***
Без извинения, без срам, без разкаяние. Само едно: „Как разбрахте?“.
– Само това ли ви интересува? – попитах студено.
Драконът ме погледна мълчаливо и повече не отвърна поглед.
– Вие отлично владеете менталната магия, лорд Арнел. – казах аз, внезапно огорчена до сълзи – А и разполагате с много информация за живота ми. Вие знаехте, вие отлично знаехте какво ми е отнел професор Стантън и колко ме е боляло. И въпреки това вие, говорите, че ме обичате, а току-що наредихте на майка ми да напусне града ви. И то не защото можеше да ми навреди или да каже на херцог Карио нещо за мен, нали? Направихте го точно по същите причини, които някога накараха професор Стантън да унищожи репутацията ми и да ме лиши от семейството ми. И той го направи по една-единствена причина – за да ме има само за себе си. Точно това се опитвате да направите сега и вие, нали?
Отговорът отново беше мълчание.
– И как да се отнасям към вас, лорд Арнел? – да, исках отговор.
Наистина го исках.
И отговорът дойде.
– Да! – каза драконът с нескрита ярост.
– Да на какво? – исках да чуя отговора, независимо от всичко.
И Арнел отговори:
– Да, аз правя и ще направя всичко, абсолютно всичко, за да ми принадлежиш изцяло.
Замръзнах. Въпреки собственото си желание, въпреки яда, дори гнева, въпреки омразата и яростта, очите ми се напълниха със сълзи.
– А знаете ли кое е най-забавното в тази ситуация? – продължи драконът, като все още ме гледаше втренчено – Че както отношението ми към теб, така и стремежите ми към теб отдавна са ти известни. Искаш ли да чуеш истината още веднъж? Така че ето я причината – никога няма да ви дам свобода. Никога! Искате ли да знаете защо?
– Не! – прошепнах, усещайки как сълзите падат от миглите ми.
Но Арнел понякога можеше да бъде жестоко безмилостен. Точно сега той хладнокръвно ме беше стъпкал:
– Толкова си наивна, лицемерна и напразно се опитваш да се убедиш, че нямаш никакви чувства към мен, че вече дори не е смешно. Невероятно дразнещо е, Анабел. Опитах се да ти дам време, за да осъзнаеш какво чувстваш. Толкова напразно се надявах, че след случилото се в ловната къща най-сетне ще осъзнаеш какво изпитваш към мен. Можех да те взема насила, но сетивата ми ме подведоха. Толкова съм влюбен, че загубих представа за времето, когато те целунах. Но каквото и да направя, ти никога няма да го оцениш, нали?
Слушах го с непоносимо чувство на горчивина, опустошение и… нарастващ гняв!
Изтривайки сълзите, изтривайки ги от лицето си заедно с остатъците от всички чувства към този мъж, които от този момент си бях забранила завинаги, отговорих:
– Да.
И след като окончателно се съвзех, преминах в атака.
– От самото начало, от онази ужасна сутрин, когато нахлухте в къщата ми, не ви пукаше за чувствата ми! Но е наистина смешно, че се ядосвате, че и на мен не ми пука за тях. Но, виждате ли, има една малка подробност, която вие, очевидно по силата на високото си положение, властта и всички останали неща, присъщи на това да сте глава на най-богатата фамилия в Уестърнадан, сте пропуснали: Това са моите чувства и аз имам пълното право да не ми пука за тях.
Поех си дъх и заключих яростно:
– А сега послушайте и мен, лорд Арнел. Никога няма да ви принадлежа. Чуйте го най-сетне. Ни-ко-га!
Погледът на черния дракон се вледени.
Изминаха няколко ужасяващи секунди и лорд Арнел попита глухо:
– Казахте ли всичко?
Наистина трябваше да се уплаша.
Но границата беше премината.
– Не! – възкликнах, като се разгорещих от емоция – Не всичко. Първо, ще елиминираме херцог Карио, това е основната ви цел, нали?
– Основната ми цел седи пред мен, без да осъзнава, че сега ще трябва да отговаря за всяка своя дума. – каза драконът плашещо тихо.
– Не ми пука! – определено започвах да нервнича.
– Както искаш, изплюй го, изплюй. – отвърна лорд Арнел.
– Значи става дума за вашата цел, за Карио… – върнах се към разговора.
– По дяволите с Карио, вече съм в състояние, в което ще му извивам врата и не ме интересува колко свидетели ще има, но след това, Анабел, ще се заема с вас!
И осъзнах, че емоционалното състояние на лорд Арнел наистина е някак… необичайно. Но моето беше приблизително същото.
– Даже не се надявайте! – изсъсках – Първо, ще се справите с дамите от Уестърнадан, които се опитват да си върнат властта в Града на драконите.
