***
Едва след като тя го каза, осъзнах какво ме е накарало да се чувствам толкова тежко. Наистина се страхувах повече от всичко от неизбежния момент, когато щеше да се наложи да кажа на Себастиан. А да мълча би било твърде подло и безчестно.
– Колко ужасно и… срамно. – издишах, изпитвайки безкрайно отчаяние.
Мисис Макстън обгърна раменете ми с утешителна ръка, а после попита тихо:
– Но, мис Вайърти, може би също така е възможно да сте… малко неравнодушна към лорд Арнел?
И усетих как бузите, лицето и шията ми се нагорещяват. Срамът беше чудовищен, наистина чудовищен.
– Чувства?! – прошепнах в шок – След всичко, което се случи? След начина, по който той премина всички граници на приемливото още при първата ни среща? След като нарече един възрастен професор мой любовник? След нарушаването на закона и психическото хакване на паметта ми? След като той и лорд Давернети нахлуха в дома ми и аз… Все още безумно се срамувам от тази проклета черна нощница, мисис Макстън! А сега чувства? Бих се срамувала от себе си, ако…
В този момент полуистеричната ми изповед бе прекъсната по простата причина, че вече не можех да произнеса нито дума.
Мисис Макстън също мълчеше, вероятно защото нямаше с какво да ме утеши.
Изведнъж икономката отбеляза тихо:
– Мис Вайърти, когато преди малко повече от половин час се втурнахте към ранения лорд Арнел, изобщо не ви интересуваше какво мисли той за вашата тревога, нито какво мисли за позволеното, непозволеното, съвестта, честта и т.н.
Е, срама от тези думи само се засили, поглъщайки ме напълно.
– Изплаших се. – опитах се да се оправдая по някакъв начин – Херцог Карио е способен на всичко, а, опасявам се, и повече от всичко, и…
– Мис Вайърти, – прекъсна доста рязко жалките ми оправдания мисис Макстън – ще ви подкрепям винаги и във всичко, каквото и да се случи и каквото и решение да вземете. Но решението е ваше, помислете за него. Не се съмнявам, че ще бъдете щастлива с лорд Гордън, но не мога да се преструвам, че не забелязвам начина, по който лорд Арнел ви гледа. И въпреки всички недостатъци на този дракон, Бог да го прости, той има едно неоспоримо достойнство: лорд Арнел ви обича.
С нескрито съмнение погледнах мисис Макстън.
Тя добави тихо:
– Не мога да кажа, че това е нормално и естествено чувство. Любовта на лорд Гордън към вас е огън в камината, той ще ви топли през целия ви живот. Любовта на лорд Арнел към вас е неугасим, неконтролируем пламък, стихия, от която може да се очаква всичко, а може да се очаква и всичко, което не се очаква. Всичко зависи от вас, мис Вайърти.
От мен зависи? От мен? Как?!
– Аз не съм в състояние да взема такова решение. – беше принудена да признае мисис Макстън – Уморена сте. – опита се да ме успокои моята икономка. – Вие сте изтощена. Смъртта на професор Стантън, преместването на къщата, цялата афера с убийствата, интригите и заговорите, разследванията… Мис Вайърти, на никого не биха му останали сили след всичко това! Освен това лорд Арнел е човек, от когото се страхувате.
И това ме удари като гръм от ясно небе.
Изведнъж осъзнах, че се страхувам от лорд Арнел, и то повече от основателно! Защото не може да се отрече, че този дракон е безумно могъщ. И силата му само нараства. Нещо повече, след като се е сдобил с криле, той не е спрял и всеки ден разширява собствените си възможности. И има ясни примери за това – възстановяването на разрушеното, установяването на балдахина над центъра на Уестърнадан, способността да левитира, невероятната способност да контролира дори дракон, който е загубил контрол над собствената си същност, ситуацията с лорд Бастуа едва ли някога ще напусне кошмарите ми. Въпросът – „Какво следва?“ – висеше в съзнанието ми като отровен смог над столицата. А тежките плашещи и отровни мисли ме накараха да се задъхам.
– Мис Вайърти – хвана ме за ръката мисис Макстън – вие замръзвате!
Не спорих.
Позволих си да се загърна, после дори изпих загряваща отвара, в някаква замаяност, и заспах, когато Бетси донесе допълнително одеяло.
* * *
Не сънувах хубав сън.
Сънувах… Давернети. Драконът, в човешка форма, вървеше по мръсните улици, покрай полуразрушените и на някои места все още пушещи къщи, мрачен, съсредоточен, напрегнат. Но съвсем не беше сам – полицаи, човешки в униформи и дракони в обикновени дрехи, масово придружаваха началника на полицейското управление в Уестърнадан. По улиците се чуваха арести, женски ридания и мъжки писъци, а аз подсъзнателно осъзнавах, че това са отнемани деца. Онези деца, които бяха продадени от ъндърграунда на Града на драконите, и сега Давернети трябваше да види със собствените си очи онова, което аз имах щастието да видя само в списъците с книги. И това беше ужасно.
Достатъчно ужасно, за да искам да се обърна, да погледна настрани, да забравя, да не знам, да не виждам… Нищо. Но нещо ми попречи. Нечий поглед, нечие присъствие, нечий студен ум.
Беше толкова удивително – тъмните, мръсни, задимени улици на столичните предградия, излъчването на писък, отвращение и все пак ярост от драконите, усещането за обреченост, загубата дори на такова ужасно съществуване за децата, гнева на собствениците на работнически домове и други експлоататори на нещастните деца и… някъде над всичко това – една студена, уверена пресметливост.
После щракване.
И за миг видях Давернети през обектива на насочващото устройство…..
– Крисчън, вдясно, на покрива! – крясък, от който ме заболя.
Появи се дракон.
Щит, втори щит, призоваване на бойна магия, а после бърза трансформация!
И с ужас гледах как нечий пръст с черна ръкавица натиска спусъка.
Изстрелът гръмна и снаряда полетя към дракона.
Пробива първия щит, смачква се, напълно унищожавайки магията, пробива втория щит и се удря в бронята на дракона, за да се взриви в краката му.
Тази експлозия не нарани никого – преобразения дракон беше неуязвим, той покри спътниците си от експлозията с крилата си, а тези, които не бяха покрити от него, бяха покрити от други дракони, които успяха да се преобразят също толкова бързо. Все пак професор Стантън беше гений – и трансформиращите, и драконите можеха да променят формата си мигновено след обучение, никоя друга група учени не беше постигала такива резултати.
Но трябваше да призная и нещо друго: никога до този ден не бях виждала оръжие, способно да преодолее щитовете на маг с ниво, по-високо от сто единици. Никога. Но днес това се беше случило.
Изведнъж ми хрумна един странен, леко хриплив въпрос:
„Ейдриън?“
Изведнъж си спомних, че всичко това е било сън. Просто сън. Само сън и нищо повече.
Но Давернети се беше оказал необичайно умен в този сън:
„Анабел?!“
И аз се събудих.
Назад към част 5 Напред към част 7