***
И това беше грешка.
Огромна, чудовищна, ужасяваща грешка.
Трябваше да започна с „Трансформатио“. Трябваше да започна с „Трансформатио“. Защо не го направихте?! Защо не го направихте?!
– Имам нужда от помощ! – погледнах към Арнел, все още стискайки слепоочията си – Не мога да разбера защо започнах призоваването, със заклинанието „Вокантем“. Това е безсмислица, това е глупост, това не е разумно и е напълно лишено от логика. Имам нужда от помощ, моля.
И спуснах ръцете си, предавайки му напълно съзнанието си.
Арнел изглеждаше вкаменен за миг, после стисна челюсти, изстена с приглушена болка и нареди:
– Гарстем, лед.
В следващия миг дланта му беше върху бузата ми, студените му пръсти докосваха слепоочието ми…
– Какво търсим? – попита тихо дракона.
– Всичко, свързано със заклинанието „Вокантем“. – прошепнах аз.
И, Господи, помогни ми…
Психическата намеса беше убийствена.
Ако при първата ни среща намесата на лорд Арнел беше пронизала тялото ми с адска болка, сега, когато той беше с пъти по-силен, това не беше само една болка, а хиляди вариации и разновидности на най-невероятната болка.
И щях да рухна направо в блатото на тази мръсна улица, но Арнел ме задържа, точно както беше направил при първата ни среща.
Светкавица!
Проблясък на ослепителна черна светлина и двамата с него стоим в университета, на лекция по контролни заклинания, а стария професор Еданс пише на черната дъска думата “ Вокантем“.
Отново светкавица – изпитът ми, „Вокантем“ беше едно от заклинанията, върху които се изискваше есе.
Мигновено връщане назад – къщата на професор Стантън, аз прилежно пиша диаграма след диаграма, изписвам реда на заклинанията и предвидените последствия. И това си го спомних, добре си го спомних, не беше откровение.
Това беше другото, което ме шокира.
Проблясък на ослепителна черна светлина и нещо мътно, неясно, неразгадаемо… се появява.
Отново светкавица, този път по-ярка, по-интензивна… но картината беше все така неясна и неразбираема.
– Съжалявам. – казва тихо лорд Арнел.
И притиска устните си към моите, покривайки вика ми със своя.
Светкавица!
И когато лорд Арнел прекъсва почти пълната ни целувка, ние стоим в мазето на къщата на професор Стантън. Стоим, а аз… тази аз, която лежи в безсъзнание на пода, но е заобиколена от десетки инструменти, магьоснически метри, в центъра на кръг, покрит със знаци и заклинания. Професор Стантън стои до таблата ми, държи тетрадка, за да чете заклинанията безпогрешно на висок глас.
„Първото е призивът!“ – чувам го да казва.
И звездите светват наоколо…
– Това достатъчно ли е? – тих въпрос от настоящето.
– Да. – прошепнах хрипливо.
И Арнел отдръпна пръстите си от слепоочието ми, прекъсвайки мисловната намеса.
Това беше вторият ми шанс да опозная по-добре мръсните улици, да се изправя лице в лице, така да се каже. Но няма падение, освен моралното, от което лорд Арнел не би могъл да ме предпази. Той успя да го направи сега.
Той ме държеше, докато давенето разтърсваше тялото ми. За щастие не бях имала време да ям нищо, така че беше само въпрос на пориви. Внимателно подадох на мисис Макстън носна кърпичка, навлажнена с ментово масло, и без повече въпроси приложих лед на слепоочието си, опитвайки се да облекча болката.
– Колко е чудесно, че вече не се опитвате да ми давате мляко. – пошегувах се патетично.
– Бързо се уча. – опита се да се усмихне Ейдриън, но не можа да се усмихне, отровен от тревогата, която се опитваше да скрие.
Вече дори не се опитвах. Страхувам се, че между нас не беше останало нищо за криене.
И тогава един рев разтърси въздуха. Многократно продължителен, напрегнат, предпазлив и все пак определено изискващ вниманието ми.
– Изводи? – попита тихо лорд Арнел.
Просто така набързо? Аз се огледах.
Зад стената, на три крачки от мен, беше мисис Макстън, покрита и държана от един от драконите. Много по-далеч беше Бетси. До мен и Арнел беше само лорд Давернети, който държеше кофа с лед, донесена по заповед на Ейдриън. Наоколо беше все същата мръсна улица с треперещи от ужас животни, с кучета, към които се присъединиха плъхове и котки, треперещи по покривите на повредените от времето къщи, които… вече не изглеждаха неодушевени. О, те бяха обитаеми! Повече от обитаеми. Във всички къщи, които се виждаха, в мрака на пролуките в стените и прозоречните отвори, чудовищни очи горяха с чудовищна светлина. Очи с вертикални зеници. Очите на драконите!