– Анабел, ти си точно като Крисчън. – каза лорд Арнел и това не беше комплимент за мен – Той изисква след Карио да се справим с маговете от старата школа, включително с императрицата. Но виждаш ли, току-що промених плановете си. Така че, по дяволите, ще дам Уестърнадан на онзи двестагодишна магеница на трона – след Карио ще се погрижа за теб!
– О, приеми моите съвсем не искрени съжаления, но след Карио ще се погрижиш за наследничките на семействата на бащите-основатели на Уестърнадан и тогава, кълна се, ще ти се отплатя напълно! За всичко! За всяка целувка, за „опитите да ме накараш да осъзная чувствата си към теб“, за наглия тормоз, за…
– И какво ще направиш с мен? – попита Арнел, явно задъхан – Ще ми издраскаш очите?
– О, не се надявайте! – възмутих се – Вие сте дракон, а те се възстановяват за няколко дни!
– И това е единственото нещо, което те спира? – попита той язвително.
– Естествено! В противен случай щях да го направя още при първата ни среща! – отвърнах му.
– Когато те срещнах за първи път, ти трепереше като агне! – драконът също не можа да се сдържи.
– Просто ми беше студено! – бях напълно възмутена.
– Запалих огъня, но ти все още трепереше.
Не мога да повярвам на подробностите, които помним.
– Иди в ада! – аргументите ми се изчерпаха.
– С удоволствие бих го направил. Бих отишъл по дяволите или да пропадна в пропаст в твоята компания! – изръмжа Арнел и като се изправи, направи бърза крачка към мен.
В следващия миг вече ни нямаше.
Вятърът свиреше в ушите ми, въпреки че носех качулка, отлетяхме настрани тъй като се оказа, че два екипажа са прикрепени към драконите, а долу горяха светлините на столицата и дори оттук виждах моста над широката река, която разделяше града на две, и ми се искаше да издраскам нечии очи.
– Няма да се откажа от теб, Анабел – каза този „някой“, спускайки се плавно – никога и за никого.
– Аз не съм вещ, която да „не се дава“. – отвърнах аз, като сгънах неумолимо ръце на гърдите си.
Сигурно трябваше да сложа ръце около врата му, за да улесня Арнел да ме носи, но не исках да улеснявам живота на този конкретен дракон.
Не и до следващата секунда!
Когато бързо приближаващото се кълбо се появи в небето, действах интуитивно и рефлекторно, както би постъпил всеки магьосник – с едната ръка прегърнах Арнел около врата, а с другата се готвех да изрека защитно заклинание.
– Недей, аз съм се справил с това. – спря ме главата на Уестърнадан.
И аз осъзнах, че не ние двамата бяхме мишена на магическия удар – огненият снаряд се заби в каретата, в която бяхме преди малко, и експлодира, заслепявайки я с дъжд от искри като фойерверк.
Фойерверки на смъртта… Издишах с облекчение, когато видях, че драконите са невредими, навреме, много навреме, бяха пуснали осите си и се издигнаха по-високо.
– Страхувам се да попитам какво не сте планирали. – казах нервно, взирайки се в мястото, откъдето уж беше дошъл снарядът.
Беше дошъл от центъра на града, от площада пред двореца, и то тайно, защото първият снаряд беше последван от други, които не бяха смъртоносни, а бяха изстреляни само с цел забавление.
Арнел, който вече беше доста опитен в левитирането и на двама ни, набързо се спусна на един покрив в слабо осветен квартал.
– Обмислих седемдесет и шест варианта. – смирено отговори драконът.
И почти веднага люкът се отвори, към нас излезе една муцуна, блестяща в светлината на фойерверките, и някой каза с дрезгав, гърлен и едновременно носов глас:
– Дайте парите!
В този момент на същия покрив се спуснаха още два дракона, превърнати в хора в момента на прикритието, и същият глас замислено каза:
– Джон, мисля, че съм затънал до уши в дракони.
– Преди драконите – това е лошо, трябва ни още едно питие. – реши същият този Джон и прозорецът се затръшна.
Драконите се спогледаха, Арнел махна някъде към центъра и двамата побягнаха по покривите в тази посока. Ние останахме назад.
– Чакаме ли някого? – попитах изненадано.
Лорд Арнел внимателно ме изправи на крака. След това нежно обхвана лицето ми с ръце, като посегна под качулката. След това ме принуди да вдигна поглед към него, наведе се и ме целуна нежно… очевидно единствено за да ме информира:
– Не „ние“, а аз.
След това отново ме вдигна на ръце, премина през покрива, скочи надолу и като спря едно наето такси, Арнел качи мен и себе си в него.
– „Фасите“! – забранената магия да се подчиняваш и на коня, и на коняра не беше раздвижила нито един фар.
В столицата имаше много фарове – бяхме обиколили града като студенти, проверявайки ГрейтВин за слепи места, и това беше една от областите, които бяхме проверили най-внимателно.
Назад към част 48 Напред към част 50