***
Но веднага щом тя си тръгна и вратата се хлопна магически зад нея, лорд Арнел отговори безгрижно:
– Няма за какво. Подозирах, че ще станете рано, като се имат предвид събитията от снощи и прекомерната ви жажда за дейност, но ще получите кафе или чай едва след като сте спали поне още два часа.
Отпивайки от доста приятната напитка, си позволих да уточня:
– Сега това беше ли изречено с приличен тон, или само на мен ми се стори?
– Вие си въобразявате. – каза лорд Давернети, като някак си намери за необходимо да се намеси.
– Винаги съм оценявал проницателността ви. – потвърди заповедта лорд Арнел, като отпи бавна глътка кафе.
Наистина този дракон не се страхуваше дори от черна дантелена риза, и то за нищо.
Сладко, но много обещаващо, аз му се усмихнах.
Той ми отвърна с усмивка, която спокойно можеше да се разчете като изражение „Нямам търпение“.
Нашата сладка конфронтация набираше скорост.
И това щеше да е добре, но имаше един малък проблем:
– Карио. – изказах самия проблем. А после добавих: – И оръжията, които беше разработил, без съмнение под негово ръководство.
И драконите, веднага се вкиснаха.
За разлика от тях, аз бях в най-добро настроение, защото… вече бяхме минали през това с трансформиращите и имах решение, благодарение на гения на професор Стантън.
– Има само едно решение, – казах аз, все още наслаждавайки се на ментовия вкус с ананас – забрана на драконовата магия. Вторият предпазител в снаряда се активира от нея.
Лорд Давернети искаше да каже нещо, но лорд Арнел го спря с едва забележим жест, като определено ме остави да се наслаждавам на всяка глътка от вкусната напитка.
Едва когато спрях да пия, той се върна към разговора.
– Не можем да направим много без магията, както разбирате. – каза мага с ниво четиристотин плюс, кой знае още колко единици сила.
И в някои отношения определено го разбирах. Едно е да яздиш кон в продължение на четвърт час, а съвсем друго – да изминеш същото разстояние пеша с товар. Магията разширяваше хоризонтите и даваше значително предимство, би било глупаво да се спори с това, но:
– Всъщност нито един от револверите, с които лорд Давернети беше стрелял по теб предишния ден, не ти беше нанесъл значителна вреда. Но какво щеше да стане, ако беше използвал магия в защита?
Драконите се спогледаха мрачно.
– Какво може да се направи? – обърна се към мен с въпрос лорд Давернети.
А аз имах отговор и на този въпрос.
– Магия от старата школа. Ти я имаш. – напомних му аз, за всеки случай, ако лорда беше загубил не само здравия си разум, но и паметта си.
– Не познавам магията на старата школа. – каза лорд Арнел, внезапно снизходително настроен към откровеното признание.
Е, това представляваше известна трудност, която обаче смятах за свой дълг да отбележа:
– Имате мен.
На невъзможно красивото лице на дракона се появи неизразимо страхлива усмивка, при това почти вулгарна:
– Аз не ви притежавам…
Кръвта нахлу в лицето ми и дъха ми секна от възмущение, но за мое искрено учудване лорд Давернети се намеси.
– Ейдриън, за такова нещо можеш да получиш шамар от една дама в предградията.
Без ни най-малко да се срамува от собствените си думи, лорд Арнел отвърна някак лекомислено:
– За такива думи, от момиче може да бъде зашлевен шамар дори в центъра на столицата, както ние с вас имахме възможност да се убедим предишния ден.
Тоест, аз бях обидена. Чудесно.
Обаче, като оставим настрана сарказма и язвителността, лорд Арнел отново ме погледна и уточни казаното по-рано:
– Анабел, моите чувства към вас дават предимства само на вас.
И докато аз избирах най-саркастичните изрази, за да отговоря, главата на Уестърнадан продължи:
– Вие сте тази, която може да използва моята магия и моята сила, в обратен ред такива неща не работят. С други думи – аз не мога да използвам вашата магия, нито пък бих могъл да го направя, дори чувствата ми да бяха взаимствани от вас.
Това е всичко – ясно, кратко, конкретно, по същество и без никакъв намек за вулгарност.
Въпреки това не исках да намекна, че Арнел може да използва магията ми по какъвто и да е начин, и щях да предложа нещо съвсем различно. Но след това, което чух, най-много от всичко исках да стана и да си тръгна. За предпочитане безшумно. Надявах се, че когато заплахата от страна на Карио бъде отстранена, ще направя точно това. В момента единственото, което можех да направя, беше да погледна лорд Арнел с доста възмутен поглед и да кажа мрачно:
– Що се отнася до трансформиращите, професор Стантън е разработил начин да ги предпазва от магически оръжия чрез частична трансформация. По-конкретно, чрез използване на вълна. Спряхме трансформацията в момента, в който под човешката кожа се образуваше слой вълна, готов да я разкъса, така че трансформиращите имаха един вид защита – всеки магически оборудван куршум щеше да пробие желязната броня, но щеше да се забие в кожата и подкожието.