– Изводи… – повторих приглушено.
В главата си си мислех: „Вокантем! Фералкат! Империум!“… „Вокантем! Фералкат! Империум!“… „Вокантем! Фералкат! Империум!“…
Призивът. Събуждане на дракона. Контролно заклинание.
Ако „Трансформатио“ се появи първо, тогава “ Вокантем“ ще призове силата на дракона, „Фералкат“ ще събуди силата на дракона, а „Империум“ ще позволи на дракона да контролира силата си.
Но в настоящия ред нещата се променяха драстично.
„Вокантем“ е повикване, но без „Трансформатио“ то е повикване директно към силата на дракона, заобикаляйки неговото съзнание.
„Фералкат“ е все същото пробуждане на силата, но без да се включва съзнанието на дракона.
И в този случай „Империум“ работи като заклинание за контрол. Директно! В този ред и комбинация „Империум“ се превръща не в нещо, което позволява на дракона да контролира силата си, а в нещо, което позволява на мага да контролира дракона! О, Боже мой…
– Пребледняла си, макар че изглежда много по-силно. – тихо каза лорд Арнел.
Погледнах го уплашено и за миг се зачудих дали да… Да му кажа ли? Това, което бях направила, щеше да е невъзможно с моето ниво на магия, просто невъзможно. Все пак щях да имам нужда от силата на Арнел, за да го направя. А използвайки я, щях да предам контрола над драконите на самия лорд Арнел.
Неприятно ми е да мисля за това и се ужасявам от мисълта за него, но херцог Карио е чудовищна заплаха, а драконите винаги реагират на заплахата с еднаква сила. А ако заплахата е чудовищна, то и отговора на нея ще бъде чудовищен… Затова Стантън създаде заклинанието и мен, за да може Арнел да използва мен и силата си, за да създаде цяла армия за себе си в столицата на Империята.
И именно това трябваше да кажа на драконите. Единият, истински дракон, който беше напълно способен да ме окачи на верига, ако не успееше да ме съблазни, и другия, който нямаше морал, нямаше етика и нямаше избор на методи, за да постигне собствената си цел. Но Давернети ме беше довел тук, защото не можеше да остави младите дракони в тежко положение без помощ. А лорд Арнел, при всичките си недостатъци… заслужаваше доверието ми много повече от мен.
– „Сфаера“! – казах, откъсвайки тримата от всичко около нас.
Изолирахме се и напълно елиминирахме възможността да бъдем чути.
В същия момент лорд Давернети извади носна кърпичка, намокри я в ледена вода и ми я подаде – уви, новото кръвотечение от носа не закъсня.
– Благодаря ви! – притиснах кърпичката към носа си, огледах двамата дракони и след това, поглеждайки към лорд Арнел, казах тихо: – Всичко, което трябва да направя, е да завърша, да произнеса само едно заклинание и всички тези младежи, тийнейджъри и деца, въпреки факта, че огромното мнозинство от тях са само полукръвни, ще придобият силата на дракони и ще ви бъдат напълно подчинени.
Пауза и Давернети каза мрачно:
– Значи Стантън е щял да обърне оръжията на Карио срещу него и е подготвил армия не за херцога, а за нас?
Сърцето ми почти се сви по средата на това изречение, но в края му чух такова презрение в гласа на старшия следовател, че дъхът, който бях задържала, се освободи.
Все пак не се съмнявах в преценката на лорд Арнел и само се усмихнах, когато я чух:
– Никога няма да използвам деца във войната.
За един кратък миг погледнах този невероятен дракон, като истински му се възхитих, а после прекъснах заклинанието на сферата.
И над цялата покрайнина прозвуча моята решителност:
– „Потест“! – отменяйки действието на всички предишни.
И веднага щом гласът ми заглъхна, лорд Давернети с най-разкаян поглед извади още една кърпичка, намокри я в ледена вода и ми я подаде.
Навременно, между другото. Много навременно.
И светлината на очите в порутените къщи започна да угасва.
Трябваше да се радвам и наистина се радвах, че беше предотвратено клане, което щеше да е неизбежно – все пак армиите са създадени, за да се бият. Но тогава лорд Давернети ме погледна много изразително, след което извади още една кърпичка от джоба си, който беше безкрайно пълен с кърпички, и я потопи във водата.
И през цялото време ме гледаше втренчено и изразително по такъв начин, че беше очевидно, че изразява нещо.
Назад към част 21 Напред към част 23