***
В самата къща само кабинетът на професор Стантън беше частично разрушен. Частично, защото книгите, за които професорът очевидно се е грижил и затова ги е предпазвал по магически начин, сега стояха… една върху друга, а самите рафтове за книги бяха разрушени и се разпадаха на пепел. Завесите и прозорецът също бяха повредени, което доведе до падането на преспи сняг… но времето не засегна книгите или масата, разпадащи се по контурите на защитните заклинания, и… снегът не падаше в една част от килима…
Разкривайки с това местоположението на сейфа в пода!
Уви, не бях първата, която влезе в кабинета, така че получих много заинтересован поглед от професор Наруа, който естествено се интересуваше от находката.
– Ще го отворим ли? – той попита небрежно.
Твърде небрежно.
Погледнах внимателно към магьосника – нещо ми подсказваше, че вече го е опитал, а и лорд Арнел също, защото по снега, който се ронеше по контура на защитното заклинание, имаше пръстови отпечатъци.
– Предполагам, че ще го отложим. – казах учтиво, но твърдо.
Останалата част от вечерта премина в атмосферата на повишена активност на служителите ми и за съжаление, безполезно излежаване в спалнята ми, защото нямах нито сили, нито магия, нито възможност да мисля…
За напрегнат мисловен процес нямах сили, но все пак мислех.
Имаше за какво.
Например за ситуацията, в която огромен дракон, преобърнал се в полет, ме сграбчва и ме изнася на улицата заедно с част от стената на разклатено здание….
В известен смисъл щях да се почувствам като героиня от древна приказка за дракон, който отвлича принцеса… в известен смисъл. Иначе ситуацията беше, изглеждаше и се оказа абсолютно ужасяваща.
И първо – аз не можех да разбера какво всъщност се случва!
Случваше се нещо напълно ненормално и безкрайно страшно и… докато преди няколко седмици можех да кажа в лицето на двамата дракони, че са оставили момичетата да умрат, сега… не бих хвърляла обвинения. Ситуацията с мен беше твърде показателна, загрижеността – твърде очевидна… И беше плашеща. Плашеше не трансформацията на Арнел, а нарастващото осъзнаване – те се грижеха за момичетата в града по същия начин. Правеха всичко, което можеха, може би дори повече, отколкото можеха, за да спасят живота им. Сега, когато познавах и Арнел, и Давернети достатъчно добре, вече не можех да ги виня.
По-скоро ми е жал. Без достъп до информация, с „родови завети“, които поне за мен бяха съмнителни, в реалностите на невидимата война, чийто произход дори не разбираха… Сега обаче едва ли всичко е придобило разбиране. И някак си най-много ме болеше, че Арнел се смяташе за отговорен за смъртта на момичетата и жените. Макар че в известен смисъл той наистина беше причината за смъртта им.
***
Лорд Гордън се появи твърде късно, за да разсее мрачните ми мисли. Но аз все пак го посрещнах, като слязох с удоволствие, но все пак трудно.
– Наистина ми е приятно да ви видя, мис Вайърти. – каза младшият следовател и се поклони.
– Как е вашето… благополучие, лорд Гордън? – заекнах малко, спомняйки си формулировката на поздравителните фрази на Уестърнадан.
А споменът за правилата за благоприличие неприятно дращеше в задната част на съзнанието ми с осъзнаването, че не биваше да го приемам, но… бях прекалено притеснена, прекалено се обвинявах, прекалено… всичко прекалено.
Мисис Макстън ми помогна да вляза в дневната и да седна, мистър Уолън донесе одеяло, за да ме завие – магическото изтощение имаше своите неприятни последици, професор Наруа, в образа на мистър Нарел, като мой охранител, беше на вратата, но гледаше младия дракон по-скоро с интерес, отколкото с напрежението, присъщо на хората с неговата, да кажем, „професия и начин на живот“. За което, между другото, вече два пъти му беше намеквал мистър Онър, готвача по някакъв начин възприемаше негативно както „охраната“, така и появата на нов член в нашето практично семейство.
– Лорд Давернети ме помоли да ви посетя. – каза драконът и неловко ми подаде цветята – букет от едва разцъфнали метличини.
Той се смути и обясни:
– Няма нужда да връщате цветята, те са от мен.
Усмихнах се, оценявайки както шегата, така и факта, че явно цялото полицейско управление знаеше за „необявената ни война“ с лорд Давернети.
– Благодаря ви, много мило от ваша страна. – казах аз, поднесох букета към лицето си и вдъхнах финия аромат.
И замръзнах, без да осъзная напълно, какво съм вдишала!
След това се появи леко замайване….
Секунда по-късно осъзнах напълно какво се е случило.
– Извинете, – изкашлях се, опитвайки се да се отърва от натрапчивото и напълно забранено заклинание – а цветята от цветарски магазин ли взехте?
Под въпросителния ми поглед лорд Гордън изглеждаше малко смутен, но кимна. След това, очевидно забелязал напрежението ми, попита:
– Нещо не е наред ли?
Да, мен току-що ме омагьосаха!
– Мис Вайърти?! – Разтревожи се лорд Гордън.
Можех да определя кой е направил заклинанието, можех… но не и сега. Не и в моето абсолютно изтощено състояние, в което не би трябвало да приемам гости.
А също така си помислих, че е крайно време да посетя цветарския магазин… това сякаш беше последният и много основателен намек, че трябва да го направя!
– Моля за извинение. – казах, като се изправих и се препънах назад.
Мисис Макстън побърза да се приближи и ме задържа. Тя ми помогна да изляза от всекидневната и аз подадох букета на бойния маг, който ме погледна с неразбиращ поглед. Неразбирането беше заменено от разбиране, когато той разгледа цветята по-внимателно – това беше добро заклинание, активирано само в ръцете ми и само на дъх. Могъщ маг го е направил. Старата школа. Както се казва, „такива вече не се правят“.
Назад към част 15 Напред към част 17