Спрях, отпих още една глътка от коктейла, който ми беше приготвен, и продължих в пълна тишина:
– Разбира се – драконите не са трансформиращи.
Но имат люспи, които могат да издържат на почти всяко оръжие. Като се има предвид, че сте се трансформирали по схемата, използвана при трансформиращите, сигурна съм, че дори частична трансформация няма да е проблем. И тогава единствената уязвима част от тялото ви ще са очите, но за такива моменти има очила с магически изработени стъкла. Надявам се, че достатъчно ясно съм изразила мнението си?
И погледа ми се насочи изцяло към лорд Арнел.
От друга страна, лорд Давернети внезапно протегна ръка и безмълвно взе от мен чашата с ананасовата напитка. Щях да се възмутя от нахалството му, ако дракона беше започнал да я пие, но старшия следовател постави чашата на масата мълчаливо. Мълчаливо, но с поглед, от който веднага ми стана ясно, че въпросът не е чист.
– „Структуре верум“! – възкликнах аз, подозирайки – всичко.
И не сгреших – щом формулата трепна върху чашата, съдържанието ѝ стана очевидно.
– Сънотворни?! – с шокиран шепот изрекох това, което видях.
– Не сте спала след нашия „сън“, – лорд Арнел не изпитваше ни най-малко угризение, че се е разкрил – а вие сте момиче, което се нуждае от почивка.
– Вие! – почти изкрещях.
– Ние сме дракони – реши да се намеси лорд Давернети – и имаме нужда от помощ. Бел, красавице моя със сини кръгове под прекрасните си сини очи, какво казахте за образуването на броня под кожата?
– Казах, че мразя драконите. – отвърнах аз, като погледнах в тъмните очи на лорд Арнел, който не се почувства ни най-малко, нито за миг, нито за секунда, нито за част от секундата, не се почувства виновен, че се опита да ме приспи.
– Да, така е – каза Давернети – смея да твърдя, че сте го правили повече от веднъж. Но в този момент бих искал да чуя за скритата броня. И за предпочитане преди да сте попаднали под въздействието на сънотворните, от които вече сте изпили достатъчно.
Е – станах решително от стола си и казах също толкова решително:
– Вървете, по дяволите!
– Да сляза ли в мазето? – главният разследващ полицай се досети веднага.
А аз трябваше да приема неизбежното.
– Да. И съберете драконите, които пътуваха с вас до столицата.
Давернети пръв напусна кабинета на лорд Арнел. Трябваше да спра, за да го пропусна да мине, но щом полицая излезе, вратата се затръшна и чух тих глас:
– Анабел.
Гласът накара сърцето ми да бие по-бързо, устните ми предателски си припомниха вкуса на целувките му и ме обзе лудо желание отново да бъда в прегръдките на тези силни ръце, да се чувствам крехка, важна и безкрайно желана.
Колко ниско бях паднала.
Но в гнева си към себе си излях всичко върху дракона.
– Лорд Арнел – казах аз, все още без да се обръщам – спомням си, че не толкова отдавна ми пожелахте щастие и всеки джентълмен би спрял дотук.
В кабинета на началника на Уестърнадан за няколко мига настъпи мълчание, но след това дракона отговори спокойно:
– Мис Вайърти, пожелах ви щастие, това е вярно. Но защо си мислите, че съм имал предвид щастието да не е с мен?
И аз бързо се обърнах.
А гнева ми също толкова бързо се изрази с думи:
– Защо си мислите, че ще бъда щастлива с вас?
Сигурно трябваше да спра, но, Господи, помилуй, не можах.
– Или мислите, че щастието ми се състои в това да бъда безсилна марионетка в ръцете ви? Лорд Арнел, аз съм на двадесет и четири години, достатъчно възрастна съм, за да решавам сама дали имам нужда от приспивателни, или не! Това, което направихте, е подло и неоправдано!
– Ммм, – каза дракона – значи грижата за вас не е оправдание?
Какво пък! – казах аз, като сгънах ръце на гърдите си и погледнах дракона отгоре, защото аз стоях, а той седеше – и попитах язвително:
– Лорд Арнел, какво щеше да стане, ако без ваше знание или молба тайно ви бях подхвърлила хапче за сън?
Лицето на главата на Уестърнадан придоби изразителността на гранитна скала.
– Какво мислите за този вид „грижа“? – продължих с дрезгав тон.
Драконът замълча за четвърт минута, после отговори хрипливо:
– Разбирам какво искате да кажете.
– Радвам се. – отвърнах аз с леко кимване – Ще ви чакам в мазето.
И напуснах кабинета на лорд Арнел.
Назад към част 7 Напред към част 9