***
Коленичилият полукръвен изрева с нечовешки глас, а тялото му започна бързо да се покрива с люспи!
Напълно шокирана, аз произнесох заклинанието за истинска външност.
– „Куод вера имаго“!
Но който ѝ да беше този нахлуващ тийнейджър, нямах право да го правя. Не трябваше да го подлагам на трансформация. Нямах право да правя такова нещо с него.
Но отново рев и полукръвния започна бързо да увеличава размерите си, превръщайки се в дракон!
– „Потест“!
И аз бавно се настаних на дивана, докато тийнейджъра дишаше конвулсивно, лежейки на пода. От гърлото му се изтръгна хриптене. Дрехите му пулсираха, а размерите му неумолимо се увеличаваха и скоро той вече не беше момче, малко по-ниско от мистър Уолън, а дракон с ръста и телосложението на мъжете, които стояха на стража пред вратата на нашата стая.
Гледах ръцете си в шок, без да мога да разбера какво се случва.
Какво става с мен?
Каква е тази сила, която ми дава почти неограничена власт над драконите?
Откога полукръвни са способни да се превръщат в пълноправни, безкрили членове на този горд народ?
Ако можех да преобразя този полукръвен без затруднения, можех ли да направя същото и за другите деца, които бяха отвлечени от Желязната планина и обречени на повече от тъжна съдба?
И, о, Боже мой, как ще живея?!
– Послушайте, лейди? – младежа, вече не младеж, а млад мъж, седна на пода с кръстосани крака и се прегърби, все още задъхан, но готов за диалог – Този трик, който ми изиграхте, ще проработи ли и върху останалите?
Искаше ми се да избухна в сълзи от ужас и страх, но се чувствах виновна за полукръвта… или по-скоро за дракона, и затова отговорих:
– Може би. Не знам. Имаш ли нужда от помощ?
Драконът прекърши врата си, погледна ръцете със значително увеличените си длани, погледна ме със зелените си очи с ясно изразена вертикална зеница и каза прозаично:
– Някой е прошепнал на бандите, че скоро всички ще бъдем изведени от столицата от дракони, което означава, че скоро няма да могат да правят пари от нас. Сестра ми и много други съвсем млади момичета днес бяха отведени в публични домове. Аз съм силен, но… Лейди, бихте ли имали нещо против…?
– Мис… – поправих го аз – мис Вайърти.
– Приятно ми е да се запозная с вас, мадам. – произношението му беше повлияно от бедняшките квартали и улиците на столицата – Така че, ще ми помогнете ли?
И той се изправи трудно, макар и зашеметяващо, и се поклони дори малко, а после продължи:
– Няма никой друг, мадам. Имам банда, доверени момчета, поне те… моля ви, мадам. Бъни я прибраха преди два часа, тя е само бебе… мадам…
Не се наложи да отговарям – чуха се бързи стъпки, после главния полицай на Уестърнадан попита мрачно:
– Къде е този публичен дом?
Миг по-късно един млад дракон в почти босонога стойка бързаше да се отдалечи с подопечните на Давернети. Самият старши следовател си проправи път до стаята, отмести бюрото, седна срещу мен и като се вгледа в бледото ми лице, попита тихо:
– Бел, добре ли си? Държиш ли се?
Можех да отговоря много неща, но по някаква причина прошепнах действителната истина:
– Страх ме е!
Със съчувствено кимване началника на полицейското управление свали черните си кожени ръкавици, взе треперещите ми длани, стисна ги и каза:
– Разбираемо е, Бел. Твоята сила нараства пропорционално на тази на Ейдриън и моята. Ти си преобразила и двама ни, дори ако останалото едва ли ти е известно, но трябва да се успокоиш и да приемеш факта, че ставаш значително по-силна като маг. Отначало е страшно, но ти си много смела… само черната нощница си заслужава….
И цялата му реч след това изглеждаше като подигравка.
– Пусни ме! – поисках, като се опитвах да освободя ръцете си.
Давернети ги задържа, като се усмихваше. После бавно поднесе едната ми ръка към устните си и я целуна, после другата, а след това каза сериозно:
– Събери се, Бел, имам нужда от теб сега и то много. Ейдриън настоява да те върна в имението, а той е зает с „плъхарниците“, защото това е важно за теб. Няма да споря, че е важно. Но независимо колко злобен и циничен си мислиш, че съм, не мога да оставя това находчиво момче, което е проникнало, и положението му да останат без внимание. Ти с мен ли си?
Усетих как очите ми се пълнят със сълзи.
После сълзите се плъзнаха от миглите ми и паднаха в дланите на Давернети, с които той продължи да държи моите. Повече от всичко ми се искаше да се скрия от всичко и всички, да премеря нивото на магията си, да осъзная новата си реалност, да се сгуша под одеялото, да стопля дланите си с чаша топъл, успокояващ чай… Но знаех, че никога няма да си позволя да търся утеха в момент, когато някой е брутално малтретиран. И все пак страха беше това, което ме спря – нови възможности и нови сили, това невинаги е хубаво нещо. И е изключително опасно, когато има риск от необратимо увреждане. А аз можех да го причиня.
– Не, ако ти си против, аз, като по-малко благороден дракон от всички в Уестърнадан, винаги мога да използвам обожаваната от теб мисис Макстън като лост! – усмихна се Давернети.
Той се шегуваше, опитвайки се да разсее ужаса ми от прочитането на съобщението на професор Стантън и от ситуацията като цяло. Осъзнавах това, но се изказах:
– Вие сте непоносим, лорд Давернети.
– Така е, мис Вайърти. И така какво ще правим, ще се върнем ли с плач в имението, или ще се опитаме да спасим онези, които могат да бъдат спасени?
Освободих ръцете си от хватката му, изтрих сълзите, които сякаш искаха да текат непрестанно, и прошепнах:
– Лорд Давернети, страхувам се да не навредя. Много се страхувам да не навредя. Вече не усещам границите на собствените си способности, Аз…..
– Разбирам! – каза сериозно старшият следовател – Разбирам, но няма никой друг. Дори да събера всичките си подчинени, отслабвайки позицията на Ейдриън в момент, когато това може да се окаже фатална грешка, няма да спася всички момичета, които днес… Имам нужда от помощ, Бел. И вземи предвид факта, че това е най-лошата възможна ситуация. Ето, – той извади носна кърпичка от джоба на палтото си – избърши си сополите и да вървим. Ще плачеш, когато Арнел разбере и ми откъсне главата.
Учудващо, но тази мисъл беше неочаквано ободряваща.
– Възможно ли е подобно нещо? – попита мисис Макстън, докато избърсвах лицето си.
– Уви! – отвърна Давернети и се изправи – Мисис Макстън, преди да ви използвам като лост срещу мис Вайърти, бихте ли могли да отидете в кухнята на това заведение и да приготвите успокояващ чай за Бел? Ще изпратя едно от момчетата си с вас, така че няма да има проблеми със собствениците на чайната.
– Разбира се, лорд Давернети. Ще потърся и отрова за плъхове. Няма да имате нищо против да изпиете чаша от моя чай, нали? – попита почти заплашително мисис Макстън.
– О, не, благодаря! – старши следователя моментално се отдръпна – Имате мистър Нарел, който е безкрайно влюбен във вас, за да се упражнявате върху него.
И той продължи без чувство за хумор:
– Бетсалин, вие сте с нас. Мистър Уолън, намерете мистър Дигър и сина му, а аз ще отделя един дракон да ви придружи. Да побързаме, дами и господа.
Назад към част 19 Напред към част 21