***
– Бел, благодаря ти.
Протегнах ръка, докоснах успокоително рамото му и го посъветвах:
– Върви си.
– Но какво ще кажеш за тях! – изхриптя Том.
– Вървете си! – повторих тихо.
– Направете това, което казва мис Вайърти. – посъветва ги мистър Уолън.
И Дигър се подчиниха.
Когато те си тръгнаха и звука от стъпките им заглъхна, мисис Макстън попита напрегнато:
– А какъв е пътя обратно? Знаем ли го?
– Няма да ни трябва. – казах със съжаление.
Затворих очи и се концентрирах върху един конкретен човек, към когото продължавах да изпитвам много, много противоречиви чувства.
– Мис Вайърти, вие отново сияете. – каза мисис Макстън.
Вече се бях досетила защо светя, но в момента това означаваше, че отново използвам драконова магия. Един конкретен дракон.
„Ейдриън…“
Само една дума. Само едно име. Но щом е подействало на лорд Давернети, защо да не може да подейства и на мен?
И земята се разтресе.
После се отвори.
Един дракон скочи в пролуката, която показа на всички ни парче сиво, тъмно небе. Едно, две, три, четири. И първия, както очаквах, беше лорд Арнел.
Драконът се приближи към мен бавно, почти заплашително. После погледна цялото чудовище, което се намираше пред мен, и направи неочакваното – изведнъж ме взе в обятията си и ме придърпа близо до себе си. И задушаващия ужас, кошмарността на ситуацията, шокиращата истина, отвратителната безчовечност на Карио – всичко това започна да отстъпва. Всичко това започна да се отдръпва, да изчезва, да се превръща в пелена от спокойствие и дистанцираност и реалността вече не режеше сърцето ми с остър бръснач, оставяйки дълбоки, кървящи рани. А аромата на лорд Арнел беше приятен, нещо тръпчиво с цитрусови нотки, напълно заглушаваше, унищожаваше, премахваше от мен миризмата на плъхарника, миризмата на тиня и мъртва риба от реката, вкуса на ужаса от видяното.
– През нощта открихме две такива… места. – каза лорд Арнел, без да се срамува, като ме погали успокоително по косата и гърба.
И аз изпуснах неволен смях… или ридание.
– Е, сега разбирам откъде знаеш за заклинанието „Консилиум“.
Драконът ме придърпа към себе си за миг, после ме вдигна за брадичката, наклони лицето ми нагоре и ме принуди да погледна към него, за да заговори тихо, гледайки в очите ми:
– Любов, защо? Защо рискуваш себе си толкова упорито? За какво? Нима искаш да спасиш тези, с които си учила? Една твоя дума и ще обърна цялата столица с главата надолу и ще намеря всички. Достатъчна е само една дума, Анабел, една-единствена дума, и ще направя всичко.
И аз останах без думи.
Нямаше никакви думи, дори една-единствена дума. Във влажното, отвратително, мрачно подземие, където се разхождаха хора и дракони, в проблясъците на магията от всички нюанси – зелено, лилаво и синьо – аз стоях там, загледана в очите на най-силния от драконите, и… едва ли можех да осъзная какво ми се случва.
А се случваше невероятното.
И не само с мен.
Виждах очите на Ейдриън, усещах как сърцето му бие в гърдите и почти физически усещах сиянието, което се превръщаше в отражение на магията му в мен… Сега нямаше външни прояви, но вътре… И не само при мен.
Драконът се дръпна срещу мен, дланта му продължаваше да лежи на талията ми, там, където корсета преминаваше в полата, сърцето му продължаваше да бие все по-силно, погледа му се променяше пред очите ми, дъха му беше почти изпепеляващ, палеца на ръката му се движеше плавно нагоре, докосна долната ми устна, погали я…
Ако досега си мислех, че няма нищо по-интимно от това да се целуваме с часове в летящ вагон или да сме в едно легло, сега имах чувството, че не просто сме стъпили на ръба на интимността, а сме го пресекли.
– Какво казах току-що? – попита хрипливо дракона.
