!
Наруа се облегна назад на стола си, скръсти ръце на гърдите си и направи още едно дърпане, изпускайки още един облак пепелявосив дим. Магьосникът определено се грижеше за мен, затова използва минимална доза магия, за да ми покаже плика с документи на името на „Себастиан Нарел“, пропуск за Града на драконите, заверен лично със сигурния почерк на лорд Арнел, и качествено изработено копие на разрешителното за пазач.
– Чух, че търсите хора, които да охраняват дома ви. – усмихна се с ъгълчето на устата си този, който наистина може да ме защити от много неща.
Изненадващо в този момент почувствах благодарност към лорд Арнел. Нарушавайки закона и изпращайки при мен боен маг, той беше осигурил както моята безопасност, така и действителната ми свобода – изобщо не беше необходимо да обмислям предложението на лорд Давернети!
Но в същото време – лорд Арнел напълно се беше прецакал.
Не знаех нивото на доверие между двамата, но изчезващото мастило вече беше много… е, може би подобна мярка за сигурност имаше смисъл при тези обстоятелства. Но един боен маг на територията на Империята…
– Вие поемате риск. – казах накрая.
Мъжът повдигна рамене и отбеляза:
– Вероятно сте рискували също толкова, като сте направили на лорд Арнел толкова голяма услуга, че го е поставила в положение да е принуден да отговори с равностоен жест.
„Принуден да отговори с равностоен жест…“
Професор Наруа не попита нищо, но този поглед, това леко иронично примигване, тази полуусмивка…
– Професор Стантън беше толкова полезен на трансформиращите, че те се противопоставиха на своя покровител херцог Карио в защита на наследството на стария дракон, и ако трябва да бъда откровен, любопитно ми е до каква степен вие сте се оказали полезна на Арнел, че той е оценил живота ви толкова високо. Но няма да питам, разбира се – не съм почитател на мигренозните пристъпи, да знаете.
Щеше да му е по-лесно да ми каже, че е наясно със способността на лорд Арнел да използва магия за ментален контакт, но аз го разбрах. Разбрах дори повече, отколкото професорът искаше да ми каже – разбрах кой беше обучил този дракон да прави нещата, които бяха принудили майсторите на бойните изкуства масово да напускат империята.
– Имате странно изражение на лицето си, мис Вайърти. – каза професорът… в смисъл мистър Себастиан Нарел, изтърсвайки използвания магопиум в пепелника.
В този момент вратата се отвори и лорд Давернети влезе с уверена крачка във фоайето на хотел „Полетът на дракона“, намери ме веднага и очите му се стесниха почти заплашително, когато видя джентълмена, седнал до мен.
Джентълмен, когото несъмнено познаваше много добре.
И като погледна единствено професора, полицаят бавно се приближи и каза:
– Така, лорд…
– Мистър Нарел. – прекъснах го аз с най-очарователната си усмивка – Лорд Давернети, позволете ми да ви представя мистър Нарел, моята охрана.
Старши следователят се намръщи, сякаш току-що му бяха предложили парче кисел лимон вместо чай, и се обърна към мен:
– Анабел…
– Мис Вайърти! – отговорих.
Очите на дракона светнаха от ярост, а професорът се опита да потисне усмивката си. Е, наистина щях да използвам козът, който лорд Арнел така любезно ми беше дал.
– И – казах аз – сега, когато съм достатъчно защитена, мисля, че е време аз и моите хора да се върнем в къщата на професор Стантън. Освен това всички прозорци там вероятно са непокътнати.
– Определено. – потвърди професор Наруа, като също се изправи.

Назад към част 13                                                           Напред към част 15

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!