– Че ще направиш всичко за мен… и е достатъчна само една дума, да го кажа. – повторих на себе си с ужас.
Но не изрекох нито дума на глас.
Бавно свалих ръкавицата от дясната си ръка и докоснах униформата на човека, който беше способен да се противопостави на всичко на света… освен на мен. Дланта ми се плъзна по-нагоре и видях потрепването на очите му, още по-високо, без да откъсвам поглед от обсидиановочерните очи на лорд Арнел, за да докосна бузата му с нежно докосване, за да усетя как сърцето на дракона бие все по-бързо и по-силно.
– „Инсулатион“!
Тих шепот, а сиянието на сърцата ни пламна, отрязвайки ни от всичко, което се случваше, от всички присъстващи, от света… но не и от моите подозрения.
Посегнах към устните му, усетих как дракона издиша рязко, когато устните ни се докоснаха. Рязко удоволствие, което ме накара да се извивам като котка под нежна ръка, вълни от нежност и лекота, последвани от пориви на сила и алчност. Арнел ме изпиваше и ми връщаше с тройна сила, стискаше ме в обятията си, докато ребрата ми хрущяха, и в същото време ме държеше нежно на ръба, боравеше с мен внимателно, сякаш бях порцеланова кукла, която можеше да бъде счупена с едно невнимателно усилие.
И всъщност беше така.
Но имаше и нещо друго, нещо, което ме беше изплашило до смърт в подземията на имението Арнел, а сега беше лавина от подозрения, почти сигурно.
И с цялата си смелост прекъснах вкусната целувка, погледнах в очите на дракона и се принудих да кажа очевидното:
– Ставате зависим от мен, Ейдриън.
Леко захилване, в опит да прикрие тежкото дишане и глада в погледа му, последвано от подигравателен въпрос:
– Едва сега ли осъзнавате това, Анабел?
Прехапала устните си почти до кръв, аз се взирах в тъмните очи на дракона в продължение на няколко секунди и едва когато имах сили да го направя, обясних това, което той все още не беше осъзнал:
– Това не е естествено желание. Това не е страст. И не е любов. С теб се случва нещо, за което нямам обяснение. Но ако в крайна сметка аз загубя само и без това много тъжната си репутация, се страхувам, че ти ще загубиш нещо повече. Като себе си например.
И ръката ми се плъзна надолу, прекъсвайки допира.
– „Потест“! – заклинанието за отмяна на предишното.
И реалността ни връхлетя с тъмния подземен коридор, гласовете на полицията, миризмата на реката и „плъхарника“ и чувството на пълна депресия, което се надигаше в душата ми, в гърдите ми, в ума ми.
– Ще ви върна в имението. – каза тихо лорд Арнел, докато продължаваше нежната си прегръдка – И ще се погрижа никога повече да не го напускаш.
Което можеше да се очаква.
Но вместо възмущение и негодувание, аз се вкопчих в дракона, изоставяйки гордостта, честта, морала и етикета. Острото и болезнено чувство за загуба ме обземаше все повече и повече. Кого професор Стантън беше посочил като мои възможни съпрузи? Слаби дракони без потенциал и без шанс да станат глава на семейството? По дяволите – мисля, че сега вече знаех защо!
– Анабел – докосна той косата ми – да те заведа ли у дома?
Заведи ме в ада, там ми е мястото – помислих си тъжно аз.
– Не, благодаря, все пак бих… се разходила. – отвърнах на дракона, като дори не се опитах да прекъсна прегръдката ни.
И Арнел разбра, че не просто нещо, а абсолютно „Всичко!“ е напълно погрешно.
– Ще ви назнача охрана. – постанови той.
Направи пауза, след което добави:
– И ще намеря всички „плъхарници“ преди полунощ.
Вдигнах глава и го погледнах. В очите му се четеше уверена решителност. Чудовищната, безспорна, абсолютна решителност на воин… на такъв, който е получил заповед.
А аз се страхувах да кажа каквото и да било.
Наистина се страхувах.
Кимнах, мълчаливо се отдалечих и без да се обръщам, напуснах ужасното, наистина чудовищно място.